Футболът на елементарните частици
Николай Петков. „Стадионът на старата госпожа“. ИК „Сиела“, 2012. Цена 10 лв.
Като прочете заглавието, човек ще си каже, че в тази книга става дума за футбол. И наистина, става дума за футбол, но също така за шах и вино, за богословие и модернизъм, за метафизика и за физика на елементарните частици. Николай Петков жонглира с темите си по наглед объркан, но може би по-скоро провокативно объркващ начин, а героите му сноват из времето и пространството по сякаш непредвидими маршрути. В един момент са в Елена, в следващия – в Ефес; срещаме ги ту в Париж, ту в Псковско-Печорския манастир. Иде реч, разбира се, за пътешествие и повечето случки и разговори стават „по пътя“, но и този път като че ли не следва предварително зададена траектория, а свободно играе из чудатия хронотоп.
Всичко започва с първата и единствена шампионска титла на Етър през 1991. Тогава разказвачът, натоварен с автобиографични черти, среща отец Дионисий – на пръв поглед, най-обикновен провинциален свещеник, който веднага се превръща във фигура с митични измерения, оттук насетне водач в пътешествието и изобщо негов организиращ принцип. Двамата потеглят от Елена на стоп... за да прекосят хиляди километри и години в привидния хаос на света, който отец Дионисий сякаш меси, оформя и разтегля на момента.
От само себе си се разбира, че и жанрът на книгата не е праволинеен, макар да е с традиция в българската литература. Това е онзи жанр, за който все се чудим дали е роман или цикъл от разкази, но, във всеки случай, той владее играта си и не изпуска топката, разхожда я по цялото поле и не се изкушава от по-стройни тактически схеми. Можем да се върнем назад към Алеко Константинов, Елин Пелин и Йовков, а можем и да обърнем внимание, че този жанр се радва на добро здраве и днес, както неотдавна демонстрира Яница Радева, например. Николай Петков обаче допълнително усложнява жанра и изобщо фикционалния статус на текста си, защото го изпъстря с обилни ерудитски бележки под линия. Така че, когато отец Дионисий спомене за Прокъл Диадох или Дънс Скот, под линия следва подробна бележка, която моментално измества фокуса и разколебава прочита ни: в крайна сметка, с художествена литература ли си имаме работа или с академичен труд, или пък най-точното определение би било енциклопедия? Но „Стадионът на старата госпожа“ няма нищо общо с подредеността на енциклопедията, макар че има свой собствен, сложен ред; и с това отново ни отпраща асоциативно към физиката на елементарните частици, особено когато и двамата спътници прескачат внезапно през хронотопа така, сякаш наблюдаваме електрони в тунелен преход. Прескачането, подскачането изглежда основният способ, по който се придвижва повествованието на Николай Петков, и тези скокове често сепват читателя и го остават в недоумение, но също и във възхита пред необузданото въображение на автора.
Предговорът на Георги Каприев и анотацията на Деян Енев улавят този лудически характер на книгата и уместно посочват автори, с които можем да успоредим писането на Николай Петков: от една страна, очевидният Джеймс Джойс, чието „Бдение над Финеган“ стои в основата на „подскачането“; от друга – Умберто Еко с неговите иронично-ерудитски игри; от трета – собствено българската традиция на свещеническото писане с най-ярки представители Софроний Врачански и поп Минчо Кънчев – с тях Николай Петков се родее най-малкото по това, че и той е свещеник в шуменския квартал Дивдядово. Аз бих добавил в редицата от негови учители поне още двама: Борхес и Павич, като сянката на втория определено се чувства и над стила. А това, впрочем, ще рече, че причудливо-скокливото пътуване на Николай Петков из времето и пространството не е изолирано явление в днешната българска литература, а спокойно бихме могли да го сложим до търсенията на Милен Русков или Яна Букова. Така че, пътни знаци има из книгата, но това не означава, че няма да се изгубим в нея – и да се насладим на изгубването.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
