Новият адрес на българското изкуство
На 18 април т.г. в белгийския град Херенталс беше открит Арт Център Юго Вутен. Той е разположен на 9 нива, 5 от които експозиционни, в реновирана зърнена фабрика от 1950-те, изоставена от близо 40 години. В Арт центъра е представена част от богатата международна сбирка на колекционера, включваща предимно произведения на българското изкуство – основно скулптура, но също и живопис, графика, рисунки... В експозицията са включени творби на Огюст Роден, Франс Мазерел,Пикасо, Джакомети, Арно Брекер, Кете Колвиц, Christo, Ай Вейвей, Ванеса Бийкрофт, Панамаренко, Мирча Кантор, Владимир Димитров-Майстора, Жул Паскен, Илия Бешков, Дечко Узунов, Генко Генков, Светлин Русев, Павел Койчев, Емил Попов, Станислав Памукчиев, Недко Солаков, Милко Божков, Стефан Лютаков, Георги Баев, Вихрони Попнеделев, Димитър Чолаков, Пламен Аврамов, Божидар Козарев, Десислава Минчева, Анета Дръгушану, Ванко Урумов, Бора Петкова, Симеон Стоилов и много други.
Красива, мащабна индустриална сграда от червени тухли на фона на огромно синьо небе и скупчени ниски облаци. Отпред - бронзова скулптурна двойка – мъж и жена, които седят импозантно като стопани на къщата – посрещат и изпращат. Авторът е Павел Койчев. Наоколо е пролетно зелено, а близката градина очаква скулптурни попълнения. Зад сградата се намира плавателен канал. Докато се опитвам да събера първи впечатления, започва да вали и бързо влизам вътре.
В широкото, отворено до покрива пространство, ме посреща инсталацията „Цедила” на Станислав Памукчиев, разположена във височина като огромна паяжина. В близост до нея, отправили поглед нагоре, стоят фигурите от скулптурната група „Самолети” на Николай Шмиргела. На заден план, като акценти, са поставени графитените картини на Петър Дочев, скулптурният „Идол” на Валентин Старчев и портрет на Ванга от Светлин Русев. В дъното се виждат още две скулптури – на Любомир Далчев и Величко Минеков. Зад тях, в края на своеобразното предверие, изкачващо се към стълбище-трибуна, стои още една голямоформатна живописна композиция на Светлин Русев, а до нея – скулптура на англичанина Томас Хусеаго.
Следват още четири етажа, няколко междинни нива и депо, които изобилстват с произведения от края на ХХ и началото на XXI век, представителни за българското изкуство. Повече от 50 автори от няколко поколения, които рядко могат да се видят на едно място у нас, и то в постоянна експозиция.
Не, това не е „Българският Лувър”, нито е филиал с нови попълнения във фонда на Националната художествена галерия. Докато българската държава повече от 20 години стои безучастна или прокарва недомислени проекти за музеи, един човек реши въпроса със собствени сили и средства. Появи се ново експозиционно пространство, в което част от българското пластическо изкуство намери свой постоянен адрес. Новооткритият частен арт център с характер на музей, обаче, за съжаление, не е новина от българската действителност. У нас частни музеи за изкуство все още няма.
Новият адрес на солидно парче българска култура вече е в малкия белгийски град Херенталс. Арт Центърът на Юго Вутен е достойно допълнение към неговия Скулптурен парк, намиращ се в съседния град Гел. 7600 кв. м площ и близо 200 декара земя са отделени, за да може изкуството ни да се чувства добре и да бъде достъпно за желаещите да се запознаят с него. Двете места се намират на около 60-70 километра от Брюксел, близо до Холандия. В тях са вложени толкова енергия, български и европейски опит и размах, че беше наистина странно как нито един представител на настоящата власт не благоволи да изпрати дори поздравителен адрес за откриването. Явно „прерязването на лентата” в случая е нямало как да бъде обявено за принос на правителството или пък то е било заето с далеч по-важни дела, отколкото с откриването на някакъв си арт център в сърцето на Европа със стотици български произведения.
Колекционерът
През последните десетина години името на Юго Вутен е споменавано неведнъж в медийното пространство у нас. Колекционер и меценат, той е направил за българското пластическо наследство повече, отколкото собствената ни държава. Сред неговите дела, например, е ремонтът на част от третия етаж на НХГ, който носи неговото име. С помощта му е създаден и паркът на МВнР, където са представени и скулптури от неговата колекция. В много случаи той е финансирал реализирането на артистични проекти в голям мащаб и в траен материал.
Историята на колекцията на Вутен е с 30-годишна давност и има международен характер. В нея присъстват автори, като Арно Брекер, Роден, Аристид Майол, Джакомети, Дали, Карпо, Рембранд, Кристо и Жан Клод, Ай Вейвей, Ванеса Бийкрофт, Панамаренко, Мирча Кантор...
