Музеят на Памук в Истанбул
Когато започнах да пиша романа „Музей на невинността”, тръгнах да обикалям и музеите в Европа. Така, водейки си бележки, пишех историята на Кемал и Фюсюн... Обърнах внимание на малките частни музеи, създадени от хора, преживели някога някаква болка, вманиачени в нещо, които създават подобни колекции въз основа на преживяното и по някакъв начин живеят с това. Тоест, занимавах се с хората, които превръщат живота си в музей.
Орхан Памук
И двете ми пътувания до Истанбул са свързани с любимия Орхан Памук. Първия път пристигнах на 13 октомври 2006 - ден, след като беше станал най-желаният носител на Нобелова награда. Втория – на 17 май или 17 дни, след като първият турски нобелист откри своя лелеян Masumiyet Müzesi (Музей на невинността). Странна симетрия... След шест години Истанбул изглежда стъписващо променен, включително и с отношението към Памук – ако през 2006 в местната преса нямаше и дума за голямата новина, тъй като малко преди това бе почти съден по обвинение, че опозорявал турската нация, сега романите му щедро примамваха на разни езици от витрините в просторните книжарници по Истиклял - престижното мегаполисно „стъргало” със старинното червено трамвайче.
От хотела до улица Чукурджума в омайния район Бейоглу на европейската част от Истанбул се стига с трамвай (до Галата) и метро (една-единствена спирка) – до равнището на Истиклял. Но едва ли щях да се оправя без такси из лабиринта от колоритни и стръмни сокаци, ако не беше приятелката ми Джулай, придобила покрай антикварния си бизнес интуиция и за най-затънтените потайности. Благодарение на нея открихме триетажната червена къща на ъгъла на Чукурджума и Далгъч Чъкмазъ, построена през 1897 г. Забелязва се отдалеч, защото е единствената реновирана сред занемарените здания наоколо (финансирана е с Нобеловата награда на Орхан Памук, със съдействието на Община Истанбул по повод избирането му за културна столица на Европа и с помощта на спонсори). Влизам с журналистическата си карта, а Джулай – с билет от 25 турски лири.
Уникалният Музей на невинността, замислен от Памук като комплект от роман-каталог (за страстната и невъзможна любов в Истанбул на богаташа Кемал и беднячката Фюсун) и експозиция от материализирани думи, вече е факт, макар и със закъснение – книгата излезе още през 2008, на български - през 2009 (“Еднорог”, превод Розия Самуилова). Самият автор признава: «Хрумна ми да напиша разказ, чието действие се развива в тази къща, която искам един ден да превърна в музей. После се замислих какви да са експонатите. И реших да напиша роман за тези експонати, като разкажа историята на влюбен мъж, обсебен от любовта си... Докато пишех романа, събирах предметите. Музеят не е илюстрация на романа и романът не е обяснение на музея, но двете са взаимно свързани. В крайна сметка, литературата и изкуството се превърнаха в нещо необичайно и странно”. Музеят е разположен по етажите, включително и партера, а в сутерена е сувенирното магазинче със солени цени. Както и романът, експозицията съдържа 83 глави – номерирани «гнезда» с всевъзможни вещи, свързани с героите и преди всичко с Фюсун. Действието се развива от 27 април 1975, когато витрина привлича вниманието на 30-годишния бизнесмен от елитно семейство с американско образование и годеницата му Сибел – дипломатска дъщеря и френска възпитаничка, през години на дръзки екстази, екзистенциално изгнаничество и 28 август 1984, когато обектът на обсесивната му любов загива, шофирайки на градус, до 2005, когато е разказана 30-годишната им история. Както казва Кемал в романа, „Разглеждайки вещите, посетителите на нашия музей ще бъдат респектирани от моята любов към Фюсун и ще проектират нашата любов в собствените си спомени“.
Въпреки че в интернет вече бях виждала фасовете като музейни експонати, посрещането им от стената стъписва – 4213, датирани прецизно, с червило или без, но неизменно с история, „измислена” от Кемал и изписана с почерка на Памук. Не само, че са херметизирани в стъклената витрина, но и химически са третирани така, че да станат недосегаеми за червеите. На съседната стена – монитори с видеоинсталации на тема „запалена цигара, ръка, пепелник, фас”...
