Две концертни преживявания
Моят трети симфоничен концерт от програмата на Софийски музикални седмици – трети, както се оказа, за късмет. Последната вечер от месец май, зала „България”, Софийска филхармония, диригент - Борян Цанев, солист – Александър Райчев-син. В програмата – духът на Виена и романтиката на Италия, иначе казано – концертът в си бемол мажор за пиано и оркестър от Моцарт, „Римски пинии” и „Римски фонтани” на Оторино Респиги.
Основното, което остана у мен след този концерт, беше усещането за лекота. То струеше от самото начало - от излизането на солиста, и остана до края на концерта от Моцарт. Александър Райчев сякаш от сърце се радваше на факта, че е там, на сцената; че ще свири музиката на най-импулсивно талантливия и пишещ с онази, по-късно описана в друг контекст и станала емблематична „непосилна лекота” композитор. И тази лекота извираше от всяка нота, от фразировката, от пълната липса на напрежение, от елегантно изсвирените и „избродирани” пасажи, от факта, че Александър Райчев свиреше не за да се докаже пред някого, а заради спонтанното удоволствие на музицирането. Или поне така изглеждаше отстрани. Непринудено поведение, естествени реакции и дори леки усмивки в моментите, когато пианото не участваше в изграждането на музикалната картина – всичко това добавяше по някой и друг щрих в усещането за лекота. Както когато си поканен на вечеря и всичко е както трябва – и домакините са любезни, и храната е хубава, и разговорът върви. Не се чудиш какво да кажеш – или ако се върнем в концертната зала, нямаш усещане, че пианистът се „старае” или „мъчи” да си „изсвири нещата”, напротив – музикалният разказ „си върви” от само себе си. Но това се получава само когато солистът успява да се издигне и да „види” цялостната музикална матрица. И този момент за Александър Райчев-син явно е дошъл. Носеше се дъх на виенски салон в голям виенски замък с кристална красота – е, тук-там в третата част имаше „закачени тонове”, но те не попречиха на цялостната музикална архитектура. На фона на картината, която се опитах да обрисувам дотук, единственото, което провокираше доброто ми настроение, бяха някои изведнъж не на място „избиващи” тонове в иначе прецизно и стилистично красиво сътворените от Александър Райчев фрази. Но те бяха няколко и се стопиха в радостта от събитието. Добрата „стиковка” с оркестъра също допринесе за чара на вечерта. Диригентът Борян Цанев, чест гост (че даже и постоянен гост-диригент) на Софийската филхармония, остави впечатление за музикална спретнатост и подреденост. Справи се добре със задачата си и присъстваше точно толкова, колкото трябваше. Оркестърът беше по-балансиран, по-събран и по-добре композиран от обикновено. Явно Борян Цанев, който в момента е главен диригент и на Македонската филхармония, и на ансамбъла „Скопски солисти”, се чувства добре в зала „България”.
А Софийските музикални седмици набират скорост. Очакването за незабравими концерти си остава. Но остана и усещането за щастие от интерпретацията на Александър Райчев, от музиката на Моцарт, която в същността си е именно такава – щастлива, без бариери, провокираща със своята одухотвореност, музика, която непрестанно търси своите изпълнители, но по-рядко ги намира.
---
Финалът на този наситен, драматичен (не само в музикално и програмно отношение) сезон на Симфоничния оркестър на БНР събра в една вечер много послания (отново не само музикални), много музиканти и много пъзели за слушателите, които – от своя страна – бяха подобаващо изпълнили зала„България”. Имаше защо. Да започнем с програмата – „Шекспирословие”-то по един достоен начин сложи точка на поредица от програмни решения, всяко със свое мото, своя вътрешна логика и смисъл. Сън и Не/сън в лятна нощ си е истинско попадение – и като събиране на два така контрастни и същевременно някак взаимосвързани подхода към идеята за това, което се случва в лятната нощ, в една концертна вечер, и като начин за събуждане на любопитството към противопоставянето на ранната романтика и ироничния свят на Алфред Шнитке. Да започнем с Менделсон –той пише „Сън в лятна нощ” на два пъти. Първо увертюрата, когато едва 17-годишен проправя пътя на един нов жанр - концертната увертюра, която не само загатва за това, което предстои, но е завършена сама по себе си. Почти две десетилетия по-късно крал Фридрих Вилхелм IV поръчва на Менделсон да създаде музика към цялата едноименна творба на Шекспир и композиторът добавя още 13„номера” към увертюрата. Тази цялостна музикално-театрална поредица имаха удоволствието да чуят всички, които се бяха събрали в зала „България” – да я чуят и дори „видят”, толкова картинна в случая бе музиката на Менделсон в пълния й блясък. За театралността допринесе присъствието на четеца в лицето на Валентин Ганев – един отличен избор и един отличен Пък – който претвори „Шекспирословието”, без да премине нито една граница и да остави онова търсено усещане за съмнение – кое, всъщност, наистина се е случило. Получи се споена амалгама между оркестъра, дамския хор на радиото (диригент Драгомир Йосифов), двете солистки и четеца – всеки елемент си беше на мястото и така, съвсем реално, под палката на Емил Табаков, оживя приказният свят на Менделсон.
И след това, без пауза, започна Не/сънят в лятна нощ. Започна като Моцарт, с една простичка красива мелодия – само цигулка и пиано, за да премине - без предупреждение – в един свят с градиращи дисонанси, в който сънуващият непрестанно попада от една матрица в друга, от един сън, в който сънува, че сънува, в друг – сякаш Шнитке е дал идеята на Кристофър Ноулан за филма „Генезис”. И накрая всичко се „завръща” обратно, към началната мелодия. И никой не е сигурен дали изобщо е сънувал или всичко около нас е един сън. За мен преминаването от Менделсон с неговата рядка за романтизма последователност и вътрешна стабилност към Шнитке и неговите много светове, иронични, деструктивни и стряскащи, макар и от сърце споделяни със слушателите, беше трудна задача, с която оркестърът и Емил Табаков се справиха сякаш с лекота. Но зад тази лекота се крие много – не само работа, не само взискателност, не само разбиране (в един добър оркестър винаги гарнирано със спорове), но и едно взаимно израстване. Което не започва от днес и изисква време. Добрият оркестър, който може да се превъплъщава и да носи еднакво елегантно различни музикални „дрехи”, се изгражда трудно. Хубаво е, че за радиооркестъра сега е време за израстване и надграждане – уникален шанс във време на криза. Не само да оцеляваш, не само да се съобразяваш, но да вървиш по пътя на това, в което вярваш. Целият сезон и финалният концерт го доказват.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