В началото на 90-те години собственикът на веригата супермаркети CashFreshЮго Вутен (р. 1940) пристига в България на лов за мечки, но среща бъдещата си българска съпруга и открива „уникална и напълно непозната артистична сцена”.
Сред първите български художници, които привличат вниманието му, са Павел Койчев, Емил Попов, Светлин Русев. Следват години, в които се запознава лично с много други автори, общува с тях и подкрепя работата им. Днес колекцията на Вутен от българско изкуство е втората по големина извън страната след тази на Петер Лудвиг и наброява повече от 800 произведения.
Към колекцията си Юго Вутен подхожда емоционално. Той е воден единствено от собствения си естетически вкус и заявява открито, че не ползва помощта „на съветник, куратор и който и да е” при своя избор.
На откриването на арт центъра в Херенталс меценатът подчерта, че неговата колекция е „некомерсиална, тя не е създавана като инвестиция, нито заради печалба от изкуството”. След това продължи с думите: „Това е колекция от международни артисти и произведения, придобити преди всичко със сърцето! Колекционирал съм, каквото харесвам, каквото ме привлича, което ме докосва, задвижва и интересува. Много от придобитите работи съм видял да се раждат от проект, от модел, гипс и дори чрез отливка, докато се постигне най-добрият резултат. Това прави произведенията на изкуството по-емоционални за мен и ги свързва преди всичко с много спомени. Не съм колекционирал, защото художниците са били на мода, получили са голямо внимание или са били във фокуса на вниманието на други колекционери.
Моето най-искрено желание е този арт център да не се превърне в мавзолей, а обратно – той трябва да живее, да диша и да задвижва някакви процеси! Мечтата ми е да осигуря на това пространство активно и ангажирано съществуване и в него да се организират временни изложби, форуми, концерти и дори представяния на филми, конференции и др.
Инфраструктурата е налице, корабът е пуснат на вода – време е да отплаваме!”.
Колекцията
Разбира се, една частна колекция винаги е свързана с вкусовете и вижданията, с личността и с характера на своя автор – колекционера. Тя може да бъде консервативна или разкрепостена, съвременна или класическа като съдържание, но за да притежава качества, винаги трябва да бъде резултат от целенасочени и последователни действия и, макар да е стихийна в същността си, да следва и рационални посоки.
Всяка колекция е един вид произведение сама по себе си, но също така е динамична структура, която постоянно се променя и развива. Освен това, нейното съдържание е свързано с определени възможности, не само финансови, а и с тези на пазара. Макар и, както е в случая, дадена сбирка да бъде представена в постоянна експозиция на собствено пространство с характера на музей, тя рядко може да създаде пълна картина за дадено национално изкуство, защото със сигурност определени автори и качествени образци от това изкуство вече не са в пазарно обращение.
Артефактите в една колекция, обаче, могат да бъдат ценен източник и да допълват информацията за цели артистични периоди или процеси. В това отношение колекцията на Юго Вутен наистина е безценна и представителна за част от развитието на изкуството ни през последните 50 години, особено като се има предвид, че българската държава като цяло не отделя бюджет за попълване на националните музейни фондове вече с години. Малко тъжно и парадоксално е, че, за да научим и видим какво се е случвало в родната ни пластическа култура, ние, българите, трябва да се разходим до Белгия.
Колекцията на Юго Вутен е до такава степен богата, че когато я разглежда български специалист, той започва да се пита защо липсват определени автори и течения, с които картината би станала съвсем пълна. За съжаление, единствените автори от по-младото поколение, например, включени в експозицията, са Симеон Стоилов, Марина Маринова, Бора Петкова и Георги Щърбев. Но, разбира се, подобна идеална цел и задача не са по силите на един колекционер.
Пространството
Най-добрата съдба за всяка частна колекция, градена последователно и с размах, е тя да има собствено пространство, в което да диша свободно и да заживее пълноценно. Към това трябва да се добави и възможността да бъде публично достъпна.
Сградата на бившата Мелница Херенталс, която Юго Вутен връща към живот с нова функция, е колкото интересна, толкова и ангажираща като архитектура. За съжаление, архитектурният колектив, работил по проекта, не се е справил по най-блестящия начин, от което експозицията откровено страда. Смесването на материали, открояването на оригинални елементи и вмъкването на нови създава доста „шумна” среда. Така например, в пространството се виждат оголени бетонни конструкции, цели редици от носещи колони, стени от червени тухли, съчетани с бели и стъклени стени, боядисани в черно елементи, множество решетъчни прозорци, кафеникав орнаментиран мокет на пода с изобилие от кръгли капаци на инсталацията, преобладаващо ниски тавани и недобре изведено осветление... Явно, не само у нас архитектите не са наясно с изискванията за показване на изкуство.
