Срещу нежеланата забрава
Чилийският писател Роберто Боланьо и айсбергът на разказваческото изкуство
След период на относителен застой, през деветдесетте години на ХХ век станахме свидетели на нов подем в латиноамериканската литература, който бе единодушно приветстван от специализираната критика. Нашумяха имената на Сесар Айра (Аржентина), Хуан Вильоро (Мексико), Орасио Кастелянас Моя (Хондурас), Родриго Рей Роса (Гватемала), Марио Белятин (Мексико - Перу) Родриго Фресан (Аржентина), Алберто Фугет (Чили), както и на редица автори, родени около 1968 г. – мексиканците Хорхе Волпи, Игнасио Падиля, Жорди Солер, перуанецът Иван Тайс, боливиецът Едмундо Пас-Солдан, венецуелецът Хуан Карлос Мендес Гедес и др. Мъдро и умело, те издигат до ранга на литература някои жанрове, произлизащи от периферни за литературата пространства – най-вече от масовата култура. Разчупват каноните, смесват по оригинален начин приключенския роман с културоложкото есе, романа на ужасите с автобиографията, научната фантастика с дневниковите записки, криминалния роман с пътеписа...
Един от най-оригиналните сред тях е Роберто Боланьо (1953–2003), чилиец, прекарал юношеството и младежките си години в Мексико, а периода на творческата си зрялост в Испания. Автор на единадесет романа, сборници с разкази и стихосбирки. Признанието идва късно при Боланьо. Преди появата на романът „Дивите детективи” (1998), произведенията му нямат особен комерсиален успех. Но от 1999 г. насам писателят добива огромна популярност, превеждат го на редица езици и днес неговото творчество е обект на международни конгреси, на монографии и критически сборници, а читателите му се множат по целия свят.
За Боланьо Хорхе Волпи казва, че е последният латиноамерикански писател, защото продължава да разсъждава за съдбата на своя континент, за разлика от другите писатели на границата на двете столетия, които се стремят да се отърсят от клиширана представа за Латинска Америка като за буколическо пространство, където примитивното мислене преобладава над модерността и постмодерните прояви. За тях отдавна е престанал да съществува проблемът за формулирането на културната идентичност на техните народи посредством вглъбяване в етносния им пъп (това търсене най-общо се наричаше „магически реализъм“). Пишат, като избягват идентифицирането си с конкретни страни, територии, национална принадлежност.
Не по-малко актуален и космополитичен, Боланьо разсъждава за заблудите и провалите на своето поколение. Поставя най-болезнените въпроси от близката история – за латиноамериканската мечта, превърнала се в кошмар. Чувства се, говори за себе си и пише като латиноамериканец, макар в изграденото от него литературно пространство прекрасни девойки със зелени коси да не се носят във въздуха сред дъжд от жълти пеперуди. Писателят повдига редица въпроси за недалечното минало: как да се обясни ескалацията на насилието в континента през шейсетте и седемдесетте години? Как е възможно терорът и варварството да се развиват успоредно с нормалното ежедневие? Каква е ролята на интелектуалците в тези процеси? Неговата Латинска Америка вече не иска да прави революция, а по-скоро се опитва да я забрави. Боланьо пише без носталгия и самозаблуди. Не дава отговори, но пуска в действие въображението – няма защо фактите да се припомнят и „пресъздават“, по-добре е да се развие техният потенциален заряд.
Голямата тема на писателят е литературата във всичките й измерения, в целия и обхват, в противоречивата й връзка с живота. Повествователния си материал той черпи от персонажи (фиктивни или реални), свързани с литературата, и от средата, в която те се подвизават. Книгите му са игра на криви огледала: в тях се оглеждат реалността и нейните мистификации, смесват история и измислица, факти и интуиция, случки от живота на писателя с въображаеми ситуации – понякога натрапчиви и налудни, перверзни или трагикомични. Автобиографичните податки са многобройни – можем да разпознаем писателя в героите Б, Артуро Б и Артуро Белано, които присъстват навсякъде. Боланьо превръща всичко, на което се натъква, в повествователен материал. Персонажите му непрестанно пътуват, общуват с други латиноамериканци в Мексико, Париж, Йерусалим или Барселона; разговарят за изкуство и литература, никога – за политика.
