Религии без гражданство
За последните два месеца в Москва се случиха две кървави събития, свързани с исляма. За щастие, първото от тях може да се нарече „кърваво” само в преносен смисъл. Адвокатът Дагир Хасавов заплаши, че ако в Русия не се въведе шериата за хората от неговата вяра, това ще доведе до кръвопролития. За сметка на това, второто събитие се оказа наистина кърваво. Неизвестен извършител намушкал с нож радиоводещия Сергей Алсанян, който в директно предаване сравни пророка Мохамед с бизнесмен: по думите на пострадалия, той го осъдил, защото не обичал Аллах. Както често се случва у нас, започнаха разговори за заговори и провокации. Практически невъзможно бе да се изясни кой с кого се е уговарял и кой кого е провокирал. Особено впечатление правеше версията, че ислямофилът Хасавов и ислямофобът Асланян работят за един и същ господар. Оставаше да се предположи, че името му е Сатана. Или Шейтан – комуто както се харесва.
Междувременно, цялата тази конспирологическа вакханалия само пречи да се съзре смисълът на случващото се. А той е пределно елементарен.
В страната не съществува никаква смислена политика за гражданска интеграция на мюсюлманите в руското общество.
Пристъпите на конспирология се сменят с благодушни разговори, че у нас и така всичко си е добре. Ние сме вече не един век заедно с нашите мюсюлмани, напаснали сме се един към друг, затова ужасите, които се случват в Европа, ще преминат покрай нас. Наистина, за разлика от нашите, тамошните мюсюлмани в мнозинството си са емигранти, уседнали в Европа сравнително скоро, след разпада на колониалната система. Трудно им е да преодолеят своята другост. Към това трябва да добавим, че ислямската религиозна идентичност се усилва в последните години и изтиква гражданската на втори план. Радикалният ислямизъм се промушва ловко в образувалата се пролука и ето, че младият арабин, роден вече във Франция или Великобритания, започва да се чувства не французин или британец, а мюсюлманин, който трябва да се бори срещу враждебния Запад.
Проблемът, обаче, е в това, че засилването на ислямската идентичност въобще не се ограничава с Европа, този процес се наблюдава с невъоръжено око и у нас. Речите на адвоката Хасавов и защитата с помощта на нож на репутацията на пророка са негови симптоми. И има всички основания да предполагаме, че тези симптоми ще се множат.
Но ако в Европа разбират тези неща и им противопоставят осъзната политика на гражданска интеграция на мюсюлманите (колко успешна бива тя, е друг въпрос), то у нас се отдаваме на спомени за завещанието за добро съвместно съществуване, оставено още от императрица Екатерина. В резултат, онези преимущества, които историята ни е подарила, се изпаряват.
Съществуват два основни типа интеграционна политика – френски и британски, и те силно се различават един от друг. Французите действат решително. През 2004 г. те приеха закон за забрана на носенето на религиозни символи в държавните учебни заведения. Това засегна преди всичко мюсюлманките: кръстът може да бъде скрит под блузата, а забрадката трябва да се свали. Законът предизвика протеста на френските мюсюлмани, но съвсем не на всички. Мнозина се съгласиха, че идеята за светско общество е една от ключовите в политическия живот на страната и съвсем не е толкова лоша. Да, публичното пространство е затворено за подчертани прояви на религиозност, но затова пък е неутрално, тоест, в идеалния случай, позволява на хората да общуват на равна нога. Всички са първо французи, а после вече са мюсюлмани, християни, юдеи.
За отбелязване е, че руските мюсюлмани се отнесоха към френските забрани по-зле, отколкото френските мюсюлмани. Ясно е защо. По конституция, нашата държава е светска и всички т. нар. традиционни религии се ползват с равни права. Мюсюлманите, обаче, не без основание се страхуват, че някои от тях са „по-равни” от другите. А и всички ние разбираме прекрасно, че ако някому хрумне да забрани мюсюлманските забрадки в училищата, на православните кръстове едва ли ще посегнат.
Британският модел се гради на други принципи - на идеята за мултикултурно общество, в което на религиозните общини не се пречи да развиват своята култура. Но те са длъжни да намират общ език не само помежду си, но и с държавата. Т.е., всички са длъжни да бъдат отворени към другите. Например, вземането на решение за носенето на религиозни символи в училище беше делегирано на училищната администрация през 2007 г. Британците сметнаха, че на място е по-ясно каква реакция предизвиква забрадката или сикхският тюрбан. Ако те възпитават уважение у едните към другите, които не им приличат и се гордеят с това, то тогава носете си символите. Ако, обаче, това води към изолация на религиозните малцинства и, боже опази, към конфликти, тогава не си струва.
Разбира се, този модел предполага да имаш способности да се договаряш и да търсиш компромиси. У французите не изникват въпроси какво е да си французин, принципът на светскостта е подчертал това дебело – първо си гражданин, след това си вярващ. В Британия границата между религиозната идентичност и идентичността на поданика на кралицата е лишена от подобна определеност. Тя се установява всеки път отново, в зависимост от едни или други обстоятелства.
Не е трудно да си представим какви проблеми би предизвикал в Русия този модел. Тук способността за компромис се разглежда като проява на слабост. А толерантността за мнозина е едва ли не ругателна дума и в проявите й преди всичко се опитват да намерят зла умисъл.
Никой, обаче, не принуждава Русия да следва западни образци. Нейният подход би могъл да бъде напълно оригинален. За това има и обяснение – при цялата разлика между френската, британската и която и да е друга цивилизована политика на интеграция на мюсюлманите и другите религиозни малцинства, има една черта, която ги обединява безусловно. Това е присъствието на безпристрастен арбитър, на когото всички участници в процеса се доверяват. Именно религиозната неутралност на държавата (в Британия държавният статус на англиканството отдавна има същия символичен характер, както монархията) я прави гарант на равните религиозни права на всички нейни граждани.
В Русия за подобен неутралитет не може да се говори. Той съществува само на хартия, докато в действителността различните религии и конфесии се надпреварват да получат преференции от властите. Не е чудно, че при това надбягване без правила те нямат доверие нито на държавата, нито едни на други. Дори православието, което е признат фаворит в състезанието, е заложник на ситуацията. Какво да говорим за другите! Властта не иска да си връзва ръцете, като се откаже от удобен инструмент за натиск. Докато съществува този проблем, за никаква гражданска интеграция на мюсюлманите, която да се основава на доверие, не може да става и дума. И световният процес на радикализация на исляма няма да среща у нас никакви препятствия.
gazeta.ru, 4 юни 2012
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
