Д-р Гатев и другите
Спорадична бифокалност. Художествен проект на д-р Гатев със специалното участие на Станислав Памукчиев, Венцислав Занков и RASSIM®, САМСИ, 15 октомври – 9 ноември 2012
Струва ми се, че за тази изложба е неизбежно да се пише и говори, без смисълът й фатално да се измени. Д-р Гатев има свойството да строи концепциите си в няколко пласта на съзнанието, така че те остават неуловими за малко или много двуизмерните възможности на текста. При него винаги има едно “обаче”, което анулира и най-смислено формулираната теза.
Негова основна стратегия е парадоксът. Но парадокс, който се получава между мястото и участниците и то не само въвлечените от автора, но и неподозиращия зрител. Тоест, парадоксът в неговия случай не е резултат, а процес на комуникация вътре в самия проект и по неговата периферия, която винаги засяга не само изкуството, но и особеностите на конкретния момент. Резултатът от този процес може да бъде кръстен по най-класически стандарти - акция, изложба, инсталация, въпреки че идеята му ги отхвърля на всички нива. Но и това твърдение не е напълно вярно. Неслучайно Д-р Гатев е причислен едновременно към новия реализъм (Пиер Рестани) и към ситуационизма в някаква лична, “ъпдейтната” игрова версия (Руен Руенов), обявен за нео-дадаист, концептуален манипулатор, демистификатор, обикновен маргинал и т.н. Още от средата на 90-те, когато се появява за първи път, самата му фигура е вече отделен и уникално автентичен концепт. Още по-интересното е, че той е един от малцината на родната ни сцена, който не заявява, а развива творческия си “стейтмънт” с изумителна последователност, като тук спокойно мога да включа и дългогодишното му отсъствие. Д-р Гатев е елемент от времето на динамика и промяна. Той е зъбно колело на конкретната ситуация и момента. Няма как да се движи, ако целият механизъм е спрял.
Руен Руенов е отделил много точно двата основни въпроса, по които работи д-р Гатев: “какво е изкуство в съвременните условия и живот и как трябва да се задава този въпрос в тези условия?”[1] А докторът, от своя страна, е намерил начин да бъде достатъчно проницателен за тези условия тогава, в самото начало, и сега, след 10 годишния вакуум.
Ако погледна критично на “Спорадична бифокалност”, трябва да кажа, че тази изложба е недостатъчно зле подредена. В това отношение авторът е заложил клопка и за самия себе си с риска балансът, който се е получил между работите, да пропадне в “нарицателна съвременност” или „нарицателна кавалетност”, от които той така се пази, качеството на изображението да ликвидира смисъла му и обратно и т.н.
Кой е авторът?
Този въпрос е ключ към целия проект. При всички случаи се налага обяснението, че Д-р Гатев е подбрал другите трима художници и един куратор, с които да взаимодейства; и в този случай, като автор, той се стреми към нещо, което не много куратори успяват дори да разберат: да работи едновременно с пространството, с публичната аура на самите имена, които е поканил, с конкретните произведения и с популярните стереотипи на художествената практика тук и сега. Крайната цел от това взаимодействие, както се разбира и по наименованието на проекта, е, образно казано, да се коригира аномалията в зрението, астигматизма във виждането на съвременността. Затова и фокусът в самата изложба периодично се изменя. Преминава от самостойното значение на всяко едно произведение в нея, през играта “вътре-вън от музея”, шизофренията в неговото институционално съществуване, до идиотската дилема дали конкретните произведение или автор са съвременни или не.
Тези двойствености инспирират повторението на серията от принтове на д-р Гатев “Правяч на съвременно изкуство I, II, III”. Веднъж окачени “на равно” с другите в музея, втори път в символичното “извън” - едно от малките преходни помещения, на пръв поглед твърде иронични, те представят всъщност доста задълбочена рефлексия не само върху понятието “съвременно” в художествен смисъл, но и върху самата съвременност. В тази връзка целият проект е логично продължение на “Другият аромат” (НХГ, 20 декември 2010 – 16 януари 2011) и “Картините се поставят върху стените” (Галерия “Академия”, 2 – 7 април 2012), но този път и критичен коментар върху изкуството на другите въвлечени в него художници. Той е и продължение на самата личност на д-р Гатев - едновременно лекар и художник.
Станислав Памукчиев, Венцислав Занков и Расим влизат в играта на д-р Гатев със собствените си позиции по онези два въпроса, по които той упорито работи. Така се получава и тънкото противоречие на експозиция, събрана от няколко, до голяма степен, противостоящи си силни артистични тези. Станислав Памукчиев е моделирал масивен лингам от напластени листове гума, който присъства активно като покрит човешки силует, а в основата си се “разлива” из залата („Тъмна сила”). Венцислав Занков участва със скулптурната композиция “Говори ми”, която беше част от проекта му “Последният будоар” (Галерия „Райко Алексиев”, 2011). Расим показва изключително драматично развитие на концепцията си за употребата на генетичния код и памет като материал в изкуството чрез урината. Това е серия от 3 принта – силно увеличени фотографии от семейния архив, които художникът покрива методично с урина в опит да съживи и възстанови на молекулярно ниво личните си емоционални загуби.
Йово Панчев също се появява в роля - на комисар Панчев. И по силата на собственото си разбиране създава отделно произведение – текст, който коментира изложбата, но реално е самостоятелен проект, отново в смисъла на “вътре-вън”, но този път от единението между д-р Гатев и художниците.
Явно двойствеността като изходна точка на целия проект е провокирала симетрия, която настойчиво се повтаря – в двете тройки фотографии на д-р Гатев и Расим, двата монолитни обекта на Станислав Памукчиев и Венцислав Занков, в двете серии “Правяч на съвременно изкуство I, II, III”. Вероятно заради тази симетрия изложбата тушира контраста между авторите и може да се чете равносилно в двете крайности - като ретроспекция или като манифест.
[1]Руенов, Руен. Д-р Гатев. Един нов реалист от времето на посткомунизма. София Даунтаун. С., 2010, с. 15
Коментари от читатели
Добавяне на коментар