Варненско лято 2012 - I
Освен професионално занимание, за мен наблюдаването на фестивала в неговото повторение всяко лято за месец и нещо след средата на юни носи и някакъв терапевтичен ефект. Погледна ли от първата балконска ложа на Фестивалния и конгресен център към залата долу, запълнена до последно място от публика, и след това – към изпълнителите на сцената, си казвам: „Всичко е наред, традицията продължава!”. Безпокои ме малко, че младите по-често са малцинство сред посетителите и се надявам това да се промени към края на фестивала при Crossover–проектите.
Верен на своето име, фестивалът „Варненско лято” държи да е пъстър, летен и популярен – тук дори и единственият изсвирен Веберн (квартет от 1905 г.) е от ранния романтичен период на композитора. Равнището по отношение на качеството играе – „Варненско лято” прилича ту на редови музикален сезон, ту нивото му скача до водещо европейско и дори световно равнище, ту продукцията му прилича на образователен концерт. Което, при съществуващите финансови възможности, е разбираемо.
Този път откриването на фестивала (16 юни) беше популярен концерт с арии и ансамбли от опери плюс „Италианско капричио” от Чайковски. И – по традиция, разбира се – с встъпително изпълнение на Рапсодия „Вардар” от Панчо Владигеров. Концертът е съвместен проект на „Варненско лято” и Академия „Санта Чечилия”- Рим: ангажираните оперни певци Анжела Ниси (сопран), Аурелия Варак (мецосопран) и Иво Йорданов (баритон) са бивши възпитаници на академията. За мен основният принос е в изявата на диригентския пулт на Франческо Ланзилота, чието относително често благотворно присъствие в музикалния живот на града вече дава добри плодове. За фестивалната публика бе чест отново да се срещне с Юрий Башмет и „Московски солисти”, този път в редуциран състав - секстет и квинтет. Музикантски – естествено – нищо не загубихме: изпълненията на струнен секстет „Спомен от Флоренция” от Чайковски и Квинтет оп. 115 от Брамс (с участието на Башмет) закова категорично най-високото ниво в камерната програма на тазгодишното „... лято”.
Във „Варненско лято” бароковата музика има запазено място. Този път то бе защитено от познатия вече на фестивалната публика испански – но, всъщност, интернационален по състав – бароков ансамбъл “Le Tendre Amour” с ръководител Естебан Мазер. Изпълнена бе бароковата опера в италиански стил „Елементите” от Антонио де Литерес. Освен с високата музикантска култура на изпълнението, спектакълът се отличи със своя ярко комедиен зрелищен слой, организиран клоунадно от актьора-режисьор Адриан Шварцщайн.
Доброто сътрудничество на фестивалните организатори с Гьоте институт ни позволи и тази година – след запомненото миналогодишно участие на трио „Моргенщерн” – да чуем още едно превъзходно немско трио, а именно клавирното трио „Атос”. Създадено през 2003 г., то има зад гърба си впечатляваща творческа активност в редица световни центрове на камерната музика. Пред нас „Атос” се представи с Клавирното трио оп. 97 „Ерцхерцог” от Бетовен в изпълнителски енергична, може би една идея динамически преекспонирана по отношение на фортето интерпретация, както и с известното Шубертово Клавирно трио оп. 100, чиято прекрасна втора част познаваме от приложението й в редица филми.
С голям интерес бе посрещнат концертът на младежкия Класик ФМ М-Тел оркестър с диригент Максим Ешкенази. Тази проява бе някак разцентрована на две. От една страна се радвахме на възможността да чуем в превъзходни изпълнения клавирното дуо Аглика Генова и Любен Димитров (Шандор Вереш – Фантазия „В памет на Паул Клее” за две пиана и струнен оркестър, Гершуин – Фантазия „Порги и Бес” за две пиана), а от друга ни се предлагаше продукцията на оркестъра, оформена в нещо като образователен концерт на тема „Музиката на Америка” плюс встъпително изпълнени пиеси из цикъла „Класично и романтично” от Панчо Владигеров. Не може да се отрече, обаче, умението на Ешкенази да запалва у младите оркестранти желание за емоционално ангажирано изпълнение.
