Още една чиния на масата
Разговорът е по повод нашумелите преводи на Анелия Петрунова на Туве Янсон „Пътуване с лек багаж” (ИК „Жанет 45”, 2012) и „Лятна книга” (ИК „Дамян Яков”, 2012)
- Преводачите, по моему, дават далеч по-мотивирани становища от критиците, та дори и от писателите. Затова: как си обяснявате като преводач статута на Туве Янсон като наистина култова авторка за един, макар и тесен, читателски кръг.
- Туве Янсон създава нов, съвсем различен от нашия свят. И същевременно нейните герои са ни страшно близки. Мога да открия родителите си в Татко Мумин и Мама Муминка. Всеки има приятелка като Малката Мю. Или е срещал Филифьонката… Просто Туве Янсон е облякла познатото от всекидневието ни в напълно необичайна форма. Да, в този свят не само няма обикновени човешки същества, а направо няма хора, може би само Тоо-тики е близо до представата ни за човек. Но този свят е уютен, той приканва в себе си. В него неизбежно се случват бедствия и катастрофи, но важното е друго – че героите преодоляват страха си, че животът продължава и всичко си идва на мястото. Докоснеш ли се веднъж до света на Туве Янсон, не го забравяш, почваш да го търсиш…
- Преди вас Янсон е превеждана от Теодора Джебарова и Пламен Петров като авторка за деца и от Антоанета Приматарова-Милчева като авторка за възрастни. Съобразявате ли се с традицията в превода? Защото неизбежно това са различни подходи към един и същи, при това херметичен свят…
- Покойната госпожа Джебарова беше вече много възрастна, за да се обърнат към нея за нови преводи, а по-късно останалите успяхме да се сработим. От издателя Дамян Яков знам, че книгите за деца на Туве Янсон, макар и преведени от различни преводачи, се продават много добре на нашия, колкото и да е свит, книжен пазар. Аз бях много притеснена, че тази писателка е превеждана у нас от много големи имена. Разполагах с преводите на „Мемоарите на Татко Мумин” (на Петров) и на „Невидимото дете” и „Омагьосана зима” (на Джебарова). Единственото, което с Дамян и Маруся Якови се опитахме да запазим, бяха имената на героите. Признавам, започнах с големи резерви как ще се справя, но изведнъж потръгна…
- Как преминахте от Туве Янсон за деца към Туве Янсон за възрастни?
- Нева Мичева, редактор на поредицата „Кратки разкази завинаги” в „Жанет 45”, ми предложи да продължа с „Пътуване с лек багаж”. Всъщност, преходът не беше нищо особено, просто подходих така, както подхождам към всеки друг текст. Но не отричам, че колкото и разпознаваема да е стилистиката на Туве Янсон, в „Пътуване с лек багаж” има разлика и по-специфични задачи. Аз нямам поглед върху тома „Честна измама”, роман и разкази, превеждани през 1986 г. от Антоанета Приматарова, но бих искала да продължа да превеждам Янсон – поне спомените й „Дъщерята на скулптора”. Но зависи от издателските планове, колкото и тя да е печеливш автор.
- Не ви ли притеснява фактът, че може да бъдете приемана само като преводачката на един-единствен писател - Туве Янсон?
- Тревожи ме, разбира се. За мен това е, от една страна, много голяма отговорност към авторката и също към българския читател от моята позиция на представител на тази авторка. От друга страна, възможно е и читатели, и издатели да не могат да ме видят като преводач на други автори, а имам желание да продължа да се развивам в художествения превод и да работя и с други автори и в други жанрове. Поне осъществих една своя стара мечта – да преведа романа „Априлската вещица” на Майгул Акселсон. Имам предвид и един автор, който въобще не изглежда привлекателен за българския пазар. Едно значение има за мен като преводач и читател, съвсем друго значение има той за издателите. Аз съм пристрастна и не мога да преценя доколко той ще бъде харесан тук, може би аз не съм го представила по достатъчно добър начин. Е, имам и други любими автори. Но за Туве Янсон съм сигурна, че поне „Дъщерята на скулптора” ще бъде търсена от българския читател книга.
- Мислите ли, че Туве Янсон е в сянката на Астрид Лингрен?
