В литературата – през отсрещна врата
Кристин Димитрова. Градината на очакванията и отсрещната врата. Колибри, С., 2012
Десет стихосбирки са напълно достатъчни, за да очертаят релефно образа на едно присъствие в българската литература. Може би затова единадесетата не ни изненадва – в нея срещаме точно онази Кристин, която вече познаваме, а и всеобщо харесваме, както доказват нейните осем награди. Но докато любителят на поезия кротко изживява своето удоволствие, критикът е длъжен да се замисли за посоката, в която се развива една от най-представителните поетеси на нашето време. Нейният път от първата до единадесетата книга обхваща точно двадесет години и очевидно съвпада с времето, което доскоро наричахме преход (а сега вече не знаем в какво сме преходили), и това го прави симптоматично за пътя, изминат от цялата ни литература. Тук, разбира се, нямам възможност да направя подобен анализ, но все пак се изкушавам да сравня Градината на очакванията с първите две стихосбирки, Тринадесетото дете на Яков и Образ под леда. Тогава, през 90-те години – в контекста на общото увлечение по ускорено наваксване на нашия забавен постмодернизъм – Кристин Димитрова изглеждаше като доказателство, че и българските авторки са способни да правят авангардна поезия. Много неща в тези ранни книги съвпадаха с общата постмодерна посока: борба с политическите клишета, разпадане на утвърдени митологеми, бездънен свод от културни асоциации, игра на смисли и думи, самоирония... С края на XX век постмодернизмът изчерпи възможностите си в българската поезия; дори най-големите играчи със словото утихнаха и уседнаха, нерядко – извън всяко желание да се прави поезия. Кристин Димитрова обаче опази много от своите ранни особености и продължи да ги развива, а това вече подсказва, че нейният „постмодернизъм” е бил нещо различно от общото увлечение, а може би че изобщо не е бил постмодернизъм. И когато сега се обърнем назад, бихме могли да кажем, че нейната лирика (няма значение дали я харесваме или не) представлява явление, непознато и нетипично за традициите на родната ни поезия.
Нека да хвърлим поглед към заглавията вътре в книгата: Моят живот на квадрати, Ние с баба ми, Будизъм за всеки ден, Истината ще ви направи свободни, За свършека на света, За срещата между Яков и Йосиф, Как цар Давид написа Псалтира... Всяко от тях задава една интересна ситуация, всяко привлича читателя с обещанието за оригинално и остроумно решение на някой неизчерпаем проблем. Самият текст на стихотворенията обаче прилича на незавършено изречение. Мисълта тръгва от обещаната ситуация, започва да се разклонява в посоки, които обезсмислят валидността на нейното съществуване, увива се в букет от взаимни противоречия, усъмнява се в способността да се мисли изобщо по този въпрос... И текстът е свършил. Зад него остава дълбоко асоциативно поле, като бездна с нерешени въпроси; лирическата героиня затръшва вратата към себе си, а желанието за ясен смисъл си остава изцяло за сметка на самия читател. Сякаш никога не е съществувал Вазов с неговата възрожденска любов към поучителното и възпитателно литературно послание. Поетиката също не ни напомня нещо познато: рядко срещаме епитети, ако ги има – те са ежедневно обикновени; красивото слово изглежда блед спомен от вече отминал век, ритъмът следва единствено смисъла – до онзи момент, в който смисълът потъне в пясъка от възможни асоциации. Най-познато звучат Писмата (до Вапцаров, Багряна и Димитър Бояджиев), петте Приказки (за червената шапчица, трите вещици, тримата братя и златната ябълка...), Апокрифите и Трактатите – просто защото ни връщат към навика на вече усвоени през 90-те години рецептивни нагласи. А иначе – стремежът да се поставят философски въпроси и отказът от възможността да се намират решения, състрадателната ирония, остроумната употреба на културни асоциации, меката чувствителност към абсурда... всички те остават запазена марка на Кристин Димитрова и ни карат да влизаме в градината на своите очаквания за българска поезия през някоя отсрещна и неизползвана до този момент врата.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