Последваха две вечери от фестивалната рубрика „Музикална галерия Варна” – трибуна на музиканти, свързани по някаква линия с фестивалния град. Роденият, отрасъл и утвърдил се като млад музикант в Прага виолончелист Никола Карагеоргиев, например, е племенник на рано напусналия ни, но добре познат на публиката актьор Коста Карагеоргиев, варненец по рождение. Заедно с пианистката Марцела Кржижова, челистът изнесе с впечатляваща инструментална култура и богата на нюанси звукова емисия една обширна, добре промислена като цяло програма: Бах – Шеста сюита за соло виолончело, драматичната Соната сол минор, оп. 68 от Витезслав Новак (отразяваща преживяванията на автора по време на немската окупация), „Севдана” от Георги Златев-Черкин, Брамс – Соната № 1 за пиано и виолончело, Рахманинов – Вокализ и Глиер – два номера из „Шест листа от албум”. (Никола Карагеоргиев свири на виолончело Анибале Фаньола 1906 г.) А концертът на Калин Панайотов, обой, Светослав Славчев, фагот и Ростислав Йовчев, пиано е добър образец за музикално-артистична активност на най-добрите сред българските оркестранти. Двамата духачи са възпитаници на варненското музикално училище. Основател на ансамблите „Барокови солисти” и „Ars barocca”, Панайотов е солист-обоист в оркестъра на ДМТ „Стефан Македонски”, Славчев е в състава на варненския симфоничен оркестър, а Йовчев е завеждащ катедра „Пиано” в музикалната академия. Тримата изпълниха с висок ангажимент творби от Хендел, Шуман, Пуленк и Франсе, сред които особено се открои интерпретацията на Триото за обой, фагот и пиано, оп. 43, от Франсис Пуленк.
Както се вижда от този преглед, най-богато е съдържанието на „Варненско лято” като фестивал на камерната музика. Наред с „Московски солисти” и Юрий Башмет, тази година за негласната „палма на първенството” по качество на изявата биха претендирали още и музикантите от австрийския струнен квартет „Хуго Волф”. Създаден във Виена през 1993 г., неговата творческа биография е изключително респектираща. Квартет „Хуго Волф” получава школовка при такива изтъкнати квартетни състави, като „Албан Берг”, „Сметана”, „Амадеус” и „Ла скала”. Носители са на Европейската награда за камерна музика, както и на много други награди и отличия. Виенските Музикферайн и Концертхаус им връчват титлата ”изгряващи звезди” още през 1998 г., което става и начало на редовните им изяви на световните сцени. Високата класа на квартет „Хуго Волф” бе защитена във Варна с изпълнението на три твърде различни по характер творби. Започна се с първия струнен квартет на Бетовен (оп. 18, № 1), чието изпълнение веднага открои щастливото ансамблово съчетание на четири индивидуалности: категоричността на първата цигулка Себастиан Гюртлер като водач, особената роля на втората цигулка Реджис Бринголф, активната виолова партия в лицето на Гертруд Вайнмайстер и стабилният, непоклатим в поддръжката си виолончелист Флориан Бернер. Както пише в една рецензия за изкуството на квартет „Хуго Волф”, това са четирима „големи личности, които си влияят взаимно без сантименталност, едновременно с това внимателно и с цялото си сърце...”. Забележителна звукова атмосфера бе постигната в изпълнението на ранния (предопусен) Струнен квартет от Антон Веберн (написан през 1905 г. от композитора в качеството му на ученик на Шьонберг) – първоначално хладно отстранена, а след това романтично развълнувана. И накрая – изпълненият с трагика предсмъртен Струнен квартет № 6 от Феликс Менделсон-Бартолди, в чието претворяване квартет „Хуго Волф” отново постигна онзи „емоционален вихър”, за който пишат неговите критици, опитвайки се да намерят думи за словесно неизразимото в музиката.
