Въображението
Може да има нещо общо между моноспектакъл по класическа пиеса и музикален спектакъл. Колкото и да е странно на пръв поглед. И то е може би най-важното в едно произведение на изкуството, в едно наистина вълнуващо с търсенията си и с постигнатото в съвременния театър представление. Това е въображението.
Именно с въображението си – в идеята за спектакъла, в мисленето си, в играта, в хрумванията, в изпълнението – впечатлиха последните две гастролиращи в София представления от програмата „Световен театър в София” на МТФ „Варненско лято” и Столична община: Стриндберговата „Госпожица Юлия” на Театър „Интима”- Стокхолм, и „Масата" на Театър "Карбидо" – Вроцлав, Полша.
Трудно е да си представи човек, че има звук, който не можеха да изтръгнат от своя инструмент, от една маса, четиримата прекрасни музиканти в полското представление - Павел Чепулковски, Игор Гавликовски, Марек Отвиновски, Михал Литвинец. Ключово място в нашия живот, символ на общуването, масата събира, но може и да раздели приятели. Тук изглеждаше така, сякаш никога не би ги разделила. Самата идея да се превърне масата, около която четирима мъже, четирима приятели, се събират, в музикален инструмент, вече е родена с въображение и култура. В анонсите пишеше, че работата по конструирането на масата е траела два месеца и са участвали лютиери и специалисти по звук. А представлението трае само около час.
В него музиката изразяваше лежерните разговори, оживените спорове, въодушевените срещи, но и миговете на тиха, протяжна скука – типична за мълчаливите паузи между стари, изпитани, добри приятели. Негов класически жанров образ е уестърнът - с дългите кадри на тишината преди бурята, на „сънливия” живот преди вълнуващото мъжко приключение. Така и започва представлението – със звука от ленивото завъртане на монета върху масата и постепенното „запалване” на „разговора”; и впускането на музикантите във великолепно приключение на музиката, която създаваха със своята маса и всеки предмет върху нея – монети, чаши, четки, метални пластини, нож и пр. Микс от джаз, етномузика, R&B, импровизация с различни мелодии – всичко свиреше и „говореше” в този спектакъл, разказвайки, в крайна сметка, една стара и любима като в уестърн история: историята на едно старо приятелство. Тя бе драматургичната структура на това изградено и изсвирено с дарба и въображение представление. Добре изградената и невидимо вписана драматургия е ясната му театрална страна. Всъщност, театърът и музиката винаги са били точно толкова дълбоко свързани помежду си, колкото театърът и текстът/поезията. (При закриването на сезона Симфоничният оркестър на БНР и Емил Табаков го напомниха с Менделсоновата „Сън в лятна нощ” и игриво-шеговитото изпълнение на Валентин Ганев). Театърът на Кристоф Марталер се превърна в символ на тази връзка, а експерименталната европейска театрална сцена все по-често търси новите й версии. Ако например „Софийски музикални седмици” имаха алтернативна сцена, „Масата” на създадената 2003 във Вроцлав трупа „Карбидо” (значи свободен избор) би била съвсем на място там.
Привлекателното в работата на актрисата Анна Петерсон върху Стриндберговата „Госпожица Юлия” е, че тя оставя видима дистанцията между времето на написването на пиесата и своята интерпретация, че откроява знанието и дългата сценична история в поставянето й. Нещо повече, тя поставя тези два факта през очите на зрителя, те определят рамката на нейния спектакъл. На равнището на композицията, актрисата откровено разиграва отношенията между режисьора и актрисата, коментира разбиранията за всеки от образите и отношенията между тях, начина, по който трябва да се изиграят; дори направо пита зрителите какво мислят. Камерата на Макс Мерклунд я следва и създава другите, вътрешни нива на разказа.
Чудесна актриса, Анна Петерсон показа като моноспектакъл своето дългогодишно изследване върху „Госпожица Юлия” в Стокхолмския драматичен университет (Stockholms dramatska högskola). В него тя с въображение разиграва и много категорично откроява отношенията между Жан и Юлия, между Юлия и Кристин, между Жан и баща й и пр. Именно различните властови конфигурации в тези взаимоотношения най-вече я вълнуват заедно с логиката, по която Юлия се движи към самоубийството. Затова тя поставя много ясно границите между всеки от образите, които изпълнява. Със своята версия, тя отново напомни, че пиесата не просто носи името на главната си героиня, но и че нищо по-естествено няма от това тя да бъде изиграна като моноспектакъл, защото, всъщност, „съдържа” като вътрешни гласове останалите образи. Показа, че тя би могла да бъде всеки от тях, че госпожица Юлия е колаж, просто събирателен образ на съвременния човек.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
