Русо подхранва всички революции
Танги Л’Амино е изследовател в Националния център за научни изследвания (CNRS) във Франция, ръководител на екипа „Русо” в Сорбоната, редактор и основател на списанието Etudes Jean-Jacques Rousseau, както и на сайта Rousseau Studies.
Произхождащ от скромно семейство, Русо се е образовал благодарение колкото на книгите, толкова и на собствения си опит. Това обяснява отчасти защо Френската революция е запомнила неговото име повече от тези на Волтер или Дидро. Неговото творчество е толкова богато и подривно, че никоя политическа партия не може да си го присвои, но всички могат да се кичат с него.
- Отвъд базисните и училищните познания, какви мисли навява у един почтен гражданин името на Русо днес, през 2012 година - годината, в която честваме 300 години от раждането на философа?
- Според мен, за повечето хора то навява идеи за природа и екология. За по-политизираните със сигурност е живо и политическото измерение. За жените първият образ, който изниква, е този на женомразеца и фалократа. Такова е възприятието на по-широката публика днес. Налице е също и автобиографът Русо, тъй като това е темата, която присъства в рамките на училището, с Изповедите и Размислите на самотния скитник.
- Това автобиографично измерение само към края на живота му ли препраща, или пресича цялото му творчество?
- Без съмнение, то е налично в края на живота на Русо, въпреки че преди това той е създал няколко малки автобиографични есета. Към 1747 г. имат съвместен проект за дневник с Дидро, Присмехулникът, в който Русо се представя в лека и почти либертинска светлина, която нямало да съответства на това, което той е, както и на бъдещия му живот. Нещо като игра, но текстът има автобиографичен характер.
- До каква степен Русо е самоук?
- Вярно е, че той се образова сам. И говори надълго за това в Изповедите; казва, че образованието му е следвало практическите му занимания. Баща му е часовникар, а майка му умира след неговото раждане. Той остава близо до баща си и чете романите на майка си, докато баща му работи в ателието.
- Как придобива познанията си върху изкуствата, политиката и икономиката?
- Има няколко етапа. Споменах първия във връзка с откриването на света на чувствата посредством ценните романи от майчината библиотека – например, Ла Калпренед или Мадлен дьо Скюдери. Русо започва да чете първо тях и те ще формират неговата чувствителност. „Чувствах, преди да започна да мисля”, казва той. Вторият етап идва с Шармет, когато Русо е в къщата, наета от Мадам дьо Варенс; това е и епоха на любовни чувства, но не само: там той прекарва цяла зима съвсем сам и това съвсем не е крайно забавно, противно на едно погрешно виждане за живота на Русо. Та значи, той прекарва зимата там, поглъща лакомо библиотеката и си създава онова, което нарича „склад с идеи”.
Чете великите философи от онова време – Джон Лок, Шарл Ролен, Пиер Бейл и др. – и е достатъчно начетен, за да се справи с тях съвсем сам. В това се и състои донякъде геният на Русо.
Следва третата фаза от неговото обучение: противно на философите от неговата епоха, които идват от една и съща среда, не се показват извън нея и се срещат само със своите колеги интелектуалци, той посещава различни среди. Често се говори за космополитизма на философите и с право, но това е преди всичко космополитизъм в рамките на висшето общество. Когато Дидро отива в Русия, той се среща с руските благородници; също като Волтер в Прусия. Произхождащ от народните слоеве, Русо пресича различни социални кръгове, а не само елитните. Във Венеция той посещава съмнителни общности на шпиони и странни типове, които са неприемливи, според критериите на добре поставените хора.
Както разказва в Изповедите, когато през 1731 г. пристига за първи път в Париж, той прекосява най-бедния квартал – „Сен Мартен” – и това е първото му впечатление от този град. Тази представа за света ще се появи отново в творчеството му, където Русо многократно споменава столиците, които сриват една или друга страна, защото всмукват в себе си всички енергии и богатства и предизвикват обедняването на селата и провинциите. Образованието на Русо е не само книжовно, но и свързано с опита и видяното от него.
- Какви са действителните отношения на Жан-Жак Русо с философите?
- Той не е от тяхното племе. Добре се разбира най-вече с Дидро: те са почти на една и съща възраст; Дидро е малко по-млад. Имат общи проекти и се погаждат добре, преди да се превърнат в най-големи врагове. Силната омраза се дължи на различни причини. Русо запазва някои типични черти на своя женевски произход. В религиозен план изобщо не се разбира с атеисти като Пол Холбах и никак не цени шегичките от средите на енциклопедистите. По време на един прословут банкет у госпожица Кино през 1754 г. той стои настрана, дразни се и дори заплашва да си тръгне, ако продължават да богохулстват. Това е в основата на настъпилия през 1757 г. разрив. А фактът, че Дидро и останалите се месят в любовта му към Софи д’Удто, приятелка на Сен-Ламбер, го шокира. Тази среда, тази обстановка, начинът на живот на философите дразнят Русо - калвиниста. Техният разпадащ се морал го отблъсква от тях.
