За плодородния хаос на културата
Какво разбираме под „култура”? Ако вземем понятието в широк смисъл, разбираме всички естетически, морални, религиозни и мирогледни норми и световъзприятия. В ежедневната езикова употреба, обаче, понятието „култура” обикновено се разбира в по-тесен смисъл – като сборно понятие за изкуство, ритуали и обичаи. Тогава то се разпростира от лекцията за изкуството на фугата и литературното четене до групата по народни танци и карнавалното шествие и пак си остава достатъчно широко. За повечето хора, обаче, културата - и в тесния, и в широкия смисъл на понятието, е нещо дадено, запас, който може да се използва, но не задължително. Колко често ще се използва и какво ще се избира от него, е въпрос на вкус, на лични предпочитания и на образование.
Образование може да се получи, ако човек в училище, в университета или през свободното си време се занимава с достиженията на културата. Преди е било по-ясно, отколкото днес, какво влиза в твърдото ядро на образованието. Вярно е, че непрекъснато отеква призивът за задължителен образователен канон, но в плуралистичното общество, във все повече отварящия се във всички посоки свят изглежда почти невъзможно да се постигне някакво единодушие по въпроса. Въпреки това, и днес повечето образовани хора имат смътна представа какво означава да си образован. Има се предвид знания, имена, дати и теории; като малко латински и гръцки не вреди; трябва да можеш да участваш в разговора, когато се споменават Микеланджело и Моцарт, Томас Ман и Толстой, Айнщайн и Кюри. С образованието си можеш да се гордееш, то може да е въпрос на реноме, като бързата кола, яхтата или вилата на морето. Културата като образователно благо е консервирана, бутилирана култура. Който я притежава, я смята основно за своя заслуга, гледа на нея като на собственост, подобно на други, честно спечелени блага. Образованието му служи или й служи за вътрешно удовлетворение и за дистанциране, за отличаване от простите или, по-елегантно казано, от чуждите на образованието слоеве.
В действителност, културата е нещо повече от атрибут, който можеш да получиш срещу малко усърдие и да си го закачиш на ревера. Тя се намира в непрекъснато движение, трудно уловима е, искри в хиляди цветове и форми, прониква в целия живот, оформя съществуването ни. Ние живеем чрез нея и произтичаме от нея. Културата не е нещо дадено, а възниква, променя се, расте, дава съдържание на мечтите ни, определя ежедневните ни действия. Ако само я притежаваме, но не я живеем, тя се превръща в мъртва шлака, покрива се с прах, запада. Когато нещо има начало, може да има и край. Това е притеснението, което гложди родители, учители и културни дейци, когато за пореден път отеква жалбата по отсъстващите културни интереси или по духовната нищета на младежта. Но как се поддържа културата? Как да се грижим тя да не се изтощава и накрая да умре? Достатъчно ли е, ако ние, образованите, изпълняваме задълженията си към нея и отвреме-навреме прочитаме по някоя книга, ходим на театър, на откриване на изложба на съвременен автор и дори свирим вкъщи и по този начин даваме пример на младите?
Как и къде започва културният живот? Как и къде започва това, което вземаме от големия запас, за да се образоваме, след като то се е превърнало в образователно благо? Какво въобще е нормата, световъзприятието, какво е мисълта, преди да бъде записана и да стане част от запаса? Бихме могли и да попитаме: какво е картината на художника, преди да я нарисува? Какво е стихотворението, докато не е повече от ред върху къс хартия под купчина от книги и ръкописи на нечие писалище? Става дума за началото и за условията, необходими, за да настъпи това начало. Културата – това поне изглежда ясно – вирее в среда, която е добронамерена към нея. Тя се нуждае от грижа, окуражаване и подкрепа, необходими са й места, на които да израсне, и публични места, на които да бъде представена. Тук в играта се намесва културната политика. Тя трябва да прави възможна културата, но не самата тя да създава култура, а да подкрепя растежа й, да й осигури вниманието на публиката. Но понеже културната политика сама не създава нищо, нейните деятели често имат проблем, когато трябва да отчитат резултатите от работата си. Те могат да се погрижат да бъдат създадени и поддържани пространства, където да протича културен живот. Могат дори да се снимат с директорите пред ремонтирания им театър или пред новия дом на литературата, с група ученици пред старото многоуважавано музикално училище... Но какво ще стане, ако в театъра, в литературния дом, в музикалното училище царува рутината, ако не се случва нищо вдъхновяващо? Какво ще стане, ако голяма част от публиката не прояви интерес, въпреки добре свършената работа?