В края на речта си при откриването Юго Вутен благодари само на един човек - акад. Светлин Русев – „за неговото ценно сътрудничество и подкрепа при реализирането на този проект”. Академикът е посочен в информационните материали на арт центъра като куратор. На него се дължи аранжирането и подбора в експозицията. Със сигурност, това не е било лесна задача, предвид вече описаните дадености на архитектурата и смесения, международен характер на колекцията. За Светлин Русев хронологичният принцип на подреждане никога не е бил определящ, така е и тук. Аранжирането се дължи по-скоро на чисто естетически и смислови връзки, на съпоставки, а понякога и на контраст. Изненадващо стоят, например, поставени едни до други, картините на Станислав Памукчиев и летателния балон на Панамаренко; Стоян Цанев и Антони Тапиес; проекти на Christo, скулптура на Джакомети, керамики на Пикасо и биволиците на Павел Койчев; Светлин Русев, Фернандо Ботеро, Павел Койчев, Осип Цадкин, Роден и Корнелиу Баба; Ай Вейвей, Симеон Стоилов, Бора Петкова, Хуан Муньос и Димитър Буюклийски; Недко Солаков, Павел Койчев и Георг Базелиц...
Създалата се картина е белязана от позиция, запозната с българската артистична действителност, и в този смисъл тя е до известна степен предвидима. Любопитно би било, обаче, как би подредил и съпоставил произведенията някой, който е възпитан в други културни традиции. В този смисъл Арт център Юго Вутен е едно по-скоро българско като характер „творение”, поставено в чужда за него среда.
Тук може би трябва да си зададем въпроса какъв живот се отваря за българските произведения, когато те са изведени от родната им ситуация и са представени в такова количество. Защото точно българското изкуство, притежавано от Юго Вутен, в голямата си част е много плътно свързано със специфичен контекст и с търсения, които могат да бъдат описани с определения, като „сродни с националния дух”, „свързани със земята”; създадени като реакция на конкретни социални несправедливости (Светлин Русев, „Приютът”) или са свързани с личности, познати само у нас (Ванга, Константин Павлов).
Разбира се, представянето на изкуството ни по този начин, при това в съпоставка с чуждестранни автори и с големи световни имена, е свързано с определен шанс то да стане обект на международно внимание и от страна на публиката, и от страна на специалистите. За българската пластическа култура дори допускането, че това може да се случи, би трябвало да е достатъчен повод за задоволство. Тук трябва отново да се подчертае, че за първи път от 1989 г. насам се отделя такова внимание и пространство на новото ни пластическо изкуство (и то извън страната); за първи път то се чувства пълноценно и свободно (тук имам предвид не само арт центъра, но и наистина уникалния скулптурен парк, чиито мащаби надхвърлят представите, с които сме свикнали).
Условие за по-доброто комуникиране на тази колекция, обаче, задължително трябва да бъде широката информационна основа. Макар и в момента към експозицията да съществува книжка-пътеводител, а в залите да има по-обширна информация за част от авторите, е добре да се появи и каталог, а посетителите би трябвало да бъдат запознавани с географското, историческото и културното позициониране на страната ни.
-----
Със сигурност, да покажеш българско изкуство в такива количества на място, където никой не е чувал за него, е израз преди всичко на лично отношение и вяра в качествата на произведенията. Дори и отстрани този акт да изглежда доста ексцентрично, Арт център Юго Вутен вече е факт, който може само да ни радва. Предстои неговото съществуване да бъде обсъждано и анализирано, а само времето ще покаже дали постоянното присъствие на българско изкуство в Белгия ще отправи чужди погледи към историята на изкуството ни и ще отвори нови врати за художниците ни.
P.S.
Роденият през 1940 г. в Белгия Юго Вутен основава през 1968 веригата супермаркети Cash Fresh, която успешно развива до 2005, когато продава своите 43 магазина. През цялото време той има една голяма страст – изкуството. Вутен поставя началото на колекцията си преди повече от 30 години, а от началото на 1990-те натрупва солидна скулптурна сбирка. В същия период той купува също повече от 200 оригинални рисунки и графики на Франс Мазерел, както и голямо количество гравюри на Фелисиен Ропс и литографии на Арно Брекер.
За трайната подкрепа и отношение към изкуството Вутен е получавал различни отличия - през 2004 е награден от българския президент Георги Първанов с орден „Стара Планина” I степен за „изключителен принос в развитието на съвременната българска култура“, притежава също и “Златна Лаврова Клонка” на Външно министерство. Вутен е Доктор Хонорис Кауза на Художествената академия – София, почетен гражданин на София, член на Бюрото на Международна Фондация “Св. Св. Кирил и Методий”, а от 2009 и Почетен консул на България в Кралство Белгия за провинциите Antwerpen, Limburg, West-Vlanderen и Vlams-Brabant.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