- Как се развива неговата мисъл и в какво се състои подривността му?
- Френската революция помни много повече името на Русо, отколкото имената на философите. По време на Революцията всички групи се позовават на него: аристократите, контрареволюционерите, буржоата, жирондистите, монтанярите, якобинците и дори „разярените”. В един или друг момент всеки се опира на Русо, за да атакува останалите. Един памфлет, издаден от някой си Льонорман по време на Революцията, се казва Жан-Жак Русо, аристократ.
А Русо е подривен, защото творчеството му е толкова силно, че никоя партия на може да си го присвои – тя може само да черпи от него. Русо не предлага някаква лека доктрина, която след прочита да може без никакви последствия да бъде поместена в определена книга и да отиде на лавицата. Няма нищо чудно, че той е подхранвал революциите по целия свят: в Русия, в Полша през XVIII в., в Латинска Америка той е повлиял на Симон Боливар, освободителя на южноамериканския континент. Но също така и в Азия: в края на XIX в. в Япония откриват важността на Русо. Той въздейства на японското социалистическо и анархистко движение и това влияние се разпространява върху всички съседни страни, защото по онова време Япония е доминираща сила. Негов преводач и интерпретатор е Накае Шомин, чийто превод не е просто академичен: Русо е адаптиран, усвоен, преобърнат, изкривен за целите на политическите каузи и залози на една епоха и на една страна. В този смисъл, той е все още жив и непрестанно активен. Творчеството на Русо позволява подобни натрупвания и това също е нещо подривно.
- А крайната десница не го ли е превръщала в един от основните си автори?
- Сложно е: Русо има автентична аура в много среди, дори у крайната десница. Марсел Деа, един бивш социалист, пише по време на Втората световна война, през 1942 г., един текст със заглавие Тоталитарният Жан-Жак Русо, където възхвалява един национален и социалистически Русо, който се „нарежда между предшествениците и бащите на националната революция, въпреки че, от друга страна, е ненавиждан”. Обратно, Морас, който произлиза от една по-класическа десница, отхвърля Русо като предтеча на Френската революция.
- Как определяте неговия стил на писане?
- Подобно на неговото творчество, налице е и подривността на стила му, който слага начало на романтизма. Русо позволява потъване на читателя в неговото произведение. Още от самото начало неговото красноречие е подчертавано от всичките му съперници. Роялистите Жозеф дьо Местр и Антоан дьо Риварол се оплакват от това колко е талантлив; това позволява на мисълта му да се разгръща и да убеждава. Стилът му е революционен, защото смесва и свързва личност и идеи; това, например, не може да се открие у Монтескьо или у други философи. Дори един теоретичен текст като За обществения договор съдържа силни фрази, които изтезават читателя и го карат да размишлява. Раул Ванейгем отбелязва силата на изречението, с което започва книгата: „Човек се ражда свободен, но навсякъде е в окови”.
Русо действа дори в чужбина и дори в други култури. Египетските литератори Таха Хюсеин и Мохамед Хайкал са очаровани, когато го откриват през 1920 г. Китайците могат да четат превода на Ян Тиндон на За обществения договор, направен около 1900 г., а китайското романтическо движение, което се заражда между 1920-1930 г., черпи от Изповедите и Размислите, кореспондиращи на новата чувствителност на младежта, която взема думата през 1919 г. след събитията от 4 май. В Китай по онова време са ентусиазирани от Русо, защото виждат в него т. нар. от тях „искреност”, съответствие между живот и творчество.
- Животът на Русо е особен, а биографичният му път – атипичен; какви са причините за това?
- Враговете му искат да омаловажат заговора срещу него, но страданията в изгнание, полицейските гонения, подозрението, омразата към енциклопедистите са били съвсем реални: наистина, никак не му е било лесно. Той не е бил салонен философ и е живял в трудни финансови условия. Когато получава наградата на Академията в Дижон през 1750 г., той трябва, по думите му, да осъществи собствената си реформация; по-рано, във Венсен, преживява прословутото просветление – велик момент в неговия живот, който му позволява да предусети цялата си мисловна система. Небезизвестната реформация на Русо го води до отхвърляне на срещите с богатите и силните; той отказва да успява в живота и решава да живее от собствения си труд, като през декември 1751 г. започва да работи като преписвач на музикални партитури. Да живееш от труда на своите ръце – това ще бъде девизът на неговите последователи като пролетарските романисти, сред които най-известни са Анри Пулай и Мишел Рагон. Русо живее от собствения си ежедневен труд; не като Волтер, който притежава ренти и върши финансови операции.
