Фестивален флаш и сакралност в спомена
Концертният живот в София става все по-сгъстен. За наблюдателя този кипеж на количеството се превръща в своеобразен маратон. И би бил твърде тягостен, ако не се случваха и концертни събития.
Европейският музикален фестивал на „Кантус фирмус” тази година, с малки изключения, заложи предимно на българските музиканти, които са се наложили в Европа. Цигуларят Светлин Русев изнесе трети концерт във фестивала, този път в рядка партньорска комбинация с Пламена Мангова. Двамата предложиха изящни звукови игри предимно от първата половина на ХХ век - период, който продължава да провокира с изтънчена декадентска аура и предчувствия, с иронични контури на посланието и танцувални фовизми.
Изтънченост и обем в поднасянето на фактурата – така се съчетават Русев и Мангова. Пак ще подчертая нейния изумителен слух за индивидуалните стъпки на партньора, нейната извънмерна чувствителност към отекването им в пространството. При музиканти с такъв потенциал всяка пиеса се оглежда различно, съзнанието търси опорните си знаци, за да не се опияни съвсем от иновациите в интерпретативните движения на двамата. Така в „Елегичната поема” (1892) на Изаи в доминиращото настроение „просветва” идващото в музиката. Равел - Сонатата за цигулка и пиано от 1927 година, и капризът във форма на валс от Сен-Санс - Изаи – това са два шедьовъра, сякаш създадени за дуото. Трудно е да се опишат идеите им в тези композиции – мелодичен финес, подчертани паузи, елегантност, но и натрапчивост в поднасянето на музикалната идея, изящна битоналност в прочутия блус, чийто характер и развитие повече от всякога ни отведе в Париж на трийсетте години... Сякаш наистина мотото им бе фразата на Равел в Америка през 1928: „Използвах популярната за вас музикална форма, но в моето произведение тя е много френска.” А Русев и Мангова владеят „френскостта”... Заключителното перпетуум мобиле увенча звуково формата и сякаш донаписа творбата с елегантна недоизказаност. И веднага след това дойде изяществото на Каприз във форма на валс, пиеса, която изпробва гъвкавостта на съзнанието на големия изпълнител, нещо, в което Русев е неповторим – бе изключително красиво! Толкова красиво, че за мен концертът кулминира тук, въпреки интересните идеи в Третата Соната от Григ и скоростните отсечки в Дивертиментото на Стравински.
Продължението на фестивала „Софийски музикални седмици” ни срещна с младите Ери Масаока, Япония - цигулка, Атанас Кръстев, виолончело, и Виктория Василенко, пиано – от България. Или, с други думи - клавирно трио „Оскар Еспла де Асиса” с обща възраст 62-63 години. Намерили са се в Испания, във Висшето училище за музика „Кралица София”, където специализират. Щастлив с многообразието си е техният заряд; тук талантът не се дискутира, тук вниманието се привлича от равнището на инструменталната и ансамбловата култура, от зрелостта, от целостта, завършеността на идеите, от репертоара. Свириха поотделно и заедно. Сонатата за соло чело от Джордж Крам (доскоро - Кръмб), вече класик на САЩ, генериращ звуци с мощна фантазия, е негово берлинско студентско творение отпреди близо 6 десетилетия. Борис Блахер е бил учителят на Крам, а концентрацията върху избрана интервалика е типична за креативната атмосфера по това време, непосредствено след войната. Тепърва предстои заиграването на композитора със звуците и образите на древността, с цветовете и графичните изображения на звуковата тъкан, но тук дисциплината на студента не е попречила на напиращата сонорна фантазия и на експресията на структурата. Атанас Кръстев великолепно предаде експресивния характер на творбата. Независимо че е писана от 26-годишен още студент – сонатата е чудна амалгама от импровизационност, атрактивна мелодичност, вариантност и моторика, малко тип перпетуум мобиле, която изисква изпипан инструментализъм и, в третата част, изобретателност в звуковото трансформиране на основното движение. Сред качествата на Атанас Кръстев са обемният му, чувствен, нюансиран тон и умението му да прикове вниманието на слушателя. Направи го и със сонатата – още с началните пицикато акорди и активния низходящ терцов мотив, с който завладя аудиторията, независимо от „грапавата” за днешното българско ухо фактура. Впечатляващо! В Моцартовата Соната KV 280 Виктория Василенко демонстрира лекота в стила Моцарт (а ла Хайдн, каквато е всъщност композицията) и брилянтна артикулация в изграждането на структурата. Като ансамбъл ни показаха мащабното Клавирно трио оп. 8 № 1 на Брамс, пословична с трудността си пиеса, и две от Четири годишни времена на Пиацола – радостно е да те срещне изкуството на млади, необременени още от многобройни наноси, съзнания. Те имат в ръцете си и главите си цял огромен арсенал от средства, сега им предстои най-хубавото – да ги „потулват” само в името на музиката и на ансамбловото изкуство.
„Диалог, състрадание, любов” – това бе мотото на гала концерта по повод 10-годишнината от апостолическото пътуване на Папа Йоан Павел II в България, организиран от Посолството на Светия престол, Посолството на Република Полша и Полския институт в България заедно със Софийската опера и балет. Център на концерта бе изключително рядкото за София изпълнение на „Стабат матер” от Карол Шимановски. За целта бе поканен големият полски диригент Тадеуш Стругала, както и полските певци Моника Мих (сопран), Ева Марчинец (мецосопран) и Адам Крушевски (баритон) заедно с хора и оркестъра на операта (хормайстор Виолета Димитрова). Това бе действително паметно преживяване, полско преживяване – секвенцията Стабат матер е преведена на полски език от Йозеф Янковски за невероятната композиция на Шимановски. Атмосферата, която създадоха Стругала и певците, бе атмосфера направо мистична, отвъдна. В тази посока ни отведе тяхното сакрално внушение, силно и дълбоко почувствано и от музикантите на операта. Достойно за светия спомен, който ги събра.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
