Прочит без клишета
Редовният петъчен концерт на Симфоничния оркестър на Българското национално радио се падна в „следвечерието” на празника 24 май. По инерция биха последвали възклицания, че е най-българският; че е на „културата”; че изкуствата по подразбиране едва ли не са включени в неговото от-празнуване. Една друга инерция, наскоро създадена, превърна тъкмо този 25 май в банална част от серия свободни дни. Тоест дни, освободени от всякакви напрежения, освен колебанието дали да пътуваме нанякъде или да се отдадем на рекламно забавителната небулозна тв-мъгла. Вероятно по тази причина софийската зала „България” привлече вниманието на истински заинтересованите ценители. А имаше какво да предизвика интереса в една програмата със световна премиера на Viva le Trombe! от Георги Минчев и руска класика с руския диригент Марк Кадин.
Кадин от години гостува на радиосимфониците. Неговите умения и опит са познати на публиката, най-малкото заради паметни изпълнения на сюити с музика от Шостакович и Шнитке. Този път задачата на диригента беше особено трудна. Твърдя го, тъй като Третата оркестрова сюита на Чайковски и Цигулковият концерт на Александър Глазунов са отдавна не срещани тук и не твърде „афишни” заглавия. Съответно, музикантите от радиооркестъра имаха реално три премиери. А организирането и подредбата във времето на толкова различни по характер пиеси изисква настойчивост, енергия и професионализъм. Каквито диригентът очевидно притежава.
Ще започна с ла минорния Концерт на Глазунов, който се слави като едно от най-репертоарните и определено привлекателни за меломаните произведения. За солист беше поканен 25-годишния цигулар Иван Почекин. Съдейки по факти от артистичната му биография, Почекин е сред перспективните млади музиканти в кариерата. Остава ни да следим развитието му! Нищо чудно, че е включил именно този концерт в портфейла, с който възнамерява да шества по световни сцени. В коректен диалог с оркестър и диригент, цигулката звучеше сладостно или бравурно, до голяма степен вписана в идеята на Марк Кадин за повече симфонично организирана, отколкото солистична изява.
Подобен техничен подход долових към Сюита № 3 за оркестър, която Чайковски пише през пролетта и лятото на 1884 година. Диригентът сякаш опитваше пълно отстранение от клишетата „широка руска душевност” и други подобни. Приемам такава интерпретация, още повече, че в сюитата има доста остатъчни и предчувстващи знаци за напипване на симфонични и балетни върхове в творчеството на Чайковски. С други думи, оправдано е да не се поддаваме свръх на колебанията и страданията композиторски! Все пак, концентрацията върху подредбата и баланса в оркестровите групи, неспирният интензитет в отброяването на музикалното време и динамика причиняваха, поне за мен, частица безвъздушие на преживяването. Което концертмайсторът на радиооркестъра Людмил Ненчев великолепно компенсира със солото си във финалните вариации на Сюитата. В него момент си помислих колко отдавна не съм виждала Людмил най-отпред на сцената и колко добре би стоял в много от „репертоарните” цигулкови концерти.
Съвсем нарочно пристъпвам накрая към събитието, случило се в началото на концерта. Опитът ме е научил, че последните думи при всяка среща оставят най-силно впечатление. Тъкмо затова една световна премиера на български композитор, която се яви, за да „увенчае делото”, изисква специално отношение. Viva le Trombe беше предизвикателство, каквото не за първи път композиторът Георги Минчев отправя към звани и незвани, към привърженици и отрицатели, винаги съпътствали неговия богат и осмислен живот. За мен панорамният поглед към извървените трънливи пътища на творчество беше колкото очакван, толкова и изненадващ. Това, което Марк Кадин съумя да разчете, покаже и внуши чрез партитурата на Георги Минчев, свидетелства за подкупващите изкушения към оркестър и диригент, присъщи на почерка, наричан още стил на автор с категорично изявена индивидуалност. Въпросът кой как възприема неговата оразличимост от първите няколко минути във всяко следващо произведение остава извън полезрението ми. Точно защото неведнъж капанът на търсенето „само ново” е щраквал за разни видове експерти. Ако не са го усетили, си е за тяхна сметка. В случая моята позиция е изпълнена с уважение към човека, който се осмелява да ни отправи предупреждение. Внимавайте, съдбата на днешната българска музика е във ваши ръце! Не бива да пренебрегваме миналото, нито да зачеркваме бъдещето. С ниско самочувствие или грандомански жестове. Сигурно по инерция излиза, че става дума за послание. Знаем ли?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
