Привично е да съдим за ефективността на публичните форуми по широката представителност на участниците в тях. Това още повече важи за един национален дебат по културната политика.

Тук представяме резултатите от анкета-изследване на 52 експертни мнения (всички регистрирали се участници получиха анкетна карта, но не всички я върнаха попълнена) за националния дебат по културната политика.




Представителство и статут на участниците

Членове на творчески съюзи и сдружения са 27 души, не са членове 25. От столицата са 36, от бивш окръжен град - 14, от друг град - 1, без отговор - 1. Мъжете са 30, жените - 22. Всички участници са с висше образование, с изключение на един студент. За 50 участници българският език е майчин, за 2-ма е руският език. Вероизповеданието на 45 е християнско (от тях 1 католик); двама се определят като атеисти, 5-има не отговарят. Художествени професии имат 18 участници; администратори в културата (непосочили професията си) са 16; научни работници - 7; преподаватели - 6; друга професия - 5. В публичната сфера работят 35 души; в публична и частна - 4; в частна - 0; в творчески съюзи и сдружения - 6 (10 не са отговорили). Със статут на ръководител (кмет, зам.-кмет, началник, директор, председател) са 21 от участниците; 21 нямат управленски статут, 10 не са отговорили. Заемат изборна длъжност 19 души (депутат, кмет и зам.кмет, общински съветник, председател или член на УС и др. ); не заемат изборна длъжност - 28; без отговор - 5.

Картината на представителството е сравнително разнообразна. И все пак прави впечатление: отсъствието на мюсюлмани, етнически турци, роми, други етноси и техни културни организации; почти липсващото представителство на по-малки градски и на селски общини; много незначимото присъствие на представители на НПО; много незначимото представителство на някои специфични културни институти (читалища); отсъствието на младежки и студентски организации; на частния културен мениджър, производител или спонсор; на културните индустрии (аудио, видео, CDR-производители); на образованието по изкуства и културен мениджмънт, както и беглото присъствие на медиите.

Като се има предвид основното заявление в Заключителния документ на националния дебат, “... че българската културна политика сега и в бъдеще ще стимулира развитието на гражданското общество в Република България”, може да се каже, че незадоволителна характеристика на представителството беше скромното участие в дебата на разнообразните субекти на гражданското общество.



Дебатът - мероприятие или процес?


Вероятните отговори са: и това! и другото!; зависи!... зависи най-вече от гледната точка.


От една страна, когато очакванията са насочени единствено към Министерството на културата като инициатор и организатор на дебат (”по региони”, “по общини”, “по творчески гилдии”, “между професионалисти и експерти” и пр.), опасността е, че такъв централно координиран национален дебат лесно може да се изроди във формално, контролирано и манипулирано министерско мероприятие с прогнозируем инструментален резултат - широка подкрепа на политиката на министерството.


От друга страна, когато очакванията са насочени единствено към гражданското общество, където всяко заинтересовано сдружение, организация, институт или частно лице могат да инициират дебат за културната политика, опасността е, че такъв достатъчно свободен, но и достатъчно разкоординиран дебат лесно може да се изроди в нескончаем процес на говорене - в дебат за самия дебат.


В препоръките си към координацията на дебата участниците изискват: периодични и по-чести дебати в професионална и експертна среда (10); освен на национално (с различен град-домакин), дебати да се провеждат и на общинско, и на регионално ниво (8); да се дискутира по конкретна тема и да се завършва с документ за решение, с програма за действие (8); да се осигури по-широкото отразяване на дебатите в медиите (5) и по-широко представителство в дебата (4); да се осигурява информационната обезпеченост на участниците в дебата (4); да се публикуват анализи и резултати от дебата. В част от препоръките лесно могат да се припознаят клиентелистки нагласи спрямо Министерството на културата. Но тъй като по логиката на нашия преход главни субекти на културната реформа са парламентът, правителството и МК, логично е основният координатор на национален дебат за културната политика да бъде МК. Каквито и експертни дебати да се проведат, с каквито и точни решения да приключат, те се обезсмислят, ако законодателят и изпълнителят на културната реформа остават слепи и глухи за тях. Плурализмът и гражданското общество предполагат наличието не на един, а на множество координиращи центрове. В този смисъл от МК се очаква не ревнива охрана на главната роля, а включване в дебат и на “чужда” територия (медии, общини, експерти) като равноправен партньор. Съществена препоръка към министерския екип е изискването за повече прозрачност и диалогичност - прозрачност по законодателната програма на министерството и диалогичност по проектозаконите за културата не след, а преди да са внесени в МС и в Народното събрание.


