Чупливо
Арт стъкло България-Америка, куратори: проф. Свилен Стефанов, Доун Бенет, галерия “Райко Алексиев”, 18 септември – 8 октомври 2012
Обикновено изложбите, събрани по формален принцип – материал, вид, жанр, – съдържат още изначално монотонното еднообразие като проблем. Така се случи, например, с голямата ретроспекция Неон, кой се страхува от червено, жълто и синьо?/ neon, who’s afraid of red, yellow and blue?, показана в парижката галерия La Maison Rouge в началото на тази година.[1] Светнал от всеки ъгъл във въпросните цветове, първият международен преглед на изкуство от неон още от 40-те години на ХХ век досега, както беше обявена изложбата, направо строши на парчета иконичния неонов хлад в инструментариума на съвременното изкуство, изтъквайки най-вече неговата ослепителна, изчерпана до краен предел повтаряемост. Подобен подход има негативната сила да обръща идеи и концепции с формалния им хастар навън, така че ги неглижира до най-първични утилитарни проблеми или до въпрос на производство.
Българо-американската изложба в рамките на тазгодишния фестивал на стъклото в София, обаче, постигна съвършено противоположен ефект. Очакването към събитие, фиксирано в художественото стъкло, разбира се, стига не по-далеч от периметъра на обичайното декоративно-приложно творчество във всичките му нива на проявление, включително кристални лебеди и “нестандартни” арт лампи. Изненадващо, изложбата в галерия “Райко Алексиев” актуализира нагласите не само спрямо материала, но и генерално към т.нар. “приложност”, повишавайки нейния прочит в най-актуалния дебат върху изкуството. Нарочно замислената от организаторите провокация въвлича в тази изложба автори, които не принадлежат към обичайната “приложна сфера” и не правят художествено стъкло. В случая стъклото е по-скоро повод за пробиване на стереотипите не само спрямо него като материал, но и принципно в ограниченията на артистична изява, подчертавайки също някъде там, може би “на втори план”, големия въпрос за масовото профанизиране на съвременни концепти под формата на лесно конвертируеми артикули. Какво и кой е “приложен” днес?
Двамата куратори са срещнали в залата не само своите селекции, но и два културни полюса с изненадващо сходни прозрения за материализацията на идеите, поне що се отнася до стъклото. За малко ще се абстрахирам от инсталационните слабости на изложбата, защото те на практика пречат за възприемането й като едно цяло. Американският опит и българската традиция се застъпват убедително някъде на класически декоративно ниво (където попада цялата серия малки стъклени пана и пластики предимно от американските автори, както и удивителният синхрон между торсовете на Екатерина Гецова и крехката пластика на Кристина Ботуел), съсредоточени повече в тънкостите на обработката и занаята или, напротив, в независима позиция, която ползва особеностите на материала в подкрепа на своята идея. Такъв е, например, случаят с ангелските крила на Нина Ковачева, които осъществяват своята симетрия в отражението от стъклената основа, в прозрачно стерилната гилотина на Валентин Стефанов, „несчупените инструменти” на Петер Цанев. Постоянното отдалечаване и прибиране обратно към формалната рамка съдържа едновременно реверанс към “приложните” корени на “неконвенционалното” мислене в страната ни, философска критика върху самата природа на обекта и отново тежкия спор върху първичността на умисъла и на умението. Това движение напомня отдалеч минимализма и концептуализма на “Моно-ха”, например, и по-специално обяснението, което Лий Уфан дава на общуването с материала в емблематичната си скулптура от лист стъкло и тежък камък “Феномен и възприятие Б/Phenomenon and Perception B” (1968):
“Тежък камък удря стъклото, стъклото се чупи. Това се случва от само себе си. Но ако за художника е трудно да посредничи на този процес, той се случва като обикновен инцидент. Тогава пукнатината се пригажда към намеренията на художника и резултатът е тъп и безинтересен. Нещо трябва да се появи от взаимоотношенията и напрежението между художника, стъклото и камъка. Едва когато пукнатината се появи като резултат от взаимопроникването на тези три елемента, само тогава за първи път стъклото се превръща в обект на изкуството.”[2]
В изложбата се случват буквални примери и от двата варианта на взаимодействие между автор и материал, както и между различните материали (Расим, Сашо Стоицов, Борис Колев, Димитър Яранов, Ани Бояджиева), къде по-илюстративно, къде съвсем пълноценно. Но, погледнато като цялостна позиция спрямо събирането на “нещата” (отново по аналог с Моно-ха), тя реализира именно проникването, в което никой не пита за разликата между стъкло и художествено стъкло, без секционни, факултетни и прочие институционални условности, а изследва авторовите идеи сами за себе си.
[2]Преводът на цитата е мой. Статия за “Моно-ха” може да се намери на адрес: http://www.tokyoartbeat.com/tablog/entries.en/2007/09/an-introduction-to-mono-ha.html
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
