Български  |  English

Попарт в операта?

 

„Любовен еликсир”, опера-буфа от Гаетано Доницети, либрето Феличе Романи (първо изпълнение в Teatro Della Canobbiana, Милано, 12 май 1832). Премиера на Софийската опера и балет, диригент Диан Чобанов, режисура Вера Немирова, сценография Вернер Хутерли и диригент на хора Виолета Димитрова.
Въпреки непрестанно обявяваната кончина на операта като художествено активен жанр, тя не само живее, но и продължава да провокира. В този смисъл премиерата на „Любовен еликсир” на сцената на Софийска опера заслужава внимание, защото е следствие именно на питането какво да правим днес с операта и каква следва да бъде нейната форма на съществуване?!
„Любовен еликсир” е една от най-обичаните у нас опери, често поставяна из цялата страна. Последната й реализация на Софийска цена бе дело на Павел Герджиков преди около петнайсетина години. Сега режисьорското решение е поверено на Вера Немирова, която поставя тук за втори път след компромисната „Момичето от златния запад” от 2008 г. Немирова, работила в Германия, Австрия, Швейцария, Латвия, Румъния, има име и собствен почерк, развиващ основните търсения в съвременната оперна режисура. Като немски възпитаник, има вкус към драстичния жест и смелото транспониране на време, място и действие и свободното концептуално преакцентиране. Нейният оперен театър е смел и предизвикателен спрямо носталгичния оперен консерватизъм, към който не рядко иронично реферира, като руши очакваните схеми.
Днес е епохата на режисьорската хегемония в операта. След постиженията на Дзефирели, обявил, че в операта „всичко е действие, музикалната режисура не може вече да остане същата. Но сега често пъти образите и актьорската игра са по-важни от вокалната убедителност, общото музикално внушение и диригентската инвенция. Въпросът каква следва да е йерархията си остава отворен, въпреки че отдавна е ясно, че хомогенността на жанра изисква завършено колективно художествено постижение. Настоящата постановка на Немирова е младежка, бравурна и неимоверно весела, възползва се от какви ли не комични прийоми, за да събуди смях, любопитство, еротически да подразни апетита и в последна сметка да изтръгне съзнанието от обичайното, да създаде яркото и ведро усещане за безгрижие и безнаказано лекомислие. Ефектът е налице – публиката се забавлява, реагира, поддържа се напрежението, гледа се с интерес и наистина след спектакъла се запазва вкусът на лекотата, но...
Немирова е пренесла действието на операта от затънтеното и идилично италианско селце на частен ограден плаж, където Неморино е хигиенист на басейн в SPA-Рай. Виждаме го в началото как изхвърля празни бутилки от минерална вода, фасове и найлонови пликове, докато Адина събира слънчев тен и общува с приятели. Именно тук пристига с рекламен кемпер д-р Дулкамара, придружен от две палави сестрички блондинки и три жрици на безвкусието с огромни перуки, бюстове и силиконови устни. Мизансцените са изобретателни, понякога хитроумни, непрекъснато разиграват някакви всеизвестни шаблони – пускане на хартиена ракетка, жонглиране с бутилки минерална вода, обиграване на метла с дръжка ту като микрофон, рок китара или вещерско летателно средство, което Адина яхва с булчинска рокля, понякога преки цитати от други известни постановки. Масовите сцени са разрешени или като часове по динамичен пилатес и тай чи, или като измерване на килограми в програма за отслабване и спа процедури. Не може да се отрече на Немирова, че владее занаята, че умее да гради кулминации и отношения, че създава пластически характери, че добре овладява плановете на сценичното пространство. Непрекъснато нещо се случва, всичко се движи, всеки има своя задача, а и очевидно певци и хор се забавляват, защото, освен точни указания, им е предоставена и значителна свобода за импровизации.
