Новата криза в киното ни
Кръстопът или безпътица?
След няколко години на подем и обнадеждаващи резултати, киното ни отново е в болезнен спазъм и поредна криза. Този път „самоубийствена”, защото бе предизвикана отвътре, след последната сесия за игрални проекти и оспорваното решение на националната художествена комисия. Отприщената скандална енергия се изля във всевъзможни текстове (дори женски псувни!) по вестници и интернет. След което, уж единната в бунта си срещу безхаберната държава кинообщност, се разтресе в сепаративно разпадане и агресивно самоизяждане, неубедително притулено като конфликт „млади срещу стари”. И лъсна истинската същност на „сговорната дружина”, загрижена за съдбата на българското кино.
Един от малкото смислени текстове в тези халосни гърмежи из всички медии (главно по темата за оценяването на конкурсните проекти и по-рядко за цялостното дередже на киното ни) бе статията в „Култура” на Огнян Гелинов – Доктора, който поднесе много добросъвестна и компетентна историко-теоретична информация за възможните модели на оценяване и журиране в нашата художествена практика (вж. бр. 26 от 2012). И последва кратко затишие в юлските Горещници, а после и неизбежното примирие по време на Олимпиада. Така този мой текст се самоотложи за началото на есента, когато и бездруго наболелите въпроси трябва да получат някакво нормативно и институционално решение. Възелът от проблеми е здраво затегнат, действително сложен, дълбок и многостранен. Необходима е цялостна стратегия за киното ни, нова законова и нормативна база, изяснени принципи на подбор и финансиране, друга организация на разпространението и т.н. Всичко това няма как да се развие в една вестникарска статия - каквито и идеи да се маркират, ще звучат кухо, тезисно, безполезно. Затова ще се спра само върху „детонатора” на новата криза, който очевидно преля чашата и взриви крехкото статукво - оценяването на проектите. Защото тъкмо тази, иначе рутинна процедура, вдигна неочаквано цунами.
Процесът на оценяване съдържа три елемента: качества на проекта; система на оценяване; качества на оценителите. Качествата на проекта са такива, каквито авторите ги подготвят и продуцентът ги внесе в НФЦ. Системата на оценяване (която сега е притча во язицех на целия разбунен кинаджийски кошер), както ще стане ясно по-долу, няма почти никакво значение за крайния резултат. Подчертавам: системата на оценяване няма съществено значение, но самото оценяване е твърде важно. Но най-важен елемент, с решаващо значение за целия процес, са качествата на експерт-оценителите. Изискванията към тях са разнообразни и разнородни, но се групират в две категории: професионални (отнасят се до компетентността на оценителя) и индивидуални (морални). Вторите са очевидно ясни, за да бъдат специално коментирани (честност, принципност, твърдост при отстояване на лично мнение, самовзискателност за избягване на конфликт на интереси и т.н.). В крайна сметка, тяхното осмисляне е индивидуална грижа и отговорност на всеки оценител, нарушаването им никога не остава скрито, рано или късно компрометира субекта и скандализира общността, както стана и с последната комисия. (И досега не е ясно защо само един член на комисията обяви открито оценките си, а другите не приеха предизвикателството и останаха скрити зад параграфите на Правилника).
Още по-сложни и специфични са изискванията към професионалната компетентност на оценителите. А тъкмо в тях се крие голяма част от неблагополучията при съставяне на комисиите, после при нормалната им работа, при евентуалните бъдещи конфликти, скандали и сътресения. Ето най-общо формулирани основните изисквания към всеки член на художествена комисия:
- да има много широка обща култура и задълбочени знания в областта на изкуствата;
- да познава много добре българското кино, неговите основни проблеми, автори от всички поколения и тяхната филмография;
- да е много добре информиран за европейския и световен кинематографичен процес от лични впечатления, а не опосредствано (чрез медии, интернет и др.);
- да има задълбочени знания по основните драматургични въпроси (закони, правила, елементи, принципи, конструкции, исторически формирани жанрове, модели и т.н.);
- да познава и разбира спецификата на кинематографичния (екранен) език;
- да притежава литературен усет за разчитане на текст и особено – на диалог;
- да има достоверен житейски опит и да познава характерологията на основните човешки архетипове, да има усет към психология на конфликтите;
- да има изграден художествен опит (сетива) за „екранна достоверност” и интуиция за зрителската реакция;
- да съотнася особеностите на конкретния проект с качествата на авторите му;
- да се ориентира (макар и общо) в постановъчната сложност на проекта, възможностите за реализация, бюджетните параметри;
- и, в крайна сметка, да прецени целесъобразността от създаването на бъдещия филм в конкретния момент и обстоятелства.