По пътя към втория етаж четем: „Имаше невинни хора, толкова невинни, че смятаха бедността за престъпление, което богатството ще им позволи да забравят”. Подписът е на Джелял Салик, убитият журналист, колумнист на авторитетния всекидневник „Миллет” от „Черна книга” на Памук.
Влизаме в „къщата, обитавана от семейство Кескин между 1975 и 1999, превърната в музей от 1999 до 2012”, според упътването на автора-куратор. Първият експонат е, естествено, обица с формата на пеперуда – един от символите на романа и лого на Музея. Тя се вее върху завеса, а в едър план четем: „Бил е най-щастливият миг в живота ми, не съм го знаел” - първото изречение на книгата. Витрина с жълти обувки на висок ток, колан и инициалите JC ни запращат към съдбовната вечер, превърнала се в повод на другия ден Кемал да срещне порасналата си 18-годишна далечна братовчедка Фюсун, която е щуретина, продава в магазина и мечтае за звезден живот. Та на 27 април 1975 на булевард «Валикоаъ», след вечеря в модния ресторант «Фоайето» в Нишанташъ, в бутика „Шан-з-Елизе” със Сибел виждат чанта на «прочутата Жени Колон». На другия ден Кемал отива да я купи, а Фюсюн е с тъкмо тези жълти обувки (важна е едната). После си мечтае за нея с целувки. «Беше си направо глупаво това видение, а и Фюсюн не беше чак пък дотам красива».
В музейните „гнезда”, осветени интимно, са поместени черно-бели фотографии (женските лица с черна лента на очите), ръчна машина Singer от 30-те, шивашки принадлежности, емайлирано нощно гърне, сметачна машина, часовници, реклами, везани кърпички, колани, газени лампи, крушки, препарирани гарван (№ 13) и гларус (№ 23), десетки солнички, филджан със засъхнало кафе (№ 25), гребенчета, шноли, фиби, шишенце за парфюм с пулверизатор (№ 38), фаянсова мивка с тоалетни принадлежности, включително и употребявани четки за зъби (№ 49), под която четем: „Исках да я помоля да ми стане жена”, колекция от всевъзможни кучета, откраднати от Кемал от този дом на Фюсун (№ 65), рокли, чай в типичната турска стъклена чашка, тигани, тенджери, халва, бижута, камъчета, 12 брошки пеперуди (№ 73), лекарства (№ 74)... Последните 3 са празни – само червен вълнен плюш зад стъклото и надписът „Пътят ни към другия свят”...
На една от стените върви архивно черно-бяло видео с кадри от стар Истанбул – звън от трамвай, влюбени край Босфора, забързани хора, „Света София”... Парапетът на втория етаж е също част от съкровената експозиция на спомена – превърнат е във витрина за десетки ключове и часовници...
Киното като територия на бягство от трафарета заема особено място в романа – Фюсун мечтае за кариера а ла Грейс Кели, съпругът й Феридун – за бъдеще а ла Хичкок или Фелини, Кемал поощрява амбициите й и финансира филмовия му проект „Синият дъжд”, но той така и пропада. Затова пък в музея под № 72 е видео с откъс от „Да заловиш крадец” (1955) на Хичкок с Грейс Кели и Кари Грант, където двамата са в кола, шофирана от нея...
Последният етаж посреща с 43 издания на романа, включително и българското. Следват факсимилета от сътворяването на „Музей на невинността” между 2002 и 2008 – Орхан Памук не само е писал на ръка, а и е рисувал ескизи на предмети и декори в скицник с формат А4. Следва стена с „Изживях един много щастлив живот и нека всички го знаят” – финалното изречение на романа. И потъваме в ъгъл или стаята, където, според надпис, „Кемал живее от 2000 до 2007 и разказва своята история”. Друг посочва, че „умира на 12 януари 2007”. Аскетичното пространство обема единично желязно легло, детско велосипедче на три колелета (купено за Кемал и подарено на Фюсюн от майка му), чехли, куфар, талашитено нощно шкафче с настолна лампа от началото на ХХ век, часовник и ключ, стол от 30-те в стил Tonet, на който очевидно е „седял” Памук, докато е „слушал” разказа... Прочее, в романа той се появява два пъти: като епизодик от изискания годеж на Кемал и като писателя, пред когото отчаяно влюбеният колекционер изповядва многострадалната си история. И в материалния Музей на невинността Памук продължава фикцията през вещите, които са „използвали, носили, гледали, слушали, събирали...”.
