Франсис Фукуяма vs. Нейоми Клайн
Васил Проданов. „Теория на българския преход”. Издателство „Захарий Стоянов”, С., 2012
Два образа настойчиво владеят съзнанието при прочита на „Теория на българския преход”: Франсис Фукуяма с „Краят на историята” и Нейоми Клайн с „Шоковата доктрина”. Това са, на практика, литературните крайъгълни камъни в разбирането на Васил Проданов. От възторженото предвкусване на окончателната победа на либералната демокрация като модел на най-справедливо, щастливо и благоденстващо общество до песимистичните ретроспекции на последиците от един „капитализъм на катастрофите”, довел до разруха, обедняване и отчаяние. От „заблудата Фукуяма” до „реалността Клайн”.
Българският преход е може би най-често употребяваното словосъчетание в социалните науки у нас, без да говорим, че присъства до втръсване в политическото, медийното и общественото говорене. Всички коментират прехода, откакто е започнал, мнозина са писали повече или по-малко подробно за него, но досега в България няма толкова пълно, цялостно, систематично и подчинено на един възглед изследване по темата, колкото това, което Васил Проданов е предложил на вниманието ни. То е полезно също така и с факта, че представлява сериозен контрапункт на доминиращата у нас антикомунистическа реторика. Ето защо книгата, голяма не само по обем (близо 800 страници!), ще стане част от научните дебати и несъмнено ще провокира нови нива на осмисляне на многострадалните български промени. Всъщност, критичното обсъждане вече започна още при премиерата в Големия салон на БАН с изказването на Петър-Емил Митев, който, наред с оценката си за изключителната амбициозност и мащабност на замислената „надгробна плоча на идеологическите илюзии”, набеляза и редица пунктове на дискусионност и несъгласие.
Васил Проданов, според мен, е напълно прав в острата критика срещу транзитологичните обяснения на прехода, властвали през последните 20 години и поставящи всички големи политически промени в съвременния свят под знака на еднотипни преходи от „авторитарна” към „демократична” система, като тези преходи минават под знака на едни и същи етапи, независимо дали става дума за Латинска Америка, Южна Европа или социалистическия лагер. Удобството на транзитолозите идваше от възможността да прилагат еднакви рецепти към всички кандидати за демократично светло бъдеще, да измерват постиженията им в таблички с проценти и индекси и да обвиняват за неуспехите съпротивата на „старите елити”. Тази парадигма се увенча със забележителна неспособност да обясни какво се случва в Източна Европа и се запомни предимно с неудачността на политическите и икономическите си решения. Въпреки всичко, запази влияние в експертните среди и в книгата на Проданов уместно е коментирано защо „сравнително изследване” не значи непременно това. Книгата се ориентира към друга обяснителна парадигма, доста по-добре работеща в наши и световни условия – теорията за световната система на Иманюъл Уолърстейн, която вижда социално-политическите процеси в модерния свят през призмата на понятия, като център, полупериферия и периферия в техните взаимодействия. България, според Проданов, илюстрира историческия опит на страна, „прехождаща” от полупериферията към периферията на световната система в контекста на променящи се и засилващи се външни зависимости. Освен пространствени координати, българският преход има и времеви. Той е поставен в широката последователност на националното социално и политическо развитие от Освобождението насам, което позволява да се проследят началните му характеристики и всичко онова, наричано инерционност. Тук на първо място следва да се посочи разбирането за догонващо развитие, определящо българското национално усилие от Сан Стефано насам и вписващо се в теорията за световната система по уместен начин. Именно понеже Източна Европа, и България в частност, се е стремяла в течение на повече от столетие да изгради онези икономически основи на гражданската и политическа модерност, които Западна Европа в началото на модерността си вече е имала, по нашите земи политиката и идеологията са държали и държат водеща роля над икономиката. Знаменателят е общ и за Царството, и за Народната република, и за Републиката. Стамболовият стремеж за укрепване на вътрешния пазар с административни мерки е политическо решение. Хрушчовото „догнать и перегнать” е политически лозунг.
Оттук в обяснителната схема на Проданов се намесват три момента, които са най-малкото спорни.
Първо, още в уводните страници той се разграничава категорично от конспиративните теории за прехода, съзиращи „невидимата ръка” на евреи, масони, КГБ, ЦРУ и прочее зли сили зад всички препъни-камъни по преходния ни път. Същевременно не просто фокус на обяснението, но и централна рамка на интерпретация на всичко случило се е съветската перестройка. В перестройката е заровено кучето или по-точно, там е заровен Горбачов (да е жив и здрав). Изглежда съвсем като конспирация. Източният блок се е развивал добре, напредвал е с нелоши икономически темпове, не е страдал от вътрешна криза. Махалото понякога отива до крайност, например там, където жертвите на Йосиф Сталин в СССР се оправдават с жертвите на Джоузеф Маккарти в САЩ. Моралните и икономическите щети от войната в Афганистан, стагнацията, корупцията и отдалечаването на комунистическия идеал почти не се маркират. И ето на, стигаме до забележителното изречение: „И тогава се появява Горбачов, който решава да прави промени” (с.252). Излиза, че не осъзнаваната от всички необходимост от промени е изтикала начело Горбачов след смъртта на Брежнев, Андропов и Черненко, а напротив, внезапната поява на Херострат Сергеевич е сложила прът в колелата на неспирния възход. Ако не беше Горбачов, бихме живели и днес в щастливо социалистическо общество. Но понеже е бил той, не живеем. Впрочем, фаталната роля на „личността в историята” обслужва и тезата на Проданов, че политическият дебат на българския преход е преминал само в битки за миналото. Как да не мине, като единственото важно нещо за нас, перестройката, се намира точно в миналото.
