Каин в Смолян
Дори яйцето, разпльоскано в джоба ми, не успя да развали прекрасното настроение от спектакъла "Каин" на Родопския драматичен театър. Яйцата ни ги раздаваха на входа. Някои после си ги отнесоха вкъщи. Моето се счупи в джоба, където го сложих, за да мога да ръкопляскам. Имаше защо.
"Като ни раздадоха яйцата, помислих, че са поставили "Каин" (на Байрон!) като комедия" - ми каза една приятелка. "Каин" не беше поставен като комедия. Беше поставен като картина от холандски майстор. Или като картини. Като кошмар на Бош и жанрова сцена на Брьогел. Имаше го и колелото на Леонардо.
Първото впечатление от работата на младия режисьор (още студент) Гаро Ашикян (негова е и прекрасната музика) и художниците Александър Смолянов (сценография) и Милена Пантелеева (костюми) е естетската позиция. Естетизмът на авторите е във всеки прецизно изработен детайл - на актьорското присъствие, на сценографията, на костюмите. Като че ли водещо в спектакъла е по-скоро пластичното внушение, в което естествено се вплита текстът. Съвършено е вписан в този замисъл образът на Луцифер (Йосиф Шамли), който постепенно изгражда цялостна "естетика на грозното". Неговият "зъл" демон е така естетски изваян, че започваш да се питаш дали е чак толкова "зъл". Отговорът идва с появата на единствения бутафорен персонаж в целия спектакъл - Ангелът на Йехова, облечен с бял гащеризон и найлонова пелеринка и каканижещ волята на Съдбата. "Добро" и "зло" дори не разменят местата си, те - подвластни на митичното съзнание, което не ги разпознава - просто съществуват в пластичния свят. В този свят - светът на Каин и "другите" - се борят не доброто и злото, а познанието и неведението. Пластичната застиналост на "другите" (смолянската трупа прекрасно се допълва от гастрольорката Диана Спасова в ролята на Еда - и тя, с излъчване на холандска мадона) в тяхното неведение и примирение и истеричната напрегнатост (може би - малко прекалена, но това е отстраним недостатък) на Каин (Георги Къркеланов) във волята му за познание някак неусетно довеждат до зрителя основното внушение на бунтаря Байрон - въпросът за греха не се поставя, ако в основата му стои волята за познание.
Светът на "другите", изваян в примирението на Авел (Адриан Петров), Еда, Адам (Николай Пашов), Ева (Тони Пашова), достига своята изключителна пластична плътност при Цила (Наталия Лечева), която - без много текст - успява да внуши обречеността на непоискалите познание. А "победеният" демон с цялото си присъствие излъчва победа.
Постоянното отдалечаване на персонажите, търсено и като сценичен ефект (нали дистанцията е сред основните принципи на естетизма), пренареждането на моралните категории като в някакъв обратен пъзeл и "цитатността" на определени пластични решения може би ще подразнят някои зрители. Тогава бих ги посъветвала да попипат яйцето в джоба си и - ако не се е разпльокало - да се усмихнат заедно с авторите на спектакъла. Специално аз се усмихнах и с разпльокано в джоба яйце. И се запитах: "Дали пък, в края на краищата, "Каин" не е една комедия?"
"Като ни раздадоха яйцата, помислих, че са поставили "Каин" (на Байрон!) като комедия" - ми каза една приятелка. "Каин" не беше поставен като комедия. Беше поставен като картина от холандски майстор. Или като картини. Като кошмар на Бош и жанрова сцена на Брьогел. Имаше го и колелото на Леонардо.
Първото впечатление от работата на младия режисьор (още студент) Гаро Ашикян (негова е и прекрасната музика) и художниците Александър Смолянов (сценография) и Милена Пантелеева (костюми) е естетската позиция. Естетизмът на авторите е във всеки прецизно изработен детайл - на актьорското присъствие, на сценографията, на костюмите. Като че ли водещо в спектакъла е по-скоро пластичното внушение, в което естествено се вплита текстът. Съвършено е вписан в този замисъл образът на Луцифер (Йосиф Шамли), който постепенно изгражда цялостна "естетика на грозното". Неговият "зъл" демон е така естетски изваян, че започваш да се питаш дали е чак толкова "зъл". Отговорът идва с появата на единствения бутафорен персонаж в целия спектакъл - Ангелът на Йехова, облечен с бял гащеризон и найлонова пелеринка и каканижещ волята на Съдбата. "Добро" и "зло" дори не разменят местата си, те - подвластни на митичното съзнание, което не ги разпознава - просто съществуват в пластичния свят. В този свят - светът на Каин и "другите" - се борят не доброто и злото, а познанието и неведението. Пластичната застиналост на "другите" (смолянската трупа прекрасно се допълва от гастрольорката Диана Спасова в ролята на Еда - и тя, с излъчване на холандска мадона) в тяхното неведение и примирение и истеричната напрегнатост (може би - малко прекалена, но това е отстраним недостатък) на Каин (Георги Къркеланов) във волята му за познание някак неусетно довеждат до зрителя основното внушение на бунтаря Байрон - въпросът за греха не се поставя, ако в основата му стои волята за познание.
Светът на "другите", изваян в примирението на Авел (Адриан Петров), Еда, Адам (Николай Пашов), Ева (Тони Пашова), достига своята изключителна пластична плътност при Цила (Наталия Лечева), която - без много текст - успява да внуши обречеността на непоискалите познание. А "победеният" демон с цялото си присъствие излъчва победа.
Постоянното отдалечаване на персонажите, търсено и като сценичен ефект (нали дистанцията е сред основните принципи на естетизма), пренареждането на моралните категории като в някакъв обратен пъзeл и "цитатността" на определени пластични решения може би ще подразнят някои зрители. Тогава бих ги посъветвала да попипат яйцето в джоба си и - ако не се е разпльокало - да се усмихнат заедно с авторите на спектакъла. Специално аз се усмихнах и с разпльокано в джоба яйце. И се запитах: "Дали пък, в края на краищата, "Каин" не е една комедия?"
Коментари от читатели
Добавяне на коментар