Ако романът е постмодерно сортиране на турската модерност от 70-те, осъществила европейския пробив в ориенталските нагласи през парадигмите табу-еманципация, всекидневие-ритуалност, политическа екстремност-социална апатия, телевизия-кино, мода-митология, оригинал-ерзац, музеят изглежда лишен от иронията, дистанцията, меланхолията... Той събира фетишистката еклектика от антропологията на турския мултикултурализъм в плътна консистенция на емоцията и тотална светска конструкция - не просто онагледен текст за ”любовта, смелостта, модерността” по Памук, а систематично овеществен копнеж. И през субективизма на маниакалността представя турското и Истанбул по невъобразимо трезв и въодушевяващ начин. Както самият Памук пише, „Музеят на невинността има и смисъла на един градски музей на Истанбул през годините, когато съм живял в него. За съжаление, досега няма музей, посветен на този град, който заслужава това. Моят е само един скромен градски музей, една песъчинка в огромното море... Описвам Истанбул, когато описвам себе си, и описвам себе си, когато описвам Истанбул.”.
След като си разгледал Музея на невинността на Памук - първият в света по едно-единствено литературно произведение, знаеш повече за романа, героите, автора му, Истанбул, модата от твоето детство, себе си... Ключовете са десетки, но само един би ви отворил това магично място - интересът към литературата, към самия Памук или към културната антропология. Иначе по-добре не се мъчете да го търсите. Посетителите не бяха многобройни, но до един – фенове. Повечето – чужденци. Затова пък турците бяха млади. Дори и бебе проплака.
Напуснахме Музея, където дори метачът е отзивчив, но не и Чукурджума – там е царството на антиквариатите. Придружих Джулай във внимателната й експедиция из прашни дюкянчета с мирис на мухъл, миниатюрни трезори за ювелирни вълшебства, маниашки винтидж салони, солидни колекции... И си представях как Памук е откривал съкровищата за Кемал, които той на свой ред да открадне от Фюсун...
И, за да не влезем в съмнителен режим на сантимент, на Истиклял бяхме връхлетени от многохилядно шествие – 19 май е националният празник на младежта и спорта в Турция в чест на първия президент на Република Турция Кемал Ататюрк. На тази дата през 1919 той се премества от Истанбул в Самсун с група последователи, за да се противопостави на турското правителство и чуждестранната интервенция. И тъй като младите хора са движещата сила на националното движение за независимост, 19 май става техният празник. Гигантското множество с просветени лица, бели знамена с инициалите (в червено) и лика на Ататюрк погълна улицата, скандирайки адреналинно до площад „Таксим”. Сред лозунгите бяха „Турският войник не може да бъде щит на Джони” и „Ататюрк ни обединява”, а някои държаха в ръка в. „Aydanlak”, на чиято първа страница с едър кегел е изписано „Пак е време за десант в Самсун”... Единственото съобщение, което открих в световните медии, бе, че е имало празнично шествие, а президентът Абдулах Гюл приветствал народа, наричайки 19 май символ на турския разцвет...
Ако предния път само веднъж се качих в трамвай и е неизличим споменът за чудовищна тарапана и нетърпима смрад, сега бе основното ми превозно средство – редовно, чисто, безшумно. На връщане от Музея на невинността стояхме в средата на трамвая. И се оказахме в „сандвич” от две влюбени ърбън двойки: зад нас елегантен брюнет в 30-те прегръщаше дамата си, която му разказваше смешна случка, а отпред момче непрестанно целуваше момиче. Последните човешки фигури, останали ми от Истанбул, бе двойка от простолюдието – мъж милваше забрадена жена. Дали са сринати турските скрупули и табута, предначертали „Музея на невинността”...
Истанбул-София
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