Произведението на изкуството в status nascendi, в още неосъщественото си състояние, когато му предстои да порасне, се нуждае от подкрепящите условия и от страна на създателя си, и от страна на публиката. Затова деятелите на културната политика канят известни хора на изкуството, осигуряват им най-добрите условия за работа, стипендия, ателие, добре платено преподавателско място с намален брой учебни часове, грижат се местната преса да ги интервюира и снимката им да излезе във вестника. Могат дори да инициират публични дискусии по въпросите на културата, да организират нощ на музеите, ден на отворените врати в музикалното училище, срещи на писатели и художници с ученици, да поставят на обществени места произведения на изкуството. И след една година или две, журналистите и избирателите ще питат: какво ни донесе това? Добре ли бяха инвестирани многото пари?
Обикновено изобщо не става дума за много пари. Във всеки случай, не са много, ако се сравнят с разходите за социални нужди, за подкрепа на икономиката или за пътно строителство. Въпреки това, принудата да оправдаят парите си често поставя занимаващите се с културна политика пред отчайваща липса на доказателства. Понеже в действителност не знаем при какви условия процъфтява културата, не можем да кажем: направихме това и това и резултатът е такъв и такъв. Може би на занимаващите се с културна политика им се иска да отговарят на настоятелните въпроси така: гледах две или три страхотни постановки в театъра. Не е ли достатъчно? На концерт в музикалното училище видях как светят очите на децата. Когато след едно литературно четене се връщах по почти празните улици, имах чувството, че въздухът трепери. Всеки ден, когато минавам покрай скулптурата на X в центъра на града, изпитвам удоволствие. Но за по-сигурно, те се позовават най-често на големия отзвук в медиите, който концертът на известния диригент X е предизвикал, на броя на зрителите на изложбата на Матис, която е дошла от Цюрих, на нарасналия брой на нощувките и положителните баланси, регистрирани напоследък от хотелиерите и в таксиметровия бранш.
Креативната икономика! Когато положението съвсем се влоши, е най-добре изкуството и културата да се оправдават като икономически фактор: многото работни места в издателския бизнес в града; увеличаващият се брой посетители на музеи; и като вторични резултати - да не забравяме също културната атрактивност, която притежава мястото за образованите ръководни кадри. Възможно е той или тя да се позоват на някакви нови изследвания, които показват, че ученици, които свирят на някакъв инструмент, често пъти са по-добри по математика и физика от останалите, поради което не би трябвало, ако е възможно, да се съкращават разходите за музикалните училища и школи. Но всичко това оправдава ли милионите, дадени на операта и на ексцентричния й директор?
Културната политика е труден бизнес
Деятелите на културната политика дават парите на данъкоплатците за неща, които повечето от тях смятат за напълно излишни. Че подобно нещо е възможно в условията на демокрация, е цяло чудо. Само за това би трябвало до сме благодарни на занимаващите се с културна политика! Защото онова, което още Волтер ни го е разяснил, често пъти твърде трудно се обяснява на нашата общественост, ориентирана към простичкото практично мислене: Parmi les choses les plus necessaries, il faut mettre au permier rang le superflu! (Сред най-необходимите неща, на първо място трябва да се постави излишното! - бел. ред.) А в нашия случай културата, смятана за нещо излишно, може да успее постепенно да оправдае себе си, ако по заобиколен път се окаже, че е полезна. Поне когато става дума за оправдаване на използването на публични средства.
Паролата е „контрол на успеха”, когато чиновниците трябва да проверяват дали шепата евро, отпуснати за някое културно събитие, са правилно инвестирани. Чудейки се откъде да вземат доказателства, контролиращите се вкопчват в количествени критерии за успех, като брой посетители, зрители, брой отразявания в медиите, по възможност в националните, а не в регионалните, и т.н. Напоследък дори предварително се установяват целеви стойности: при откриването на изложбата трябва да присъстват поне 200 души, събитието да се отрази на културните страници на поне два национални вестника. И ако целевите стойности не бъдат достигнати, събитието или проектът се смятат за провал. И няма вероятност за бъдещо субсидиране. Лесно е да се подиграваме с гротескната несъстоятелност на подхода. Но повечето от онези, които го използват, всъщност, имат добро отношение към културата.
Не винаги е задължително цифрите да са големи. Понякога екстравагантността на мястото може да осигури допълнителна доза уважение и с това да легитимира културния проект. Мориц Ринке[1], например, чете в една автокъща в Зотрум от автобиографичния си роман за родното си място Ворпсведе. Себастиан Хес[2],Вероника Хаген [3]и Бенджамин Шмид[4] изпълняват пълните „Голдберг вариации” в „най-високата концертна зала” в Европа - на последния етаж на кулите „Хайлайт тауърс“ (Highlight Towers) в Мюнхен. Мирей Матьо пее пред затворници във Фулсбютел[5] ”La vie en rose”. Самият аз веднъж четох от автобиографията си в супермаркета на едно малко градче – и то пред щанда за алкохол. Директорът на местното представителство на голямата търговска верига, който ме поздрави, намираше това за изключително подходящо: „Дух при духа”[6], каза ми той с тънка усмивка. Все пак, ако като писател не си сред звездите на сцената, които могат да напълнят всяка зала, и ако не получаваш никакви субсидии, трябва да се задоволиш и със супермаркет...