Досега публично са дискутирали културната политика 78 % от анкетираните по следните теми:


- за децентрализация на управлението и финансирането на културата (24 посочили); за централизирано управление и финансиране на културата (1);


- подкрепа на реформата в театъра, музиката и други сфери (18); критика на реформата в театъра, музиката и др. сфери (9);


- подкрепа на решения и действия на МК (18); критика на решения и действия на МК (13);


- за хармонизация на културното ни законодателство с европейското (17); за хармонизацията му с традиции и порядки в българската култура (14);


- подкрепа на проектозакона за закрила и развитие на културата (ЗЗРК) (16); критични бележки по проекта за ЗЗРК (10);


- критика на общинска културна политика (15); подкрепа на общинска културна политика (14);


- подкрепа на пазарните принципи в културата (13); против пазарните принципи в културата (4);


- за приватизация в културата (10); против приватизация в културата (1).


И за много предубедените би следвало да е ясно, че на дебата са присъствали не само апологети на политиката на МК и на провежданата реформа в културата.


Според анкетираните, предложените от нас форми на дебат за културната политика получават следната класация за ефективност (изчислена в точки):


- национален дебат (всички форми) - 58 т.


- дебат в еднородна експертна или професионална среда - 46;


- дебат в медиите - 42;


- вертикален дебат - местно, регионално, централно ниво - 33;


- обществен дебат (между разнородни организации и общности) - 26;


- хоризонтален дебат между институции - 12;


- персонален дебат между личности - 3.


Изборът на националния дебат - на всички форми - доказва узрялата социална необходимост и готовност за дебат, както и възприемането му не като еднократен управленски акт, а като перманентен социокултурен процес.




Приоритетите на държавната политика във финансирането на културата


Чрез класация по получени точки, анкетираните подредиха адресатите на държавните субсидии за култура така:


1. творците (30 т.); публичните културни институти (30 т.);


2. институтите на културното наследство (27);


3. институтите на съвременната култура (22);


4. частните културни организации (издателства, фестивали и пр.) (19);


5. творческите съюзи (8).


Очертаха баланса на средствата от републиканския бюджет за култура, насочвани към общинските бюджети, така:


- балансът на средствата да съответства на съотношението между постоянното население на жителите на ключовите културни селища, по-малките градове и селата (21 гласа);


- балансът да насочва повече средства към малките градове и селата (3);


- балансът да е в полза на ключовите културни центрове (18);


- да се дели по равно (4).


Приоритетите на държавата в стимулите си за развитие на дейности и сфери (чрез данъчен режим, инвестиции, целеви субсидии) получиха следния избор:


На първите 7 места са класирани: опазване и възпроизводство на културното наследство (37); създаване на културни продукти (34); разширяване на културното образование (по мениджмънт, антиквариат, оценителство, реклама и пр.) (30); развитие на културния туризъм (29); разпространение и тиражиране на културни продукти (28); развитие на културните институти (26); развитие на културни дейности.


На следващите неприоритетни места остават: разширяване на образованието по изкуствата (22); развитие на НПО с културни предмети на дейност (14); развитие на културните индустрии (13); експерименталните изкуства (9) и елитарната култура (9); традиционните изкуства (7); рок-, поп- и масовата култура (0).


Тези данни могат да се приемат и като косвен индикатор на очакванията към бъдещото разпределяне на фонд “Развитие на културата”.




