Пространствата на Елена Иванова
Този, който е гледал най-добрите й представления, трудно може да ги забрави. Концептуалната ироничност на пространството, умната и елегантна игра с гестусите, цветовете и силуетите на костюмите й в „Дон Жуан в Ада” и в „История на окото” са точно толкова запомнящи се, колкото мащабната и чувствена, пластична натуралистичност на ъндърграунд-сцената от „На дъното” - с неговата мрачна, визуално-сетивна, спарена меланхолно-сантиментална атмосфера. Самостоятелен живот придобиха графити и хип-хоп реалностите на новите хъшове, които тя създаде в едро моделираното пространство на „Хъшове” – с наслагващите се светове от реалностите на градските панелни комплекси и лиричния полет към историческия свят на Вазов. Избирам тези примери, защото само талантлив костюмограф и сценограф със собствен стил и уникален почерк като Елена Иванова, с огромно любопитство към новото в театъра, с богата визуална и театрална култура може да работи с толкова различни режисьори, като Иван Станев и Александър Морфов.
Нейните пространства отключват смисли, настроения, образи в спектакъла, без да се натрапват в самостоятелна картина. С това могат да се похвалят най-добрите костюмографи и сценографи в съвременния театър. Автори, които отключват вътрешните смислови нива на спектакъла, драматурзи на пространствата му, актьори, играещи с материите, цветовете и светлината, те са съавторите на режисьора – новият театър е немислим без този тандем.
Оригинален художник, умеещ да превърне костюма в уникално лично пространство, въплъщаващо личността на персонажа и пресичащо съвременния свят с този на пиесата; дискретен концептуален автор и предан партньор на актьора, Елена Иванова е мечтаният съучастник в работата на всеки търсещ свои пътища в театъра режисьор. В срещата й със започващия в началото на 90-те Иван Пантелеев се родиха знаменитото му „Чехов-ревю” и „Иванов”, както с Галин Стоев – „Леонс и Лена”, „Войцек”, „Мяра за мяра”, „С любовта шега не бива” и др.
Много различни, истински променящи представите за театър от 90-те бяха костюмите й в пространствата, които създаде със зрели майстори, като Крикор Азарян в „Камината” и „Последният запис” или с Иван Добчев във „Великденско вино”. Да не говорим за карнавалния блясък на цветовете, материите и чистотата на силуета в костюмите на „Лоренцачо” в работата й с Маргарита Младенова, както и за обгорелите „хартиени” костюми на революционерите в „Спомен за една революция” (Иван Добчев) . Или за сдържаната, игрова, пластическа класичност в пространството и костюмите на „Пигмалион” с Леон Даниел.
Уникалният баланс между хулиганската й склонност към разбиване на познатите сценични кодове и богатството на културата, с която ги преобръща при създаването на свой собствен свят, е запазената й марка. Готова на истински рискове, тя залага на съавторството с режисьора. Залага на провокацията в съвместното им търсене с верността на умен събеседник и обсебеността на хазартен играч.
Като погледна към 90-те, си мисля, че повечето от тези залози не само са си стрували. От тях се родиха представления, по които може да се напише една от историите на театъра ни през последните десетилетия. Затова учениците й са истински щастливци. Не само заради изключителната й всеотдайност към тях.
Невероятната работа с материите и цветовете, талантливото й въображение при създаването на образа чрез тях и чрез силуета на дрехата; сетивното и концептуално вписване на персонажа в сценичното пространство, както и вътрешният й диалог с последните търсения във визуалните изкуства, съвременния дизайн и костюм бележат стила на Елена Иванова сред най-талантливите сценографи и костюмографи в съвременния театър.
Невероятно е, но е хубаво, че навърши 60 години, за да ни даде повод да се спрем и да (се) огледаме в уникалните театрални пространства, които е създала. И да й пожелаем да е все така вярна на себе си в тяхното създаване, както е склонна да поема рискове!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
