Бавно по автострадата
Керъл Дънлоп, Хулио Кортасар. „Автонавтите на космострадата“ (“Los autonautas de la cosmopista”). Превел от испански Красимир Тасев. ИК „Агата-А“, 2011. Цена 20 лв.
„Автонавтите на космострадата“ е много странна книга, дори за Кортасаровия канон. Всичко започва от една достатъчно странна сама по себе си идея: аржентинският писател и третата му жена, фотографката Керъл Дънлоп, решават да спретнат пътуване по магистралата от Париж до Марсилия, като спрат на всеки от 65-те й паркинга – по два на ден – без да напускат границите й. Това и правят с помощта на „дракона Фафнер“ - един от онези станали вече легендарни микробуси „Фолксваген“, които оформят пътната култура на времето. Разбира се, че от самото начало в играта е включена и целта накрая да се напише книга за пътешествието. Резултатът е този чудноват, свободен пътепис-колаж. Колаж, защото включва подробен „бордови дневник“, есеистични пасажи, цитати, публицистични коментари и обилен графичен материал: снимки и рисунки. Особено забавни са няколкото фикционални „пощенски картички“, написани от една възрастна дама, която в същия месец на няколко пъти пътува по магистралата и вижда „странната двойка“ на различни паркинги, потънала в блажено лентяйство или усилено тракаща на две портативни пишещи машини.
Експерименталното пътуване на Кортасар и Дънлоп е мащабно упражнение по смяна на фокуса, преобръщане на обичайните значения. Периферното се превръща в централно. Паркингите са изпълнените със смисъл места, значимите топоси по пътя; докато самата автострада се оказва паузата между тях. Пауза, разбита на съвсем кратки части, защото от „бордовия дневник“ личи, че двамата пътешественици обикновено прекарват в движение по нея не повече от 20-30 минути на ден. Книгата е също така смело разголване на интимното всекидневие, покана към читателя за дълго гостуване в подвижния дом на „Вълка“ и „Мецанка“, както се наричат един друг съпрузите. Смисълът й е в нейната бавност. Както двамата й автори се придвижват необичайно бавно от Париж до Марсилия, така и книгата – поради своя колажен характер – се чете бавно, на малки глътки, без да обсебва. По-интересното е, че в някакъв смисъл, тази бавна книга се превръща в метафора за литературата и четенето изобщо. Какво друго е четенето, ако не съзнателно реорганизиране на всекидневието, задържане на темпото, дръзко предизвикателство срещу рутината, луксозна игра с времето? Четящият е встрани от всичко онова, което жужи около него, също както двамата пътешественици на „космострадата“, поради естеството на пътуването си, са отграничени и различни от всички други пътници по маршрута им.
Колкото до стила на книгата, той е разнообразен и свободно разсеян, не на последно място, защото авторите й са двама. Все пак, силно личи познатият игрови, ироничен магически реализъм на Кортасар. Но да не забравяме и многото моменти, в които повествованието и коментарите придобиват култивиран псевдо-героически привкус в тон с отпратките към митологията на великите пътешествия, от Одисей през Марко Поло до капитан Кук. Всичко това прави „Автонавтите на космострадата“ изключително ведра книга, която, обаче, впоследствие добива елегичен характер. На няколко места в текста е загатнато, че авторите се борят с тежки заболявания. Керъл Дънлоп умира, преди да излезе книгата, само на 36 години, а Кортасар, който довършва сам общата им работа, я последва две години по-късно.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