А сега – едно явление на камерния подиум от по-друг характер. Пренасяме се в салона на музикалната виртуозност: братя Яворкай от Унгария, обявени за „Артисти на годината 2009-2010” от „Жьонес Мюзикал”, Австрия. Шандор Яворкай е известен цигулков виртуоз на Унгария, който, освен че гради блестяща солова кариера, свири и в дуо с брат си, виртуозния виолончелист Адам Яворкай. Двамата владеят инструментите си суверенно до степен, която им позволява да изпълняват виртуозните пиеси от Паганини с впечатляваща лекота. (В концертната си програма във Варна всеки от тях изпълни солово такива творби.) Тук, както и при Сарасате, двамата са много ярки и изпълнението им взривява залата. Но, според мен, истинската сила на дуо Яворкай е в пресъздаването на такива произведения, като, например, встъпително изпълненото „Дуо за цигулка и виолончело”, оп.7, от Золтан Кодай. В тази забележителна творба на преден план изпъкна инструментален интензитет, който, умножен по две (тоест, при съчетанието на емисиите на цигулката и на челото), придава на музиката удивителна сила на въздействие. В сходни – виртуозни – измерения се движеше в избрани номера от програмата и концертът на цигуларя Марио Хосен, създател и ръководител на академичния оркестър „Орфеус” при Нов български университет. За втори път през последните години слушам на „Варненско лято” Хосен и неговия състав и смея да твърдя, че между ръководител и оркестър съществува висока степен на взаимно идентифициране – младите музиканти следват своя Маестро с безпрекословна отдаденост, а той музицира солистично на техен фон или в ансамбъл с тях с видимо удоволствие и вдъхновение. Свирят както творби с повишена интерпретаторска трудност (Менделсон – Октет, оп. 20), така и популярен репертоар от рода на „Адажио” от Албинони и дори филмова музика, прескачаща границите на популярния джаз. Концертът на Хосен и „Орфеус” зави в своя край към демонстрираното от братя Яворкай. Финалното изпълнение даде възможност на малкия цигулар Мартин Зайранов (ученик на проф. Хосен в НБУ)да се прояви отлично като солист и оркестров водач в изпълнението на „Цигански напеви” от Сарасате,а в самия завършек на проявата на подиума излезе и Шандор Яворкай, за да изсвирят заедно с Марио Хосен „Навара” от Сарасате. За висше удоволствие на публиката, разбира се.
И накрая – две недоразумения на камерния подиум. Първото идеше откъм изпълнителите. За 24 юни бе обявен концерт на Солисти от Хонконг. Анонсът им – особено що се касае до творческите биографии на участниците начело с българския пианист Иван Янъков – бе впечатляващ. Самият концерт, обаче, като резултат озадачи със своята безпомощност. И ако при флейтиста Уайсай Уилсън Енг и обоиста Лин Кинг изявата им като инструменталисти все пак задоволи, то същото не може да се каже в никаква степен за виолончелиста Ка Лап Уонг и особено за цигуларката Мишел Лий. Това, което петимата показаха, бе един набързо скалъпен проект. Второто недоразумение иде откъм публиката и е по-скоро комично. Става дума за концерта „Две пиана – два свята”, осъществен от пианиста Людмил Ангелов и композитора (също пианист и в случая най-вече импровизатор) Любомир Денев. Интересното в случая се състоеше в съпоставката между пиесите, изпълнени от Ангелов „в прав текст”, които след това биват „коментирани” и променяни импровизационно от една съвременна гледна точка от Денев. Работата сега във Варна е в това, че концертните прояви на „Варненско лято” продължават да се изнасят при безплатен вход, привличайки многобройна публика, част от която – вероятно неподготвена. Нея вечер напливът бе особено голям, залата се изпълни и препълни, група желаещи остана без достъп. Едва чули „диалога” между двата клавирни свята, обаче, някои от публиката взеха шумно да напущат концерта. Излязох с тях, за да чуя развеселена репликите им, убеждаващи невлезлите изобщо да не полагат усилия да влязат, защото „горе става нещо ужасно”. „Ужасното” явно бе Любо Денев, чието участие в клавирния диалог „между епохите”, според тях, е било твърде модернистично.
Накрая остана да съобщя за премиерата на операта „Турандот” от Джакомо Пучини, осъществена от Варненската опера в Летния театър на града. Държа да я отбележа, защото с тази постановка се продължава една добра, нововъзникнала за Варна, практика да се привличат постановъчни екипи от Европа. „Турандот” не е ново заглавие тук, нещо повече – първата постановка на произведението е от 1994 г. и се помни добре, доколкото в ролята на Турандот участваше наистина незабравимата Гена Димитрова. Гостите сега са от Италия – диригентът Леонардо Куадрини и режисьорът Марко Катена. Решен традиционно, спектакълът задоволи и бе добре посетен. Поради заболяване, обаче, оперната прима от Италия, поканена за ролята на Турандот, не можа да участва. Вместо нея чухме българската певица Мариана Цветкова, която, въпреки големия си опит, тъкмо в партията на Турандот този път не бе в най-добрата си форма - пя по-скоро силово и дори интонационно не съвсем прецизно. Бойко Цветков като Калаф бе музикално убедителен и въздействащ. Отлични впечатления остави италианското сопрано Фернанда Коста в ролята на Лиу, както и Евгени Станимиров като Тимур.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