В Германия има много културни дейци – каква объркваща дума! – и културни инициативи. Повечето от тях, по един или друг начин, зависят от различни субсидии, а много от тях - от публични такива. Публичните субсидии се получават по заявка и при условие, че ще се даде отчет за какво средствата са използвани. В условия на демокрация не може да е другояче. Тогава, обаче, Черният Петър се оказва при онези, които правят култура. Те също изпадат в ситуация да трябва да намират доказателства. Какво, всъщност, „произвеждаме”, когато правим култура? Как да обясня на спонсора, как да обясня на публиката, че в моя случай инвестицията си е струвала? Художникът показва картините си, които е рисувал в ателието, наето с обществени средства, писателят чете първата глава от романа си, започнат във вилата, предоставена за живеене на автори стипендианти, рокгрупата, на която кметството е предоставило зала за репетиции, изнася концерт. Но не е ли по-добре да спонсорираме някой друг художник, някой друг скулптор, някоя друга писателка или някой друг младежки оркестър? Как се измерва успешно ли е едно субсидиране?
Задачата на изкуството
„Бъди благороден,/ добър, отзивчив![7]” Това важи ли и за творците? И ако не, то те поне не трябва ли да бъдат полезни? Възможно е заниманията с изкуство да облагородяват нас, хората, да изваждат на показ по-добрата ни страна, да ни даряват с дълготрайна радост и отвреме-навреме с дълбоки проникновения за съществуването, да ни помагат да преодоляваме ударите на съдбата и да се справяме с живота. Но всичко това не е задача на изкуството. Изкуството, а също така и културата, в широкия смисъл на думата, нямат нужда от оправдаване чрез аргументацията на полезността. Самодостатъчността и своеволието на културата правят на пух и прах всички съображения за практичност. Който инвестира в култура, трябва да знае, че инвестира в продуктивен хаос. Никой не може да предвиди какво точно ще излезе от него. Да не говорим пък за сметки в евро и центове. Ако имаме късмет, ще преживеем и кафява, и жълта, и златна река.
Че културата не може да се планира, че не може да се направи сметка на разходите и ползите, че толкова трудно може да се предвиди какво ще ни донесе всичко онова, което се случва на широкото поле на културата – това е като отворена рана. И не помага особено, ако посочваш, че култура и демокрация са две, някак свързани едно с друго неща, защото отсреща искат да знаят каква точно е връзката. На повечето хора не им стига това, че на културните страници на вестниците черно на бяло е написано какво и къде се е случило на широкото културно поле, както и какво мислят критиците за него. За да се убедим в значимостта на дадено културно събитие, то трябва да се изразява в резултати, които се мерят с цифри, с големи цифри, по възможност надхвърлящи всички предишни. Ако скачач на дълги разстояния надскочи границата от девет метра, ако продажбите на „Ауди” бият всички рекорди, ако мрачна книга като тази на Тило Сарацин[8] се продаде в почти два милиона екземпляра, тогава всички съмнения изчезват. Значи, и в културата трябва да се въведат рекорди: градският театър представя в 72-часово четене цялата „Илиада”. Без съкращения. Или цялата „Одисея”. Без съкращения. Или дневниците[9] на Виктор Клемперер. Естествено, също без съкращения.
Или: Тутцинг[10] чете книга. По възможност, всички жители на Тутцинг или поне всички ученици от всички училища четат в продължение на една единствена седмица една единствена книга. И в края на седмицата идва авторката и лично прочита още веднъж няколко глави от същата книга, като освен това е и на разположение за въпроси и отговори. Гарантирана е цяла страница от културната част на местния вестник. Събитие! Вероятно даже с изключително желаното последствие, че повече млади хора в Тутцинг и околността ще почнат отвреме-навреме да посягат и към някоя книга. Ако служим на добра цел, всички средства са добри.
Там, където се смята, че на публиката вече не може да се предложи книга, може да се създаде друго голямо събитие: месарите от град Кобург в провинция Бавария правят за книгата на Гинес най-дългия братвурст. Възможно е репортажът за това „събитие” също да влезе на културните страници на вестника, защото никой не може да каже с точност това към културата ли е или към спорта. А когато спонсорите трябва да останат доволни и да се приведат доказателства за резултати, решението е - събитийната култура. С дължината на спектакъла или на братвурста, с броя на участниците или с броя на репортажите за събитието може да се докаже, че то като мероприятие си е струвало. Ако може да се представят впечатляващи цифри, няма да има съмнение във важността на дейността, може дори да се затвори устатата или поне да се сплашат онези критици, които винаги са били на мнение, че безценните им пари не бива да се пръскат за спонсориране на култура.