Боланьо се заиграва с жанровете и разчупва техните конвенции. По деликатен и интелигентен начин прилага в произведенията си някои от механизмите на криминалния жанр и прави читателя съпричастен към развитието на сюжетите. Непрекъснатите препратки към действителни събития и персонажи изискват актуализирането на културния ни багаж, превръщайки ни в детективи, които впрягат всичките си познания и информираност, за да сглобят сложния пъзел, разпръснат от чилийския писател по страниците на произведенията му.
Романът Нацистката литература в Америка (1996 г.) е изграден под формата на учебник по въображаема, но напълно възможна литература, писана от симпатизанти на фашизма. Говори се за автори, критици, издателства, списания и ентусиазирана публика. И наистина, какво ли се променя, когато в определени стихотворения, например, се замени името на Сталин с това на Мусолини или с това на Троцки? Фашистките поети от произведението на Боланьо изучават творбите на колегите си комунисти Неруда и Пабло де Рока. Чрез минимално приплъзване и едва забележимо заместване на понятия и думи, несъществуващата нацистка литература в Латинска Америка се превръща в зловеща сянка, в застрашителен двойник на действително съществуващата литература.
Далечна звезда (1996) се ражда от последната глава на Нацистката литература в Америка. Главният герой с неясна самоличност, с променливо име е авиатор, който изписва в небето над Сантяго със следата от самолета си ефимерни авангардни стихове и заплахи с почти библейски тон. По време на диктатурата този съмнителен поет достига до истинско „съвършенството“ – вярва, че е превърнал физическите изтезания в изкуство. Организира изложба със снимки на своите жертви, а присъстващите се оказват безпомощни и жалки воайори на ужаса. Отново сме изправени пред образ на престъпник с изтънчена чувствителност и с безукорен вкус – Боланьо засяга парадокса за невъзможността да се обвържат естетиката и морала.
При идването на военните на власт в Чили се пречупва нормалният ход на живота, всекидневната логика престава да функционира, линейният разказ за събитията става невъзможен – отстъпва пред наслояването на смътни предположения, на недоказуеми, объркани хипотези. А когато времето на диктатурата остава назад, паметта се оказва деформирана и крехка. Повествованието навлиза в мъгливото пространство между нежеланата забрава и несъществуващата памет.
Често героите на Боланьо преминават от книга в книга. Един от персонажите в Далечна звезда, литературният критик Ибакаче, човек с десни убеждения – но заедно с това приятел на Неруда, е запленен от творчеството на Карлос Видер (името, с което пилотът поет и убиец е познат по времето на Пиночет), се превръща в Урутия Лакроа (поет, критик и свещеник), от чието име се води повествованието в Чилийско ноктюрно (2000).
Споменатите дотук произведения изследват връзките между изкуството и варварството, между цивилизованото поведение и човешката жестокост и низост. Атмосферата на терор и страх е само загатната, промъква се подмолно, проблясва в недоразвити щрихи. Затова и стилът на Боланьо е лаконичен, индиректен, незабележим.
В Чилийско ноктюрно (бел. ред. – току-що се появи у нас в превод на Стефка Кожухарова за „Рива”) авторът не изрича пряко своята присъда над главния герой. Дори на моменти оставя читателя да съжали стареца заради дълбоката му меланхолия, макар той нито за миг да не се разколебава, нито изпитва покаяние. Жертва на страха и омразата, Урутия Лакроа преживява същия процес на деградация като цялото общество. Съзнава кошмара, в който съществува, но не може да се пробуди от него.
Чилийско ноктюрно е многопластово разсъждение за банализирането на злото, както и за насадените погрешни представи за любовта и родината. От хилядите страници, изписани за диктатурите в Латинска Америка, стотината, принадлежащи на този роман, са сред най-въздействащите.
