Енигматични книжни страсти
Антони Казас Рос. Енигма. Превела от френски Зорница Китинска. ИК „Алтера“, 2012
Антони Казас Рос не е като другите писатели. Ако изобщо съществува. Не го е виждал никой, дори агентът и издателят му. Твърди се, че е роден през 1972 във френска Каталуния, че претърпява автомобилна катастрофа, която го обезобразява, и че поради това живее напълно уединено. Като се добави към този тайнствен ореол характерът на книгите му и техният интерес към литературния живот, към процесите на творчество и четене, възникват логични подозрения, че става дума за мистификация.
„Енигма“ е роман естетски, литературен в добрия смисъл на думата. Най-общо казано (за да не издавам енигматичния сюжет), става дума за четирима странни хора в Барселона, които се оказват обединени от волята на съдбата или на случая, от страстната си любов към литературата и от кипящата си, не съвсем стандартна, сексуалност. Четиримата сформират кръг, наречен „Философи в будоара“, с поклон към Сад – започвам да се чудя дали присъствието на маркиза по един или друг начин не е задължително условие за публикуването на съвременен френски роман. Основната задача на този кръг, обаче, не е толкова сексуална, колкото литературна – бляскаво игрива и в същото време поставяща много съществени въпроси за битието, статута и условностите на литературата. Четиримата особняци фалшифицират тиражите на известни романи, вмъквайки копия, в които оригиналните финали са заменени с нови, написани от тях. В дъното на идеята е отвращението на героя Жоаким от романовите финали и страстта му да разкъсва книги, която той самият нарича синдром „Енигма“. Играта не е безопасна нито от теоретична, нито от метафизична, нито – в крайна сметка – от практическа гледна точка. Жоаким, Зое, Наоки и Рикардо се оказват свързани в квартет с огромен емоционален заряд, подхранван от тайния нощен живот на Барселона. Както отбелязват критиците, това мрачно кълбо от страсти, всъщност, излъчва силен оптимизъм – защото и четиримата успяват поне за малко да пребивават истински в щастието, да надмогнат своите бесове. Успяват, защото дръзват да разтворят егото си в околните и да следват импулсите си (дори запознанството им не би могло да се осъществи иначе).
Четиримата основни персонажи се редуват в повествованието на „Енигма“, разказват историята на запознанството си, както и моменти отпреди него, така че читателят има повече информация за всеки от тях, отколкото те един за друг. Съществена част от романа е изградена от диалозите им, в които отново, по подобие на Сад, но и въобще на романа от XVIII век, те разискват въпроси от естетическо, психологическо и метафизично естество. От един момент нататък „Енигма“ се оказва и дълбоко метафикционален текст, зареден с хаплива ирония към актуалното в литературните среди: Зое започва да пише роман, чието начало съвпада с началото на книгата, която четем; заговорниците пренаписват финала на един от романите на Боланьо; обсъжда се предишната книга на Антони Казас Рос; а пък известният жив писател Енрике Вила-Матас се превръща в доста важен второстепенен герой. Странното е, че този сложен метафикционален пласт се появява внезапно някъде от средата на романа нататък, а от същия момент свойствената му дотогава лекота постепенно започва да изчезва, декадентският финес на стила се лющи, а финалът, в крайна сметка, е изключително прибързан и оставя подчертано нелеп вкус, все едно някой, готвейки, е объркал доста лошо подправките. Контрастът със силните части на романа е толкова ярък, че явно трябва да видим в това някакъв експеримент, провокация, продължаваща замисъла на „Философите в будоара“: може би някой е подменил последните няколко коли във всички екземпляри от книгата или пък ние, вбесени като Жоаким от този финал, трябва да го направим?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
