Какво се случва с приказното днес
Чудовища и феи. Дознание-апология за приказното днес, куратор Йово Панчев, галерия Credo Bonum, 2-30 октомври 2012. Участници: Алекс Ангелов, Александър Гергинов, Анжела Минкова, Велизар Димчев, Владислав Георгиев, Дан Тенев, Дарена Георгиева, Диляна Манавска, Искра Благоева, Михаела Власева, Николай Горнишки, Яна Г. Димитрова.
На фона на всеобщата и всеобхватна криза, белязана от недоволство, протести и бунтове, може би тъкмо навреме се появи една изложба, която да ни напомни, че има изход. Като че ли винаги е битувало схващането, че изкуството е именно изход или по-скоро вход, който, според клишето, води към друг, различен свят, далеч от баналното ежедневие. Този свят провокира мисълта, позволява определени неща да бъдат видени по нов начин, потиска зрителя или го извисява, открива му понякога брутални истини или съвсем целенасочено промива съзнанието му. При всички случаи, изкуството е един паралелен свят, който най-често не е достъпен за всеки, макар че съвсем не е нужно да си сноб, за да се почувстваш приласкан от него.
А какво общо имат всички тези разсъждения с изложбата „Чудовища и феи”? Може би осъзнатият факт, че ние, хората, сме склонни да заместваме реалните проблеми с огледални образи и измислени светове-метафори, чрез които да преглътнем по-леко болезнената истина и суровата реалност.
Признавам, че най-любопитната част от изложбата за мен се оказа нейната „теоретична” част. Става въпрос за заключения, като: „Приказното има огромна роля в съхранението на човека и запазването на света до сега. В българската култура то се оказва единствен постоянен носител на духовното. Чрез него тя оцелява във векове на трудни исторически условия, през него се случват процесите на модернизация на българската култура и изкуство”; „С мотива за приказното се прокарват модернизмите по нашите земи, прокарват се утопиите и ересите, провеждат се успешно събрания и конгреси”... Визуализациите на идеята, заложена в концепцията, отстъпват по силата на въздействието си или, по-точно казано, в някои случаи не са достатъчно силни, за да я подкрепят.
Както вече отбелязах по-горе, като че ли чрез „приказното” е много по-лесно да се кажат някои истини, тоест, под формата на приказка или „измислена история” да се прокара идея, да се посочи поука или да се внушат морални принципи. Какво, обаче, се случва, ако не сме извадили поука от приказката или понякога сме я забравили/игнорирали. Можем ли все още днес да вярваме на приказки и утопични изявления и имаме ли нужда от тях? В какво се е превърнало приказното днес?
Изложбата на Йово Панчев прави нещо като разрез на самия живот, поставяйки делителна линия или знак за равенство между изкуство и реалност, политика и манипулация, желанието да живеем в щастлива заблуда или да осъзнаем горчивата истина.
Включените в изложбата произведения очертават диапазона между чисто приказните „герои” (творенията на Анжела Минкова, чиито образи на феи и змейове са нарисувани или сглобени от намерени парчета дърво и дребни предмети) и произведенията с подтекст-внушение (брилянтната рисунка с маркер върху найлонова торбичка на Александър Гергинов “I do”, насочваща към джендър проблематиката, или рисунката на Диляна Манавска „Горчиво”). Велизар Димчев се занимава с „Трасиране на детски фикции”, като криволичи между хаотични спомени, натрапчиви въпроси и объркани размисли-заключения, които най-често се формират в детството. Особено любопитни за мен са рисунките на Михаела Власева от находчиво озаглавения цикъл „Мотивиращи чудовища”, които представят познатите фигури на Баба Яга, Торбалан, Баба Меца и Кумчо Вълчо, с които децата обикновено са заплашвани, за да извършат или не определени „правилни” или „грешни” действия.
Изложбата „Чудовища и феи” представя една съвсем малка извадка от „дознанието” за приказното днес, но това, което можем да установим, е, че може би са се променили по-скоро „героите”, както и проблематиката, почерпена от съвременната реалност, докато нравствените изводи си остават същите.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
