Български  |  English

Да наместиш себе си в себе си

 
В дълбочината на изкуството лежи една тревога – способен ли е човекът да се надвесва над себе си, без да попадне в клопката на губителното очарование на самолюбуването или във вцепенението на страха от чудовищата, дремещи в несподелимото?! Използвайки енергията на това противоречие между възхита и потрес, то носи едно особено разбиране за това как живеем в себе си и кои сме. Това е и въпросът, който повдига спектакълът на големия германски хореограф Раймунд Хог „Един следобед”, гостувал в рамките на фестивала Световен театър в София.
Хог се връща към знаменития хореографски текст на Вацлав Нижински по поемата на Стефан Маларме «Следобедът на един фавън» и едноименната симфонична картина на Клод Дебюси от 1894 г. не просто, за да го разтълкува по свой начин, а за да постигне различна психологическа окраска и зададе нови философски въпроси. Защото спектакълът търси ефекта на преобръщането на смисъла в новата тъкан на една коренно различна епоха; различна от онази 1912, когато трупата и творците, които събира Дягилев, само за няколко сезона трансформират представата за това какво е творбата, какъв следва да е езикът й и какво означава модерно произведение на изкуството. Скандалът, който предизвиква Нижински със своя „Следобед...”, също както и Дебюси с музиката си, е следствие на осъзнатото престъпване на границата и демонстративното рушене на традиционната лексика. Нижински следва страстта и сластта на плътта, блаженото сладострастие на тялото, което диша и в движението изразява стихията на своя живот - топла и съблазнителна, неравна, спазматична, далеч от хладината на рационалния баланс. „Следобедът...” на Нижински жалонира търсенията в модерния танц за дълги десетилетия – веднъж, заради новата пластика, втори път, заради новото разбиране за експресивното взаимодействие между движението и музиката.
Посоката на сцепление, която търси Раймунд Хог, е не само по посока на емблематичната „висота на цитата”, но и по ироничната невъзможност да се говори-и-живее като преди. Затова той прибягва до максимално изчистен, дори стерилен минималистичен стил, сроден по някакъв начин с нонденса, но едновременно с това - класически отдаден на хармоничното, на чистата, изтеглена и отворена до необятното линия, на живата красота, съвсем различна от манекенското лустро на рекламното безгрижие. Самото текстуализиране на звуковата тъкан, обединила симфоничния прелюд на Дебюси с няколко от най-красивите му пиеси за пиано – „Лунна светлина” и „Момичето с ленените коси”, както и с прочувствените и скръбни „Песни за мъртвите деца” на Малер – подсказва още една близост, обновяване на „новата истина” на Нижински – танцът е експресивно изкуство, преди всичко израз, синтетично пораждащ се в сложен диалог с музиката.
Хореографията на Хог би могла да се дефинира като хореография на състоянието, сродна с ритуалната практика - „Един следобед” използва сблъсъка на музика и тяло, тяло и пространство, тяло и тяло. Тялото на младия танцьор Емануел Егермонт с източена класическа пропорция и лице от 30-те на благочестив деловодител е в болезнен контраст с прегърбената фигура на джудже и лице на бохем на самия Хог. Ефект, не само търсен, но и умишлено подчертаван – проекцията е някак декадентска, много близка до „Портрета на Дориан Грей” от Уайлд, но именно усещането за неравновесие, за противоборство правят от спектакъла нещо повече от опит за интерпретация на болезнено известното.
Сцената е пуста, черна дълбочина, черен под, в центъра - светлинен кръг с почти дневен бяло-синкав цвят. В бавното соло на флейтата от началото светлината на сцената огрява едно лежащо тяло, на главата и краката - празни чаши, идва дребна фигура, която носи кана с мляко с ритуала сериозност, мести чашите, оставя ги до каната... На финала ще ги налее, ще прелее малко от тях на пода, ще пише с пръст... началото и краят на една инициация. Лежащото тяло помръдва, събужда се, движенията са плавни, изчистени, бавни, търсят детайла... първо ръцете, характерната ръка на Нижински с изопната длан и противопоставен палец, после краката. Детайлите от Нижинки са като спомени за красивото някога – сега чувството и чувствеността са плахи, стерилни, оковани... Сериозното лице на чиновник, обаче, е озарено от копнеж по лична история, по емоционална откровеност, по някаква нежност... Често фигурата застива за миг, става фреска, после се размърдва – всяко движение е следствие на неимоверно вътрешно усилие, признание за копнежа, който извежда от рамката. Ироничният подтекст е засилен и от костюма - почти безцветен панталон в неопределима сиво-кафява безлична багра и сива тениска... Кулминацията – вътрешната промяна е предадена деликатно и иронично – той сваля черните си обувки с връзки и черните си чорапи и бос обхожда светлината и мрака – до дъното и до авансцената... Пробужданията сякаш са маркирани от гласа в песните на Малер, докато „Следобедът...” звучи в началото и в края като рамка, като заключен кръг. Събитието се е случило вътре, а не вън, външно всичко изглежда същото, но вътрешно е протекла цяла история. Хог дължи деликатността на този по-същността си чеховски похват като че ли на партньорството си с Пина Бауш, чийто танцов театър показва как в наглед обичайното, в очевидността, вътрешният глас е проличал, пропукал е маската и е извел душата от утеснението й.
Раймунд Хог придобива популярност не само като драматург на Пина Бауш, но и с авторските си версии на „Пролетно тайнство”, „Лебедово езеро” и „Болеро”. Тук, в „Един следобед”, обаче, неговата хореография разчита не толкова на преобразяването на художествените митове и постмодерната игра с културния шаблон, колкото на едно завръщане към взаимодействието на драматургично ниво между движение и музика. Защото Хог показва движението като вид самопознание, като инструмент да наместиш себе си в себе си. Той предлага тази крачка – завръщането към човешкото вътре в самия аз, повторното саморазпознаване на гласа отвътре и вслушването в неговата красива, съблазнителна и ласкава песен.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”