Култовият роман Дивите детективи ни прехвърля в Мексико и после в още 11 страни на Европа, Америка и Африка. Това е сложно конструирано произведение. Сюжетните линии са преплитат и на моменти привидно изчезват, за да се появят отново и да останат отворени.
Боланьо провокира читателя посредством безброй референции, отвеждащи извън текста – случки, места и най-вече имена на изтъкнати писатели от цял свят – инкрустира ги в художествената фикция, пълна с десетки измислени герои. През страниците на романа преминават емблематични фигури за мексиканската култура. Двамата юноши – Улисес Лима и Белано, създали в средата на 70-те години ново авангардно течение, се впускат в търсене на Сесареа Тинахеро, поетеса от началото на ХХ век, мистериозно изчезнала някъде из обширната мексиканска земя. Съпровожда ги един начинаещ поет, още по-млад от тях, чийто дневник от пътуването на север представлява цялата втора част на книгата. Неговите записки, както и стотина разказа на над петдесет повествователи, образуват заплетената тъкан на романа. Друг, неназован повествовател (в ролята на издател или архивар) мълчаливо структурира отделните епизоди и създава илюзията за общ дискурс, принадлежащ към някакъв цялостен смисъл, който обаче се размива във фрагментарността. Всички повествователи са директно или индиректно свързани с литературата, но заедно с това проявяват скептицизъм, недоверие в словото и в способността му да изгражда истинска комуникация или да достигне до някаква истина. Този парадокс води до невъзможността за съществуването на какъвто и да е вид реализъм. Смисълът на романа се поражда от взаимодействието на всички негови нива – сюжетно, дискурсивно, структурно, като реакция срещу инерцията при традиционното литературно пресъздаване на действителността.
Издирването на Сесареа (един вид „символична“ майка на младите поети) всъщност е преминаване през кратката, но интензивна история на авангардизма. Никъде не се цитират стиховете на младите герои, не се разяснява поетиката им, нито естетическата им платформа, не се разсъждава върху творчеството на изчезналата поетеса, към която младежите се стремят, за да опознаят по-добре самите себе си. Те изживяват всеки миг като правене на изкуство. Стават неволни свидетели на нелепата смърт на Сесареа и, без да имат вина, се налага да поемат по пътя на изгнанието – всъщност, по иносказателен начин извършват задължителното „отцеубийството“, без което не минава никое поколение творци. Така започва и самотният им, несигурен път.
Майсторството на писателя превръща в детективска интрига издирването на поетесата. Движени от недоверието във възможностите на езика, героите постепенно разбират, че единственият начин той да бъде обновен, разчупен, актуализиран, е чрез средствата, с които самият език разполага. Нерядко достигат до смисъла чрез безсмислиците. Смисълът изчезва, а с него и претенциите за всеобхватност на литературата.
На пръв поглед, стилът на романа е непретенциозен, но повествователната лекота и функционалност не пречат на постигането на голям поетичен заряд и екзистенциална дълбочина. С развълнуван и леко циничен тон, Боланьо разказва увлекателни истории, обагрени от мрачната му визия за ХХ век, превърнал злото в обикновена рутина.
С Дивите детективи чилийският писател се стреми да деконструира латиноамериканската утопия – самото Мексико се превръща в парадигма на една деградирала Латинска Америка, където чудовищното е канонично.
В рамките на испаноамериканската литература този роман играе ролята на връзка между миналото и настоящето. В естетическо и тематично отношение изгражда мост между модерността и постмодерността, между тежкия, сериозен поглед към действителността на писателите от „бума“ и ироничното, хедонистко отношение към живота; между „магическия реализъм“ и възобновения вкус към сюжета, към сантименталността, към приключенския и криминалния роман, към стилистиката на масовата култура.