Тези изисквания, разбира се, могат да се обсъждат, оспорват, преформулират по друг начин и т.н., но не могат да бъдат заобиколени като задължителни критерии за действителна експертна компетентност на всеки оценител. И тук изплуват истинските проблеми. Защото очевидно е, че на подобен комплексен „тест” отговарят твърде малко хора. От друга страна, ясно е, че авторите на проекти не могат да участват в комисиите. А при сесия с 60-70 проекта и трима основни автори (сценарист, режисьор, продуцент), това означава, че около 200 души от най-активните професионалисти няма как да станат съдници (дори ако имат посочените качества). Същевременно квотният принцип за представителство на професионалните гилдии (колко и кои, е друг болен въпрос) отваря вратата за очевидно компромисни предложения, тъй като много от нароените гилдии просто не разполагат с достатъчно компетентни експерти. Ето как възможността за формиране на трите национални художествени комисии (за игрално, документално и анимационно кино или общо 27 членове) се оказва твърде сложна, рискова и дори невъзможна задача. Защото 27 наистина компетентни експерт-оценители ние просто нямаме! И тогава се получава, че някои (дори мнозина) от тях срещат трудности с разбирането и прилагането на художествените критерии, с проумяването на проектите, с цялостното им оценяване и подреждане по качества, целесъобразност, предимство и т.н. С две думи – не могат да се справят с функцията си на национален експерт–оценител.
Защо смятам, че системата на оценяване няма съществено значение? Поне по две причини. Първо, каквато и да е тя, проектите са равнопоставени пред нея, тя ги мери с еднакъв аршин и затова не може механично да поощри един или да ощети друг проект. (Това може да стори – неволно или съзнателно, само оценителят, който прилага критериите и системата). И второ, защото опитният, компетентен и добронамерен оценител още с прочитането на проекта си формира ясно мнение за неговите качества и винаги може да го оцени достатъчно коректно, следвайки своите субективни убеждения и изпълнявайки изискванията на системата. А след това, в съпоставителен план, да подреди проектите в определена последователност, отчитайки както техните собствени качества, така и целесъобразността за реализацията им в текущата ситуация и с оглед стратегията на българското кино. Следователно, тук вече става дума не само за оценка „на парче”, а за много по-сложна дейност, която изисква достатъчно зряла, компетентна, осъзната отговорност за изпълнение на по-висока професионална мисия, а не просто на оценъчна дейност без съществени последствия.
И още едно доказателство, че критериите и системата на оценяване не са решаващи. Действащата през последните години система (при всичките й несъвършенства) не попречи за създаването на добри и успешни филми, като „Източни пиеси”, „Дзифт”, „Тилт”, „Лов на дребни хищници”, „Love.net”, ”Стъпки в пясъка”, “Аве”, „Аз съм ти” и други. И същевременно, не успя да спре (по различни причини) слаби филми („Сбогом, мамо”, „Още нещо за любовта”, “Похищението” и други) или неуспешни заглавия (“Хиндемит”, „Козелът”, „Островът” и други).
Въпросът за оценяването на проектите бе централен в бурната медийна престрелка. Но само неколцина участници (Вера Найденова, Зорница София, Силвия Пешева, Владко Ганев - може да пропускам някои) засегнаха и втория важен проблем – за бюджетите и размера на исканата държавна подкрепа. Те разумно отбелязаха, че парите за кино никога не стигат, но и че филмите ни през последните години са неоправдано скъпи, субсидирането с 80% от големите бюджети блокира значителни средства, с които биха могли да се направят два пъти повече филми. Дали тези думи са чути от шумните радетели за благото на българското кино, които могат да защитят позицията си, освен със словесни декларации, и по друг, много по-ефективен и конкретен начин - като намалят сами размера на исканата държавна субсидия до 50-60% от проектобюджета (пари, които после реално “се виждат” на екрана) и заложат по-ниска печалба за себе си. Знайно е, че намаленият бюджет не означава обезателно предварителен отказ от високо качество. (Такава пряка връзка има само при зрелищните холивудски блокбастъри, но нали ние на правим такива филми, а и при тях успехът не е гарантиран, въпреки многото пари.) Освен това, ако се налага и проектът има реално основание, бюджетът му може да бъде допълнен от други източници (национални или европейски). А още по-ефективно е, ако се подготвят талантливи проекти с по-ниска постановъчна сложност (това също не означава по-ниски художествени цели). Тогава и художествените комисии могат да дават предимство именно на такива проекти, които