Български  |  English

Превантивният удар на Гюнтер Грас

 
Носителят на Нобелова награда за литература Гюнтер Грас се страхува, че Израел може да “заличи” Иран с помощта на германска подводница. Той споделя своя страх под формата на стихотворение в немерена реч, публикувано в германския “Зюддойче Цайтунг” (на 4 април, сряда) и в още няколко издания, като италианския “la Repubblica” и New York Times. Освен това, в стихотворението Грас определя ролята на иранската диктатура като нещо относително. Германските медии веднага подемат темата. Ето какво препечатва електронното издание на “Ди Цайт” като първи коментар по темата:
Гюнтер Грас никога не се е страхувал от публични спорове. Напротив, той ги търси и те го намират. Винаги. Защото пишещият, рисуващият и ваещ скулптури във вилата си до Любек нобелист, който през септември ще стане на 85 г., е един от последните големи представители на ангажираната литература (Littérature engagée) в традициите на Лудвиг Бьорне или Хайнрих Хайне, на Бертолт Брехт или Жан-Пол Сартр.
Днес той отново се намесва и взима думата по въпроса за иранската ядрена програма.
Със стихотворението, озаглавено “Това, което трябва да се каже”, Грас се намесва в дискусията за липсващия контрол, “защото за проверка недостъпен е” израелският ядрен потенциал; Грас се обявява срещу един възможен превантивен удар на Тел Авив и срещу обявената доставка на германска подводница за Израел. Една подводница, “специализирана в насочване на бойни глави всеунищожаващи/ натам, където няма доказателства да има даже и една опасна бомба атомна”.
Неговото предупреждение се отправя почти едновременно с един апел, публикуван на половин страница в предишен брой на “Зюддойче Цайтунг”, в който се казва, че “иранският народ” в своето мнозинство не иска “нито война, нито иранска атомна бомба”, но се защитава срещу “израелския ядрен арсенал и срещу военната изолация от страна на САЩ”. Повече от 1500 души, подписали този апел, призовават президента на САЩ и германската канцлерка веднага да прекратят всички санкции и военни заплахи срещу Иран и да предложат на Техеран срещу един насрещен жест – контролирани ограничавания на неговата ядрена програма, договор за взаимно ненападение, по възможност заедно с Израел.
В апела, определен като “Декларация от движението за мир”, и дума не се споменава за иранската диктатура и за заплахата за изличаване на страната Израел от непризнаващия Холокоста Махмуд Ахмадинеджад и от революционния лидер Хаменей. Франкфуртският учен и публицист Миша Брумлик определи това премълчаване в статия за “Тагесцайтунг” като “кънтящо” и много “забравящо историята”. Но докато Гюнтер Грас се кълне в апокалиптичната картина на първия удар, то Брумлик се обявява срещу един “изчакващ въздушен удар на САЩ срещу строящите се ирански атомни централи”. Това, което Брумлик има предвид, е по-различно от зловещото предупреждение на Грас, който се изказва от гледна точка на историята. Ето защо началото на стихотворението му в стил “поучаващият Брехт” и много напомнящо на политическата лирика на Ерих Фрид гласи: “Защо мълча, защо аз премълчавам толкоз дълго”. Естествено, Грас не си мълчи, а се бори срещу собствените си скрупули и срещу принудата да лъже, тъй като “присъдата „антисемитизъм” е нещо обичайно”. Освен това, Грас пише за “престъпления, отколе свои,/ които нямат аналог” и за “произходът ми,/ с неизтриваемо петно обременен”, както и за истината, която е длъжен да каже “за Израел, страната, с която свързан съм и искам да остана”.
Но този опит за саморефлексия в стихотворението няма освобождаващо въздействие – човек по-скоро усеща тягост и неловкост. Още помним как през лятото на 2006 г. в автобиографичната си книга “Да люспиш лука” Грас признава на стр. 126 как, когато бил на 17, в края на Втората световна война, става войник на “Вафен-СС”. Тогава много хора, ценящи Грас, му изпратиха писма, в които, в знак на подкрепа, изписваха края на името му с “ß”, а не с “ss”. Но въпреки оправдаващите обстоятелства – тогава Грас е бил дете, пък и не е произвел нито един изстрел, все пак въпроси останаха: защо толкова късно си признава, а и защо тогава, както и сега – в стихотворението си “Това, което трябва да се каже”, смесва чувството за срам с гордост от извършен грях и самомнителност? От 2006 г. Грас вече не е “съвестта на нацията”, но днес продължава да говори за престъпление и то не само от гледна точка на германското минало: ”...понеже ние, като немци - достатъчно обременени -/ бихме могли да станем преносители на престъпление,/ напълно предвидимо, поради което наш’та съвиновност/ не би се заличила с обичайни оправдания”. И с това той сякаш насочва всички обвиняващи погледи срещу себе си. И причините затова са много: първо, определя като “престъпление” нещо, което представлява самозащита; безвкусно се дисквалифицира, пишейки “на възраст и с мастило сетно”; завършва с въпросителен знак формулирането на утвърдителна констатация ”Че ядрената сила Израел/ на риск излага крехкия световен мир?”; определя Ахмадинеджад - човека, отговорен за смъртта на хиляди опозиционни лидери, само като “фанфарон”; поставя на едно ниво Израел, който “на риск излага крехкия световен мир”, и диктатурата в Иран.
Всичко това, което тревожи Гюнтер Грас, вълнува и израелския писател Дейвид Гросман, който в статия за “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” също се противопоставя на един превантивен израелски удар срещу Иран, тъй като това би подпалило Близкия Изток и би принудило опозиционните сили да застанат зад властите в Техеран. Освен това, в края на текста си Гросман поставя въпроса “има ли някой правото да обрича стотици (в Иран) на смърт само защото се страхува от нещо, което най-вероятно никога няма да се случи?”
Това е въпросът за морала, който реално трябва да се постави. За разлика от Гросман, Гюнтер Грас избира друг финал на своето стихотворение – той пледира за: “контролиране – неограничено, постоянно,/ на израелския ядрен потенциал и на иранските централи атомни/ от страна на една инстанция международна.” Това предложение, макар и да звучи разумно, е изключително наивно. С него Грас, като с нетърпящ възражение жест, изтрива всичко, постигнато в Израел с държавническа мъдрост, а най-вече неговата твърда позиция: Няма никога да оставим съдбата си в чужди ръце! Така че там, където Грас свършва своя стих, започва именно онова, за което реално трябва да се поставят въпроси.
 
Петер фон Бекер, със съкращения
Тагесшпигел, 4 април
 
още от автора


1 - 14.04.2012 16:10
От: tom micele
талантлив писател,но фашага. факт.дайте ме една SS униформа и го направете началник на лагер. ега се кротне.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”