Стратегическите ориентации на управлението на културата и културното законодателство


Ориентациите на държавната културна политика, които биха гарантирали условия за разгръщането на свободната инициатива в културата, получиха следните избори:


1. деконцентрация на прякото изпълнение на републиканския бюджет за култура в повече публични субекти (27);


2. повече преки закони за различните сфери (театър, кино и др) (25); 3. по-голяма косвена намеса на държавата в културата (чрез стимули за културно участие, данъци, контрол на целевите ресурси и др.) (25);


4. по-малка пряка намеса на държавата (управление, разпределение на ресурси, надзор на дейности и др.) (22);


5. прехвърляне на публична собственост и разпоределителски права към местното самоуправление (18);


6. промяна в съотношението между публична и частна собственост в полза на частната (при културните институти) (15);


7. пряка държавна намеса в управлението, финансирането и разпределението на ресурси (7).


Както се казва, посоката децентрализация е вярна и коментарът е излишен. Забележително е, че “приватизацията в културата” вече не се възприема като кощунство, но фактът, че е посочена почти на последно място, подсказва, че тя все още не се възприема като първо необходимо условие за разгръщане на свободната инициатива в културата.




Подкрепата на държавата с цел приближаване и интегриране към европейските културни стандарти се очаква по следните избрани приоритети:


1. повече подкрепа на професионалното творчество (39 гласа);


2. повече подкрепа на детското и младежко културно участие (36);


3. повече подкрепа на частни проекти (31);


4. повече подкрепа на публични проекти (22).


На по-заден план пред котлето на държавната подкрепа са изтласкани по-слабите и нуждаещи се:


- повече подкрепа за аматьорското творчество (14);


- повече подкрепа на проекти за културното участие на етническите малцинства (13);


- повече подкрепа за културното участие на проблемни групи (инвалиди, сираци, гейове, хора с психически отклонения и пр.) (11);


- повече подкрепа на комерсиализма в културата (6).


Никой не е отговорил, “че не ни е нужно сближаване с европейските културни стандарти”, но пък изборът на приоритетите показва, че по нагласи сме все още доста далече от тях.


Като по-перспективни стратегии за опазване на културното и историческо наследство са избрани:


1. борбата срещу похищение, унищожение, контрабанда (промени в НК и други закони) (34);


2. създаването на законови условия за плурализация на охраняващите и поддържащите ги субекти (приватизация, застраховане, специален режим за реституираните културни обекти, ясни права и задължения на общините, на частните собственици и пр.) (30);


От всичките анкетирани 39 заявяват, че и в закона за културата (ЗЗРК), и в закона за националните електронни медии (ЗРТ) трябва да се регламентират квоти за задължителна българска културна продукция; 2-ма заявяват, че такава норма трябва да се въведе само в ЗРТ; нито един не визира само ЗЗРК, а 11 души са против такава норма.


Аргументите на “гласувалите” “за” българска квота, изказани в свободен текст, в общи линии се свеждат до: “опазване и съхраняване на българската културна идентичност и българската култура”, които са “застрашени от външна културна инвазия и претопяване”; “своеобразно префериране и подпомагане на българската култура” от страна на държавата, като “гарантирана заетост на професионалисти, които се депрофесионализират”, като “съхранено право на българската културна продукция да участва в българския културен афиш, независимо от конкуренцията на световните образци”. Аргументите на гласувалите “против” са по-кратки и рационални: “за следването на такава политика медиите и културните институти трябва да са мотивирани, а не насилени”; “квотите намаляват възможностите за формиране на конкурентна среда”; “ще се наруши правото на избор на потребителя”; “това е форма на цензура”; “всяка медиа трябва сама да решава своите квоти”; “такъв закон би бил разрешително-забранителен”; “всяко ограничение ражда съпротива”.


Незатихващият спор по проблема за квотите за българска културна продукция подсказва най-малко две неща:


Първо, че по този проблем национален дебат трябваше да се проведе много преди внасянето и на двата закона в парламента и преди тяхното гласуване.


И второ, че политиците трябва постоянно да сверяват действията си с общественото мнение. Но политиците не биха били лидери, ако в решенията и действията си винаги се съобразяват само с мнението на мнозинството. Общественото мнение е много променливо и подвижно. И често днешното мнение на малцинството става утрешното обществено мнение на мнозинството. А утрешното обществено мнение рядко прощава на политиците, които вчера са го следвали стриктно.