Второ, специално място е отделено на т.нар. „алтернативни истории”, или, с други думи, какво можеше да стане, ако не беше станало така. Авторът е последователен защитник на „китайския модел” на стъпаловидни икономически реформи при запазване на политическата стабилност и властови монопол. В България (да не говорим за Съюза) има доста привърженици на този възглед, които критично съпоставят курса на Горбачов с курса на Дън Сяопин, за да откроят малкия мащаб на Горбачов. За малкия мащаб на Горбачов не споря. Но социално-политически модел не се избира просто така, по каталог. Китай е не само модел, но и култура, и етика, и дори цивилизация. България не би могла да тръгне самотна по такъв път, след като, едно на ръка, принадлежи на Европа, и второ, знае от историята какво се случва със страните, поемащи изолирано в различна посока – Албания след 1968 г. е достатъчно близък пример. Хипотетично би било възможно, ако целият Източен блок би тръгнал по стъпките на Китай. Но дълбоките разлики между СССР и Китай през 1985 не работят в полза и на този вариант. „Китайска” алтернатива дори не е била обсъждана. А и щом отхвърляме рецептите на евроатлантическата транзитология, би трябвало да се усъмним и в потенциала на една еврокитайска транзитология да наглася еднопосочно стрелките на стратегическите ни компаси. Приемам, че това е тема за дълъг разговор.
Трето, Васил Проданов е противник и на детерминизма, който извежда демократичните преходи от обективната логика на икономическото затъване в соцлагера, но определени пасажи от книгата звучат почти детерминистично. Преходът се превръща в една протяжност, в една цялост, в една хомогенност без вътрешна диференциация, която води от дадени изходни предпоставки към закономерни катастрофални резултати. Тук пуска корени и Хегеловата „ирония на историята”: хората са искали едно, а се получило съвсем друго. Но българският преход е наситен не само с тежки идеологически схватки и масова декласация, със срив на всички социални системи и морално опустошение, а и с вериги от събития, свързани с реални дилеми пред управляващи и общество за избор на пътя. Вместо това, не виждаме дори Европейския съюз като фактор в българското преходно развитие. Той е само елемент от капиталистическия център. Създава се впечатлението, че от 1989 г. историята неумолимо е произвела 2012 г.; и че неутешителната равносметка на последната година пряко следва от неутешителния избор през първата. Парадоксално, това оневинява и основните субекти на прехода, изпадащи в положението на слепи оръдия на гибелната горбачовска батарея. Безсубектността на процеса (стана това, случи се онова, стигна се до това) олекотява и някои от най-силните глави в книгата, сред които тези, които вещо анализират кризата на политическото представителство в България, драмата на левицата, възхода на популизма.
Пренебрегнатата вътрешна динамика укрепва катастрофичното съзнание. Належащият въпрос е: „Какво направи българския преход толкова катастрофален?”. Авторовото предпочитание, пряко изразено в първите страници, е към екзогенните фактори или, иначе казано, външните въздействия върху българската среда. Те се преплитат и с ендогенна каузалност. Споменават се психологията на дребния собственик, разкрита така добре от Иван Хаджийски, отсъствието на сериозно дисидентско движение в България до края на 1980-те.
И все пак е необходимо да се обясни защо, при положение, че промените идват отвън, българският случай става уникален и не може да се подведе под знаменателя на преходите в другите страни от Централна и Източна Европа. Те не са катастрофални, нашият е. Книгата предлага някои варианти на отговор, но централно място заема обяснението с интелигенцията – привилегирована и доста разраснала се при социализма прослойка, която, под напора на перестроечните идеи, обръща интелектуалната атмосфера в страната и натрапва внушението за неизбежност и необходимост на „незабавната смяна на системата”. Знаем от Токвил колко пагубна е ролята на „литераторите в политиката”, когато става дума за прехода от абстрактно мислене към реални кървища във Френската революция. Освен по Токвил, в България нещата вървят и по Ленин. Задача на интелигенцията е да „внася съзнание” сред масите, защото масите сами не са узрели. Ерго, ако българската интелигенция, водена от кариеристични и фрустрационни подбуди, не беше извършила своето, за да внуши на масите, че не искат това, което имат, те не биха започнали да искат онова, което няма да имат. И ето от това за Проданов настъпва и драмата на интелигенцията – решена да събори социализма и възвести прехода, тя става основна негова жертва, маргинализира се, а на повърхността изплуват новите неолиберални политтехнолози с властта им върху идеологическите апарати. Заслеплението ражда и димната завеса от идеологически облаци над истинските процеси на разграбване на държавата. Така да се каже, докато едни внасят съзнание, други изнасят капитали. Интелигенцията и новият грабителски елит на прехода при Проданов формират нещо, което аз бих нарекъл съзнание-против-себе-си и пари-за-себе-си. И взаимодействието им произвежда „периферния неолиберален капитализъм”, на чиято веществена безмилостност сме свидетели през второто десетилетие на ХХІ век.
Къде започва и къде свършва преходът? Отговорът на пръв поглед е ясен. Началото е в полупериферния държавен социализъм, а краят – в периферния неолиберален капитализъм. Авторът обаче държи на по-широката рамка, обусловена от теорията за световната система. В едрите си граници българският преход е част от формационния преход на общества с една конфигурация на център и периферия към общества с друга конфигурация. Движението е към „свят след Америка”, която, по иронията на историята, сама подготвя със своя необуздан казино-капитализъм собствения си крах, към многополюсност и регионална фрагментация, в която България се озовава в периферията на Турция. В българското диалектическо пространство Франсис Фукуяма и Нейоми Клайн се снемат в Ахмед Давутоглу. И отново, както преди 23 г., възниква въпросът: „Какво да се прави?”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