На места, обаче, редица от действията са немотивирани и сякаш напълно случайни. Има сцени, външни за събитията, като позирането на мъжа по мускули, непрестанното събличане и преобличане на влюбения младеж - от гащеризон по бельо или по униформа и пр. Масовият мизансцен понякога е толкова динамичен, че нарушава вниманието към музиката, а образите се преакцентират с излишна кинетика, която е напълно самоцелна... Усещането за фарсово своеволие лишава образите от вътрешна история и автентичност и прави всичко да изглежда еднопланово и твърде лековато. От концепцията на Немирова могат да се извлекат редица важни разобличения на човешката природа – лековерието, суетата, двуличието, безнравственото лукавство, социалните игри и т.н., но тя не отива по-далеч от безпроблемното забавление, не търси нито иронични, нито сатирични оттенъци и оставя всичко плоско, налично и безвъпросно в стила на поп еднозначността. Онова, което се вижда, е и самата същност, отсъства всяка дълбочина, всичко е все същото. За разлика от романтическата естетика на тайната, „недостъпна” за образа, но стаена във всичко, върху която Доницети гради откровението на „любовната напитка”. Театърът на Немирова наподобява леките романтични кино комедии, дъвка за очите, които веселят, но не успяват да утолят същинския духовен глад, да подпомогнат смисъла на съществуването. Такова е и времето ни - бляскаво и повърхностно. Усещането за подмяна на стойностите, на същността с несъщностното, обаче, идва малко по-късно, щом смеха утихне.
Въпреки огромния опит на сценографа Вернер Хутерли (Германия), работа му е безинтересна и по-скоро скучновата. Четирите картини са сведени до две, като разликата е само увесването на няколко светлинни маркуча за градинско парти. Подът е покрит с ярко жълт пясък, в ляво - басейн, облицован с тюркоазена мозайка, и извит душ-чучур; по средата - хавайска палма, множество сини шезлонги, дъното е от сиво-зелена полупрозрачна ограда, зад която патрулират въоръжени войници, а отгоре - лятно синьо небе. Костюмите, дразнещо обикновени, навяват не чувство за лукс, а за неделен пазар. Неморино е в зелен гащеризон, избеляла тениска и летни парашутки, Адина се появява в спортен анцуг, а по-късно в цветен бански. Хорът нахлува с бели халати и развлечени домашни анцузи. В другите общи сцени мнозинството гастролира в черни или сиви костюми и рокли с дантелени чорапогащници.
Макар и с колеблива в художествено отношение режисьорска версия, спектакълът може да се гордее с доста по-адекватно защитена музикална страна. Диригентът Диан Чобанов предлага стегната и стилистично акуратна интерпретация. Отлично гради дуети, ансамбли и преходи от солови към масови сцени с грижа за акустичния баланс. Темпата са ясни и логични, а цветовете на гласовете в оркестъра - добре откроени и наситени. Всъщност, голямата заслуга на Чобанов е усещането за единство и монолитност на музикалния текст, като изразителността се създава чрез внимателния диалог между оркестрова основа и вокал. Струва ми се напълно основателно търсенето на звуков блясък, сочност и красива мелодична линия, които налага Чобанов, защото все пак в „Любовен еликсир” Доницети продължава търсенията на Росини.
Стиловото откритие на Доницети е, че самото звуково взаимодействие между нежност и устрем е толкова живо и естествено, че е способно да въплъти хумора не механически, а с темброво богатство. Забързаните, особено енергични и дори нервни ритми поддържат колкото пулса на действието, толкова и резонират деликатните, изпълнени с финес вокални откровения. Мелодичното изящество и отличното чувство за форма в редуването на арии, дуети, терцети, квартети и хорове ясно въплъщава в себе си непосредствеността и многоликостта на чувствата - радост, тъга, съмнение, ревност или коварство, и извеждат смисъла на Доницетиевата лирическа експресивност.
Хуморът в музиката на "Любовен еликсир" е грациозен и светъл, лишен от сатирична острота, но не и от дълбочина. Основният двигател тук е неистовият копнеж за щастие и разбирането за човека като същество, чиято свобода е постижима чрез смисъла, разпознат в радостта и удовлетворението, идващо от любовта. Парадоксално е, че Доницети написва своята блестяща опера буфа само за 15 дни, с ден повече от Росиниевия „Бръснар...”, но и с цели 7 над нужните му за шедьовъра „Дон Паскуале”. Като изключително продуктивен творец, създал над 85 опери, от които са запазени едва 70, онова, което вълнува и днес в „Еликсира”, е особената емоционална органика на музикалния възторг, показващ избликването на щастието, но и ясното осъзнаване, че то е повече копнеж, отколкото постижимост.