През последните четири години на живота си Боланьо пише със съзнанието, че времето, което му е отредено, няма да стигне, за да реализира своите замисли. Остава недовършен другият му монументален роман, 2666 (2004 г.) – хиляда и двеста страници, които се четат буквално на един дъх, като в състояние на делириум. Първата цифра на новото десетилетие и числото на Антихриста дават ключ към разбирането на Боланьо за историята: тя не се състои от последователни събития, а от редуването и наслагването на паралелни действителности, които настойчиво се стремят към все по-лош край. С 2666 Боланьо си поставя за цел да проследи генеалогията на Злото. Навярно затова някой бе оприличил романа на черна дупка, която поглъща стотиците действащи лица. Всички главни герои търсят онзи смисъл, който да им разреши да се измъкнат от „кошмара на историята“. На първо място, това са четиримата литератори от различни европейски университети, които са се посветили на един архаичен за нашето време ритуал – четенето. Обединява ги възхищението към енигматичния немски писател Арчимболди, когото никой не е виждал, но чието име се спряга за Нобелова награда за литература. Свързва ги и заплетен любовен три- или дори четириъгълник. Тръгват заедно по следите на Арчимболди, които се губят на север в Мексико, в пустинята на границата със САЩ. Измисленият от Боланьо град Санта Тереса – където, според един от героите, „се крие тайната на света“ – е лесно разпознаваем като град Хуарес, където през деветдесетте години на ХХ век се извършват стотици неизяснени убийства на жени. Атмосферата на глобализирано безличие, сивота, на нищо-не-ставане и подмолен ежеминутен ужас заличава националните характеристики и го превръща във всяко друго място – Босна, Техеран, Руанда... където логиката и разумът потъват като в бездна. Там се срещаме и с чилийския философ Амалфитано, довлякъл безперспективното си съществуване в изгнание (емблематична за латиноамериканския интелектуалец съдба) до пустинята на Сонора, както и с афроамериканския журналист Фейт, който, макар и закален сред най-маргиналните среди, е потресен от разкритията за убийствата в града с име на светица – най-вече от вездесъщата сянка на корумпираната власт и нейната почти мистична неуязвимост. На литераторите, Амалфитано, Фейт и убийствата са посветени четири глави от романа. Петата разказва за живота на Арчимболди, роден между двете световни войни с името Ханс Райтер в малко прусашко село. Като нацистки войник, той прекосява Европа и открива призванието си на писател, докато чете дневниците на загинал украински писател от еврейски произход, който би могъл да бъде самият той – негов двойник, другото лице на същата монета. Между твореца Арчимболди и единствения обвиняем за серията убийства Клаус Хаас съществува кръвна връзка – това е не толкова поредната сюжетна линия в почти необозримия вътък на романа, а намигване на Боланьо, който прави абсурдната аналогия между повествователния корпус и мъртвото тяло.
Всяка една от главите на 2666 може да бъде четена самостоятелно. Болният Боланьо, все още невярващ в успеха си, се договаря със своя издател всяка година да пуска по една от тях като нов роман, за да подсигури донякъде препитанието на семейството си. За писателя е неизличим споменът от годините, когато си е изкарвал прехраната като мияч на чинии, боклукчия и пазач на къмпинг. Или пък преживявал от паричните награди от провинциалните литературни конкурси
Трябва да сме благодарни на семейството и на издателя на Боланьо, които пренебрегват последната му воля, за да представят 2666 в общо тяло с единен ритъм, като динамичен литературен процес, чрез който писателят съумява да впрегне хаоса на живота в една почти съвършена структура.
На българските читатели тепърва им предстои да навлязат в света на чилийския автор. Първата книга, която се появява на нашия пазар, е сборникът разкази „Телефонни обаждания“ в превод на Нева Мичева. В тях е целият Боланьо – с вечните му теми и обсесии, но и всеки от нас ще открие себе си, защото Боланьо следва препоръката на Хемингуей – добрият разказ трябва да е като айсберг, на повърхността да се вижда една незначителна част, а огромната му маса да е под водата.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