- Да, доколкото и двете са авторки на произведения за деца. Те са напълно равностойни по мащаб и качество. Това са двете най-добри авторки за деца в света. Но Астрид Линдгрен е и по-популярната, и по-издаваната. Просто Туве Янсон е по-малко рекламирана в световен мащаб.
- Казват, че в своите утопии Туве Янсон описва скандинавския социалдемократически модел.
- Има основание за такова твърдение.
- Възможно ли е тя да е в по-слаба позиция, поне в България, тъкмо заради доминиращите тук политически нагласи?
- Не, не. За такъв тип прочит се изискват фонови знания и способност за сравнение и анализ. Обикновено читателят не се вглежда толкова. Все пак, повечето читатели на Туве Янсон, поне до момента, са деца.
- Вглежда ли се обаче читателят в преводаческата ви работа? Аз поне бих искал на титула на страницата да пише от какъв точно език сте превели „Лятна книга” – защото Туве Янсон принадлежи на шведското малцинство във Финландия.
- За мен е забавно, че ме търсят за преводи от фински, защото съм била превеждала от фински. А аз превеждам от шведски.
- Много преводачи изведнъж се оказват извънредни и пълномощни представители на своите автори и изведнъж застават пред тях, та чак не ги виждаме. А вие сякаш целно се омаловажавате.
- Не знам дали е така. Но Туве Янсон е толкова голямо име, че аз съм само част от процеса. Ако не съм аз, някой друг неизбежно щеше да я преведе. На мен винаги ми е странно, като ме представят като преводачката на Туве Янсон. Ами просто така се случи. Да, за мен това е и огромна чест, и огромно удоволствие. Как така обаче ще изземвам нейното място, тя е толкова голям автор!
- Ето, имаме Шекспир на Валери Петров.
- Това е толкова майсторска, паметна работа, че подобна формулировка е напълно оправдана.
- Кого приемате за свой учител в преводаческата работа? Имате ли нужда от учител? Предпоставяте ли теория, която стриктно да спазвате при превода?
- Помогна ми наученото в Софийския университета. Най-много – часовете по превод при Веселина Георгиева. Тя беше основният ми учител - не само за художествените текстове. Аз стъпих на тази основа и продължих да градя сама. През 2007 г., когато започнах да превеждам Туве Янсон, нямах никакъв опит и, малко или много, трябваше сама да си търся пътя. Тогава никой конкретно не ми служеше като пример или учител...
- Как работите с редакторите?
- До „Пътуване с лек багаж” не ми се беше случвал толкова ползотворен професионален процес. Работих първо със същата Веселина Георгиева като специалист по езика и после с Нева Мичева като редактор на цялата поредица. И текстът вече светна. Това е идеалният вариант – първо редактор, владеещ оригиналния език, и после редактор, който да чете само превода. А и коректор. Но това се случва толкова рядко, всъщност само веднъж досега. От това печели и преводачът, и книгата.
- Печели ли един преводен автор, когато в кратък срок се появят две негови книги на български? Защото „Пътуване с лек багаж” на „Жанет 45” и „Лятна книга” на „Дамян Яков” се появиха почти едновременно. Неотдавна това се случи и с двете книги на Роберто Боланьо, пак на различни издателства.
- И аз си задавах този въпрос, а сигурно – и издателите. Може би пренаситихме твърдия кръг от почитатели на Туве Янсон, които сега очакват в най-скоро време още една нейна книга, а такава няма да се появи. Може би пък точно така кръгът ще се поразшири. Но е възможно и „Пътуване с лек багаж” да попадна в сянката на „Лятна книга”. Или обратното. Продажбите също не могат да дадат сигурен отговор на този въпрос. Двете книги не могат да се съревновават.
- Доколко „Лятна книга” е за възрастни? Екатерина Йосифова би казала, че точно това й е най-хубавото: че не знаеш дали е за деца, дали е за възрастни…
- Точно така е. „Лятна книга” може да бъде четена и от деца. Или да я четеш на 13, на 33 и нататък… Докато „Пътуване с лек багаж” е пък много сериозна като теми на разказите.
- Какви ценности, според вас, носят тези книги и могат ли те да бъдат въвлечени в педагогическо обращение?