Особено приятна изненада е доброто общо ниво и при трите солистични състава. В Адина най-убедителна е японката Сара Кобаяши, чиито звънък, слънчев, свеж и мощен сопран с лекота обема техническите предизвикателства на партията и е отлично настроен инструмент за лъчистото кантиленно белканто. Онова, което впечатлява във виртуозното владеене на гласа й, са прекрасните пианисими и великолепно окръглени вокали. От кантилената от първо действие, през дуета с Неморино, балкаролата с Дулкамара, до голямата лирическата ария от второ действие Кобаяши намира безброй акустични нюанси, които да придадат собствен оттенък на нейната Адина. Не по-малко въздействаща е и артистичната й освободеност, органичността на сценичното й превъплъщение. Кобаяши се съобразява с основната идея на Доницети за Адина и Неморино – комичното при тях е външно, в дълбочината е лирическото, любовната нега, а това означава, че образите са постижими чрез вътрешната динамика между напрежение и ласкава мекота. Илина Михайлова на втората вечер, от своя страна, впечатлява с лирическото си дарование и чувството за мелодическа линия. Център на нейното изпълнение става прочувствената ария-изповед от второ действие „Ти си скромен, мил и кротък”, която изпълва с трогващо вокално изящество, мекота и кадифени полутонове. Силвия Тенева също е убедителна, въпреки известното си затруднение да намери правилен стилистичен подход и ненужното преакцентиране във виртуозните моменти.
Като Дулкамара се редуват Петър Бучков и Мартин Цонев. Бучков, който притежава плътен и силен бас, тук успява да градира вокалната емоция от тревожно лукавство и притворство до изненада и гротескно самоудовлетворение. Гласът му свободно се разполага в партията и придобива характерната гротескова обагреност на звукоизвличането при буфо-баса. Това му дава свободата да изгради един запомнящ се образ на шарлатанин. Особено красиви са дуетите му с Неморино и Адина, където проличава нееднозначността на неговия характер - ту игрив, ту зловещ, ту съобразителен. Мартин Цонев, който само преди месец има много успешна изява в „Роберт Дявола”, сега не по-малко успешно се превъплъщава в измамния доктор на всички недъзи. При Цонев, за разлика от Бучков, който търси обема на звука и играе с плътността, вокалната интерпретация се гради на отчетливи акценти и общ баланс.
Не толкова изравнени като постижения са певците в партията на Неморино. Голямата изненада идва от Даниел Острецов, представил се на третата премиера, който демонстрира не само неподозирано артистично майсторство за комедийни роли, но и завидна вокална увереност. Изявите му в „Хофманови разкази”, „Рейнско злато”, „Роберт Дявола” показаха музикалност и чувство за стил, но като че ли едва тук Острецов разгръща в пълнота вокалния си диапазон, интерпретаторска способност и отлична дикция. Гласът му притежава характер и мощ, но също така е звънък и топъл. Острецов е толкова магнетичен и смешен, така изобретателно допълва и без друго хитроумните мизансцени на Неморино, че предизвиква изблици на искрен смях. Неговият влюбен младеж е колкото наивен хлапак, толкова и самоотвержен човек, отстояващ правото си на чест и щастие. Неморино на Георги Султанов е вокално изравнен и артистично защитен, но на места гласът е твърде безцветен, докато Кирил Шабранов форсира повече от нужното и набляга повече на силата, отколкото на вокалния нюанс и завършеността на звученето.
Трима са баритоните в Белкоре - Атанас Младенов, Свилен Николов и Алек Аведисян. И тук като че силите са изравнени. Младенов е много стабилен, но най-голяма изненада предлага Аведисян с умението си да се натъква на неочаквани вокални цветове.
Новата постановка на "Любовен еликсир" залага преди всичко на ентусиазма и артистичната енергия на младите оперни дарования и някак подсказва, че е дошло време за равносметка и трансформация, за преоценка и откриване на нови художествени стойности. Защото, след провокацията и забавния експеримент, следва да се търси истинският облик на художествената ценност, която храни духа и задълбочава мисълта.
 
още от автора


1 - 22.09.2012 15:41
От: andr.tikhomirov@gmail.com
Много правилна статия, благодаря на автора.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”