Той живее скромно до края на живота си, дори когато творбите му носят известни средства. Краят на живота му е особено труден: между 1776 г. и 1778 г. е в Париж и вече не издържа. Наемът му расте. Русо е стар и изморен и отправя призив за покровителство, за да му бъде намерено жилище на ниска цена. Намира се в бедствено положение и ако отива в Ерменонвил, то не е заради пейзажа, а защото е притиснат от нуждата. Там той е под покровителството на маркиз дьо Жирарден, който е щастлив да показва в градината си един философ, когото при това е избавил от нищета. Впрочем, на това място Русо прекарва само няколко седмици, преди да умре. Този факт също разчувства неговите читатели по целия свят, тъй като става дума за съдба, която надскача баналното.
- Откъде идва прехласването по този „стерилизиран” Русо, представян в гравюри от типа „Галантни празници”?
- Всъщност, всяка епоха създава Русо по свой образ и подобие.
- Значи има серия от образи на философа?
- Най-известният от тях е образът на Русо от Френската революция. После имаме образа на Русо - романтика, който вдъхновява Шатобриан, Юго, Балзак. Но ако те черпят от стила му, то в политически план го отхвърлят, смятайки, че в неговото творчество и в живота му има аспекти, които не бива да бъдат помнени – като например това, че изоставя децата си, или пък религиозните му възгледи. През ХХ в. Русо е предмет на необикновени полемики. Още след Парижката комуна Иполит Тен го определя като един от вдъхновителите на случилите се социални сътресения. През 1912 г. Барес прави същото във връзка с Бандата от Боно[1] и извършените от нея атаки. По онова време е налице силно движение на омраза срещу Русо. В своята реч в Парламента от 11 юни 1912 г. Барес отказва да гласува заемите, предвидени за честването на 200-годишнината от раждането на Русо. Това предизвиква мощни и яростни манифестации на роялистката група около вестник Аксион франсез. Стотина от тях са арестувани в Париж на площад „Пантеон” на 30 юни 1912 г. Тази тенденция продължава чак до Втората световна война. Дори Режимът на Виши се явява продължител на течението на Аксион франсез, тъй като повечето от неговите ръководители са последователи на Шарл Морас.
Модерното критическо изследване на Русо се ражда след Войната, между 1955 г. и 1960 г., с работите на Жан Геено, Анри Гиймен и, разбира се, Жан Старобински и Жан Фабр. Тези автори създават един по-академичен Русо. Преди тях той е автор, предназначен за всички; сега се превръща в автор за университета. Състоялите се през 1962 г. конференции в чест на 250-годишнината от неговото раждане и 200-годишнината от публикуването на За обществения договор основно са дело на академичната общност. Само че Русо не пребивава единствено в света на научната рефлексия: по същото време, например, партизаните от ОАС[2] го обявяват за виновник за загубата на Алжир и останалите колонии. Членовете на ОАС публикуват текстове, които разобличават Русо като онзи, който е отворил вратите на Запада за варварите от Северна и Субсахарска Африка.
- Каква е ролята на Русо в протестното движение, което се оформя през 70-те години на миналия век?
- През 1968 г. подривният Русо се появява в множество статии и монографии, които се опират на неговото творчество. В една обзорна книга на германеца Волфганг Краушаар, която излиза през същата година, на него е посветена цяла глава, в която той е представен като ключова фигура за тази епоха. Русо присъства в приключенията на хипитата, в социалните протести, в борбата за детските ясли, в алтернативното екологично движение и др. Алън Гинсбърг, Гари Шнайдер и Стивън Гаскин ми писаха колко са били повлияни от него.
В края на 70-те години, когато се появяват пънк-движението и групата „Секс Пистълс”, едно парижко списание – Façade – публикува статия, озаглавена „Предпочитам ядрената енергия пред русоизма”, подписана от Ив Адриан, който оспорва идеите на Русо еколога. Русо се появява и като фигура на екологичния протест в света на бъдещето в научнофантастични романи, като Пътуване отвъд утрото на Робърт Шекли или Мост от пепел на Роджър Зелазни. През 1978 г. Марсел Шнайдер публикува Жан-Жак Русо и екологичната надежда, която разглежда тази тема, печелеща все по-голям успех. От друга страна, новите философи начело с Бернар-Анри Леви виждат в Русо бащата на модерните тоталитаризми. Новата десница на Ален дьо Беноа пък смята, че той е овехтял, защото човек не е добър, а лош по природа, позовавайки се на изследователи на човешкото поведение като Конрад Лоренц, за да дискредитира философа. Но не е пък и толкова просто, тъй като списанието на Ален дьо Беноа Éléments посвещава в своя 143 брой специален блок на темата „Русо между нас”, наново стъпвайки върху противоречията в обществата. Една статия, озаглавена „Русо и антипросвещенците”, прави от него фигура на съпротивата срещу обърканите мисли на философите от XVIII в. „Русо като революционен консерватор?” е заглавието на друга статия, която показва, че у него има интересни противоречиви страни.