- Преди всичко, семейството и разпределението на ролите в него. Отношенията са много по-либерални. Важно е детето да се чувства свободно. Около всички описани бедствия героите преодоляват отрицателните си нагласи и успяват да се справят. Също много впечатляващо и поучително е как муминското семейство приема всички, независимо какви са, как изглеждат и откъде идват – не задават въпроси, а направо слагат още една чиния на семейната маса. С книгите за възрастни обаче е по-сложно, защото на 60-годишна възраст Туве Янсон прописва за големи, когато установява, че повече не може да пише за деца – достигнала е праг, след чието прекрачване връщане назад няма. И няма да е честно към децата. А и децата, за които тя е пишела, вече са пораснали.
- Просто читателите на „Невидимото дете” са станали читатели на, примерно, актуалния и днес, особено след събитията на Орлов мост, разказ „Смъртта на физкултурника”. Като езиковед как преценявате Туве Янсон?
- Тя има много богат и картинен език. И това е предизвикателство при превода. Но ако го направиш добре, увличаш читателя да продължи.
- Стигаше ли ви българският език?
- Моят собствен не ми стигаше. Като студенти имахме среща с Теодора Джебарова, която ни каза: не гледайте на превода като на свещено животно. Преводачът не може без речник, не може да разчита само на наличното в главата му. Не можеш да разчиташ само на вдъхновение, а трябва да се допиташ до всички възможни речници и ресурси. Да, и аз си дописвам в синонимния речник. Може да ти виси на езика думата - и пак да не се сещаш за нея. Тогава речникът е идеалното решение. За да стане добър текстът, всъщност всяко едно средство е оправдано. Не можеш да разчиташ само на това, което носиш в главата си, защото то постоянно се мени – дори според последните теми и четива, които са те заинтересували. Поне моят активен речник зависи от такива фактори, какво да говорим за пасивния... Как така ще се задоволиш с първото, което ти хрумне? Никой, който нарича себе си преводач, няма да го направи.
- А какви хора наричат себе си преводачи?
- Преводачите са хора перфекционисти. Ако държиш на професията си, перфекционизмът ще ти идва отвътре. И няма как да не отвориш речника.
- Но перфекционизмът може да блокира вдъхновението, за което говорихте.
- То обаче може и да те подведе. Вдъхновението никога не е достатъчно. Ами ако те споходи и друго вдъхновение – друга идея, съвсем различна? Какво правиш тогава? На кое да се довериш? Обикновено надделява появилата се по-късно идея, за нея се предполага, че е израз на по-добро осмисляне на текста, но моят опит ми показва, че понякога по-вярно е първото хрумване. Затова и само с вдъхновение, без обстойна справка с всички необходими източници на информация, не може да се работи.
- Доколко е повлияла върху вашата представа за работа с превода собствената ви работа със студентите?
- Колкото съм научила като студентка, толкова повече съм научила като преподавател. Включително и върху превода.
- На какво се дължи фактът, че скандинавистиката продължава да е най-желаната специалност в СУ?
- Още една мистерия. Северът е непознат, далечен. Има романтична представа, която се дължи на митологията на тези страни, на начина на мислене на скандинавците. Дори на някои течения в твърдата музика. Специалността дава много, но е сред тежките в университета – и мнозина не знаят всъщност с какво се захващат. Тя дава много, но и иска много.
- На вас какво ви взе?
- Свободното време. Но колко много получих в замяна! Широк кръгозор. Мироглед. Аз и никога не съм се замисляла за друго, освен за преводи и преподаване...
- Не е ли парадокс скандинавистиката да бъде най-желаната специалност в Софийския университет, а издателите да не бъдат готови да издават поне „високите” шведски автори?
- Въпреки всичко, специалността ни е идеализирана, към нея има нереалистични романтични очаквания. Способните за работа с редките езици са малко хора. А и на 18-19-годишна възраст не мислиш за ипотеки, доходи, семейство; като се допреш до действителността, работата се оказва друга. Който е учил сериозно филология, знае, че това не е никак лесна работа.
- Какво превеждате сега?
- Нищо. Аз работя предимно нехудожествени преводи, за да мога да си позволя да превеждам художествени книги. Това е свободна професия, при която обаче не си волна птица – защото преводът обсебва и преводачът не разполага изцяло с времето си, а и социалните контакти намаляват. Добре, че има интернет и фейсбук... Аз не искам да отида в крайността да превеждам само художествена литература – моят характер изисква да балансирам като преводач различни гледни точки, текстове, а и дори езици (не работя само с шведски).
Разговора води Марин Бодаков
5 септември 2012
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
