Български  |  English

Стойността на едно оцеляване

Фестивалът „Софийски музикални седмици”

 

 

 

Започна поредното 43-о издание на „Софийски музикални седмици”– „лето четиридесет и трето”, както удачно са го нарекли организаторите в своя - отново добро хрумване – прес(тисимо) информационен бюлетин. И това е най-хубавото – фактът, че фестивалът „упорства” и успява да оцелява. Не само защото е най-старият софийски фестивал, не само защото има „зад гърба си” много славни издания и опашки за билети, но и защото се е превърнал в част от столичния музикален пейзаж - може би дори в по-голяма степен за онези, които са извън България. Така че, на добър път и леко плаване на „седмиците”!

От първите два симфонични концерта, с които започна пътешествието тази година, също има някои хубави неща, които си струва да запомним. И други, които е по-добре да забравим. Мисля си, че за да има „попътен вятър”, по-фестивално е да изброя първите и само да маркирам вторите. И така, на 23 май, зала „България”, както повелява традицията – откриване, за първи път с филхармония „Пионер”. Ето какво ще запомня аз от тази вечер – стегнатото слово на проф. Пламен Джуров и интересната музикално-историческа съпоставка между Роберт Шуман и Робер Шуман, която, разбира се, беше в полза на композитора (все пак, музиканти се бяхме събрали, а не политици), който десетилетия преди своя съименник е реализирал в музиката идеята за Обединена Европа. Ще запомня хубавата идея в деня на 100-годишнината от рождението на Влади Симеонов да се съберат на една сцена оркестранти от различни поколения, свирили в състава на тази, някога наистина бляскава младежка филхармония, не случайно така силно впечатлила Ленард Бърнстейн. Ще запомня ентусиазма на по-старите поколения, за които преживяването беше наистина силно и го предадоха и на зрителите, ще запомня, например, дамата-концертмайстор, изражението й, нейната отдаденост и можене. Ще се опитам да забравя изпълнението на „Раподия Вардар”, защото там се „промъкнаха” някои неканени музикални моменти. От тройния концерт на Бетовен си избирам да запомня началото на бавната част, когато партията на виолончелото „проблесна” като скъпоценен камък, и цялостното музикално присъствие на Христо Танев, което, на всичкото отгоре, не беше за сметка на цигуларя Ангел Станков и на пианистката Марияна Гюркова (с която са били сред солистите на прочутото турне на филхармония „Пионер” в Бразилия през 1984-та – едно от най-дългите в историята, цели 42 концерта). Христо е изключителен виолончелист! Иначе петима бяха диригентите, които се редуваха пред оркестъра – интересен, но по-скоро емоционално наситен „музикален ход”, който поднесе разнообразие на публиката. И толкова.
27 май, 11.30, зала „България” – следващата стъпка на моето софийско музикално пътешествие, с което стигам до края на първата „музикална седмица”. Софийската филхармония и една програма, включваща Четвъртия концерт за пиано на Бетовен и Меса ди Глория от Пучини. Какво ще добави този концерт в моята поредица от спомени – не много, но пък по-голямата част от пътешествието тепърва предстои. Веселина Чакърова – възпитаник на Гилдхол Скул в Лондон, която намира своя път в британската столица, а то никак не е лесно, установява се там, през 2010-а свири пред лондонската публика втория концерт на Рахманинов – е приятна  млада дама със солидна подготовка, която получи своя дял от аплодисменти от приятно пълната зала. Не се получи, обаче, от онези концерти, които ти се иска да не свършват, нямаше го това увличане и изграждане на цялостна конструкция, което дава необходимата солидност при оживяването на по-късните Бетовенови концерти. Може би самата тя щеше да блесне повече и да остави по-ярка следа, ако беше избрала някой от концертите на Моцарт или пък Менделсон, или Григ. Но това си е лично мое усещане. Беше добре научено, добре изсвирено и стилно поднесено музикално блюдо, на което му липсваха точните силни подправки. Както и съгласуването между отделните съставки – сякаш Веселина Чакърова и диригентът Мартин Пантелеев ги добавяха, всеки според собствения си вътрешен часовник. Солистът трябва да умее да зарази, да „поведе” оркестъра – но това идва с времето. Затова и най-силното усещане, останало у мен след тези два концерта, е очакването.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”