Демокрацията има нужда от култура. Но от коя култура? И от тихата, страничната, елитарната, объркващата? Или можем да се доверим на гласуването с крака? Числата за броя на посетителите и продажбите ли са валидният мащаб? И е ли събитието действително демократичната форма на култура parexcellence?
Деятелите на културната политика, освен ако кукувица не им е изпила ума, знаят, разбира се, че не е толкова просто. Много от тях водят истински двойствен живот – в общуването със „своите” творци, в кратката реч пред избрана публика на откриването на изложба или на фестивал на късометражни филми. На културно политическо заседание на Евангелистката академия в Тутцинг те обикновено говорят на различен език от този, на който говорят пред широката публика или в градския съвет, където трябва да оправдават дейността си. Вероятно това „двуезичие” е неизбежно, ако не искаме да рискуваме да предоставим терена на варварите. Вероятно вече не можем да се разминем с обслужването на събитийната „култура”, ако искаме междувременно да подкрепяме и културата.
Аз съм писател. Когато седя на работната си маса, разчитам само на себе си. Но не съм сам със себе си. Докато пиша, си представям читателя, за когото е предназначено написаното. Не мисля, обаче, как с това, което правя, ще напълня стадион или „Мариенплац”[11] в Мюнхен. Кой е толкова луд да мисли, че с литература могат да се привлекат хиляди? Читателят, към когото се обръщам, докато пиша, е индивид критичен, притежаващ тънък усет за естетическата стойност на всяко изречение; това е идеалният читател, който, и след като потъне в текста, пак държи нащрек всичките си естетически антени. Това е индивид, различен от онзи, който се има предвид при събитийната култура. Писането, според мен, е първо, самотен, и второ, винаги социален акт. Това по принцип няма нищо общо с масовата комуникация. Когато културната политика иска да даде възможност за осъществяване на културен живот и творчество, тази по-интимна социалност не бива да бъде пропускана от продуцента.
Аз не споделям мрачните прогнози, които някои хора от нашата западна цивилизация правят. Не смятам, че културната продуктивност ще бъде напълно задушена от културно-индустриалната събитийна „култура”, че заличаването на разликите между кръгло и ръбато, късо и дълго ще доведе дотам, че повече няма да се създава изкуство, което да заслужава да се нарича така. Човек не живее само за хляба. Той живее и от културата, и чрез културата, той се нуждае от ощастливяващата и смущаваща интерпретация на изкуството, за да не се изгуби. И когато се докосне до онова, от което тя е израснала, тогава може да го полазят тръпки, също като гръцкия юноша в свещената горичка, когато внезапен порив на вятъра раздвижва листата и издава присъствието на боговете. Защото красивото не е нищо друго, освен началото на ужаса...
Пина Бауш, голямата танцьорка и хореографка, веднъж така се обърнала към своите танцьори и танцьорки: „Танцувайте, танцувайте! Иначе сме изгубени.” Който е гледал прекрасния филм[12], който Вим Вендерс засне за нея, ще разбере какво иска да каже. Когато се приближим към произхода на културата, погледът ни потъва в пропаст. Или в нощното небе. Или в нажеженото ядро на земята.
„Нойе гезелшафт”, „Франкфуртер хефте”, бр. 5, 2012
Превод от немски Ирина Илиева
[1]Мориц Ринке е съвременен немски драматург. Познат на българските читатели с текста си „Мъжът, който още не познаваше женската голота" (1997), публикуван в сп. „Панорама” (бр. 3, 2001 г.)
[2]Изявен виолончелист, роден през 1971 г. в Мюнхен.
[3]Изявена музикантка, свири на виола, участва в редица международни фестивали; родена в Залцбург.
[4]Световноизвестен цигулар, роден във Виена.
[5] Фулсбютел е квартал в Хамбург, където се намира известен затвор.
[6]Има се предвид, че spirit (лат.), освен дух, означава и алкохол.
[7]Цитатът е от „Божественото” на Гьоте, публикувано в„Антология на немската поезия”, под редакцията на Димитър Стоевски; съставили: Димитър Стоевски, Димитър Дублев, Ламар, Народна култура, С., 1966 г.
[8]Става дума за книгата му „Германия се самоликвидира”, от която в. „Култура” публикува отделни части в бр. 34 от 8 октомври 2010 г.
[9]„Ще свидетелствам до края. Дневници, 1933-1941”, ИК "Прозорец"
[10]Курортно селище на брега на баварското езеро Щарнбергер.
[11]Известен площад в Мюнхен.
[12]Филмът „Пина3D” бе разпространен и в България.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