предлагат очакван добър резултат при по-малък бюджет. (Излишно е да давам вече баналния пример за успеха на румънското кино, постигнат тъкмо с подобни филми.) Впрочем, в нашето филмопроизводство цари особена икономическа логика. При нормалната стопанска дейност се инвестират средства в производството, а се печели от продукта. Всички добре знаем, че киното в малка страна, с малка икономика, никакъв реален пазар и на малък език не се подчинява на обичайните икономически правила, изпълнява други културни, духовни и социални задачи. Затова никой не си помисля да иска от него нормално пазарно поведение. Но в някои случаи това води до очевидно изкривяване, възприето като норма: печели се от субсидията за производство, след което никой не се интересува истински от разпространението на филма. Стигна се дори до абсурда продуцентът/режисьор на „Миграцията на паламуда” да откаже да го разпространява, несъгласен с условията на дистрибуторите/собственици на салони. Но нали при същите условия „Тилт” направи 170 хил. зрители, „Love.net” - 210 хил., „Мисия Лондон” - 380 хил. Дори полулюбителският “Лора от сутрин до вечер” (сниман с фотоапарат и с “приятелски бюджет” колкото парите за коктейл след премиерата на нормален филм) събра 17 хил. зрители плюс разпространение на дискове. Дали „бунтът на паламуда” в случая не е просто желание да се спестят разходи за тираж на копия и реклама, а освен това и предварителна застраховка от възможен зрителски провал? Така че, въпросът е по-общ: в условията на криза, финансов недоимък, екранна конкуренция, недостиг на салони, борба за зрители и подобни безспорни трудности шумните радетели за благото на българското кино трябва да помислят и за други спасителни способи, освен словесните декларации и искането на повече пари.
През изминалите 20 години на проектно оценяване бяха изпробвани какви ли не системи: едностепенна и двустепенна; със или без предварително обсъждане; със или без персонално гласуване; със или без точкова стойност. Но практиката показа, че резултатите от всяка сесия са почти симетрични, техният отзвук в кинообщността – еднакъв, резултатите на екрана – сравними, а в същото време процесите в киното се влияят от други фактори. И положителната промяна през последните години се случи тъкмо поради тези други обстоятелства, за които вече сме говорили. Докато последната игрална сесия не взриви ситуацията, а словесната война в медиите продължава повече от 3 месеца без съществен резултат.
Сега започват импровизации за формулиране на нови общовати критерии при оценяване на проектите, за механично превеждане на някои вносни документи, същевременно на усилия за опростяване на процеса и т.н. Ала в този ентусиазъм за полезно подобряване и разумно олекотяване на процедурата няма как да се заобиколят или пропуснат основните художествени критерии, които са валидни от Аристотел до днес и които в един или друг вид използват всички европейски програми (Медиа, Евроимаж, национални органи). Впрочем, решението на Европейската комисия от 2 август 2012 потвърждава критериите в нашите оценъчни карти, които мнозина прибързано отхвърлят, просто защото не ги разбират и не умеят да ги прилагат. Затова в спонтанния ентусиазъм да не забравяме, че бебето все още е в „мръсната вода” и с нейното лекомислено изхвърляне много лесно ще изплискаме и рожбата, над която толкова треперим.
Божидар Манов
P.S. Дали пък не е време да опитаме поредната радикална промяна? След всички усилия да се обективира един очевидно необективен процес, да подходим тъкмо обратно - субективирано. Не субективно, а именно субективирано! Например, Националният съвет за кино избира (дву)годишен селекционер - безспорен авторитет, а той кани още 4-5 експерти, в чиято компетентност и честност вярва. И тези „камикадзета” поемат отговорността да класират проектите и подберат победителите. Луда идея, разбира се, защото в чалга общество на неавторитети, деформирани ценности и атмосфера на нетолерантност, това по условие не е възможно! Но поне излъчва конкретен „виновник”, който лесно може да бъде анатемосан, разпънат, линчуван! Но не само заради сложната процедура (промяна на ЗФИ от НС и на Правилника на НФЦ от Министерски съвет), това, разбира се, няма да стане. Всички знаем, че не е възможно да се изкопае дупка в морето. Ала все пак Станислав Стратиев питаше: „А някой опитвал ли е?”
След 20 години мъчително бродене из Броселиандовата гора от нормативни документи и административни параграфи, художествени идеи и антихудожествени провали, творчески амбиции и лични мераци, киното ни отново е на кръстопът. Или, още по-лошо, в тревожна безпътица…
Б. М.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