- Как виждате честванията на 300-годишнината?
- Това е дело на швейцарците: през 2007 г. Женева обяви желанието си да бъде основен организатор на честванията и това устройваше всички, на първо място французите. От февруари до април Френското национално събрание организира изложба с ръкописите на Русо, които жена му дарява на Учредителното събрание по време на Революцията. Но дали днес това е национален празник? През 1912 г. са се справили по-добре. Всичко, което е организирано в Оаз, в Ерменонвил и в региона Рон-Алп – по-конкретно в Шамбери – е под егидата на Женева.
Честването е консенсусно, избягват се полемиките и се „кръжи” около ботаниката, гражданската енергия и донякъде гастрономичните пиршества. По време на кандидатпрезидентската кампания пък имаше само няколко опита за присвояване на Русо - като например този на Жан-Люк Меланшон, който по време на митинг в Нант се позова на Русо като защитник на народния суверенитет с изискването си за граждански вот. Това бе начин да се припомни, че текстът на европейската конституция, който бе отхвърлен от французите на референдум, впоследствие бе признат за валиден с обикновения парламентарен вот.
Гражданството - така, както го разбира Русо, бива опростявано, щом се опитаме да си го присвоим: в цялото си творчество и най-вече в Емил или за образованието, когато стане дума за това да се избира между образованието на един човек и образованието на един гражданин, Русо се застъпва винаги за първото, защото вече е невъзможно да имаме граждани. Той обяснява, че се намираме в общността на фалшивия обществен договор, където няма граждани, защото няма действителни публични обсъждания. Днес дебат върху гражданството в смисъла на Русо не съществува, а думата „гражданин” е покварена на всички нива.
- Мислите ли, че склонността Русо да бъде опростяван се дължи на факта, че неговите личност и творчество са прекалено сложни?
- Тенденцията е вниманието да бъде привличано върху някои аспекти на Русо, най-вече в наши дни, тъй като той не може да бъде удържан в една строга формална рамка. Самотният скитник, ботаникът, музикантът, автобиографът са подобни аспекти, които позволяват да се избягват неприятните въпроси. Това е продукт на училището и на училищните програми, които през 90-те години на миналия век представят Русо единствено като баща на автобиографията. Но що за идея дава на гимназистите подобен прочит, който се свежда до книги I-IV на Изповедите? Идеята за един персонаж, който се катери по клоните на черешовото дърво и хвърля череши в корсетите на момичетата, за едно хленчещо мръсниче, което изпитва удоволствие да бъде напляскано! Нито един гимназиален учебник не споменава откритието на Мишел Лоне, политически писател от 1968 г., който показва в дисертацията си върху Русо, че той е прекарал детството си в Пленпале, в Женева, сред лишени от права политически дисиденти, и че това е било от решаваща важност за развитието на неговото творчество. Но този „пропуск” позволява да се избегне политическата мисъл на философа, която би могла да породи подривни идеи в младежките мозъци. От трийсет години насам на учениците се преподава подобен Русо. Същото е и във философията, където се изучават само две от четирите книги на За обществения договор. А тъкмо в последните две книги, които пренебрегват, се казва, че каквото и да бъде сторено, всяко управление се изражда; че корупцията е характерна за всяка власт и че националното представителство е невъзможно. Учениците познават само началото на историята, не и нейния край. Това води до опростяване на Русо и до адаптирането му към „гражданското потребление” на момента. Впрочем, Морис Барес бе казал: „Много харесвам Русо от Новата Елоиза, но не и Русо от За обществения договор.
Разговаря Ален Абелар
Le Monde (извънредно издание, посветено на 300-годишнината от рождението на Русо)
Превод от френски Момчил Христов
[1]Група френски анархисти, прочули се с грабежи и убийства през 1911-1912 година.
[2]Organisation armée secrète – тайна организация, основана през февруари 1961 г., която се бори Алжир да остане френски. Известна с тероризирането на населението и с атентатите си срещу президента на Франция генерал Дьо Гол.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
