Защо радикализмът обича телевизията (а и тя него)?
Разбира се, изпреварващият заглавието въпрос би трябвало да бъде: „Обича ли радикализмът телевизията?“, но той ми се струва излишен, затова го изрязах с „бръснача на Окам“. Не за друго, а понеже примерите са толкова много, че просто е безсмислено „да удвояваме същностите“. И все пак, за да не бъдем голословни, ще посочим някои: американският пастор Тери Джоунс, който събра камерите, обявявайки, че публично ще изгори Корана, а впоследствие се установи, че стои зад филма „Невинността на мюсюлманите“, предизвикал протести на мюсюлманите по цял свят и довел до смъртта на американския посланик в Либия; всичките проповедници на джихада, чиито интернет изявления редовно биват преповтаряни от всички телевизии по света, макар те да предпочитат да ги изпращат в централата на базираната в Катар телевизия Al Jazeera; политическият успех в България на радикално-националистическото телевизионно говорене, еманирало в политическа партия „Атака“, а в момента разроило се на две горе-долу еднакви в посланията си телевизии – „Алфа“ и СКАТ.
Първият отговор на поставения в заглавието въпрос сякаш идва от само себе си – по принцип, радикализмът е прицелен в масите, а няма като че ли по-голяма маса в днешно време от телевизионната публика. Следователно, масмедията е негово естествено място, топосът, в който той се чувства като в свои води. Голяма част от най-скандалните български водещи също залагат на него – одиозният Ник Щайн, политически реализиралият се Волен Сидеров, провокативният Мартин Карбовски, разследващият Сашо Диков… Телевизията търси рейтинг, а рейтинг се печели не с кротост, а с агресивност. Повече радикализъм = по-голям рейтинг.
Вторият отговор не е така видим, свързан е с характера на телевизията като инструмент на забавлението. На спектакъла, както би казал Ги Дебор. Спектакълът е екстремен по определение, следователно, колкото повече екстремност, толкова по-голям спектакъл. Радикализмът сам по себе си е екстремно действие, което се стреми да се излее във формата на спектакъл – да си спомним „Триумфът на волята“ на Лени Рифенщал за Нюрнбергските сборища на националсоциалистите. Спектакълът забавлява, но и впечатлява – е, как тогава радикализмът да не обича телевизията, която сама по себе си е спектакъл?! А и тя него, тъй като той й го осигурява във висша степен?! Повече радикализъм = по-голям спектакъл.
Третият отговор е свързан с характера на телевизията като медия. За медиите, известно е, добра новина е лошата новина, значи колкото повече лоши новини, толкова по-добре. Радикализмът, от своя страна, се разгръща от усещането, че всичко е лошо, че нищо не върви, че положението ми/ни става от зле по-зле. В този смисъл, медията и радикалността взаимно се подпомагат – новините служат за оправдаване на радикализма, радикализмът пък служи за захранване на информационния поток. Който е гледал/слушал поне малко СКАТ, знае за какво говоря – там обикновено тръгват с нещо, което са почерпили от медиите, а след това го развиват именно в радикална и застрашаваща вся и все посока. Повече лоши новини = повече радикализъм, но и обратното – повече радикализъм = повече лоши новини.
Обобщено казано, телевизията прави радикализма видим, нещо повече – той е видим най-вече и най-добре през нейния екран. Тя пък, от своя страна, го обича, защото я задържа в областта на важната и съществената медия – тази, без която не може. Погледнато от такъв ъгъл, можем да направим заключението, че, вярно, телевизията не поражда радикализма, но тя го усилва с пъти. И поради това, докато има телевизия, дотогава ще има и радикализъм…
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
