Поети и предателства
Издателство „Colibri”издаде „Животът е другаде” – още един роман на Милан Кундера в изключителния превод на Анжелина Пенчева. Книгата излиза за първи път през 1973 г. в Париж на френски език. За нея авторът получава и една от първите си награди, френската „Медиси”. Чешкият оригинал е издаден едва през 1979 г. в емигрантското издателство Sixty-EightPublishers (Торонто). Ограниченият „канадски” тираж на романа и забраната да се издава в Чехословакия предопределят съдбата на книгата като продукт на западноевропейските медии и критика.(Корицата на изданието подвеждащо сочи 1969 г. като дата на издаването.)
„Животът е другаде” е дванайсетата книга на Милан Кундера, която излиза на български език. От една страна, романът може да остане незаслужено в сянката на заглавия като „Непосилната лекота на битието” или други по-късни пазарни успехи на Кундера. От друга, това е едва вторият роман, който Кундера пише след поезията и разказите си. Затова книгата ще бъде изненада за всеки, за когото в писателския занаят младостта и опитът нямат връзка помежду си. Всъщност, литературната младост на Кундера, още като поетичен дебют, отпраща към началото на 50-те години, а „Животът е другаде” е дописан през 1969 г. На трето място, когато делим Кундера и книгите му на „чешки” или „френски”, рискуваме да редуцираме литературния текст до очакването за автентична история или „документален разказ”. Романът преднамерено търси ефекта на автентичното художествено време и пространство, затова прототип на голямата История е комунистическият преврат от 1948-а в Чехословакия, преплетен със студентските вълнения в Париж двайсет години по-късно. „Животът е другаде” е много повече от автентична картина, той е разполовен между Париж и Прага, между съня и реалността, между поетическата инициация и травматичните белези на нейната телесна физиология, между младостта и старостта. Романът не е поредната, а една от най-добрите книги на Кундера.
С какви очаквания посягаме към книгата днес? Ще започнем с трайната умора на читателите, които повече от двайсет години търсят плодовете, които забраняваше тоталитарната цензура. Умората е натрупана от сизифовския труд на компенсаторното набавяне, което се оказа невъзможно. Всеки един от забранените текстове е лишен от естествения контекст на първите прочити, от връзките с актуалната литературна среда на своята поява. (Кундера признава, че много малко от книгите му имат своето място в чешката литературна история.) На второ място, литературата като институция на политическото изгнание вече е загубила много от очарованието си. До средата на 90-те години изкуството, което беше пряко обвързано с политическото изгнание, създаваше ореола на homoemigranticus. Днес и тази фигура е лишена от своята притегателност. Преди десетилетия популярността, на която се радваха книгите на емигрантите, беше свързана преди всичко с политически мотивираното изгнание. Днес, обаче, най-младите читатели са безразлични към зависимостта на литературата от санкцията на политическите репресии. На трето място, за Кундера изискването литературата да служи на каузи (обществени и политически, глобални и регионални) също не е работещо. Нямаме предвид връзката между романа и политиката, а вечното очакване за принадлежност на един писател и книгите му към конкретно (национално) литературно пространство. Литературната биография на Милан Кундера е историята на вечното бягство от една или друга конкретна форма на принадлежност, вменявана на него и книгите му. Това е изгнание колкото от страната, в която е роден, и от езика, на който пише ранната си поезия, толкова и от схващането за изкуството като реализация на принадлежност към различни каузи. Историята на романа – в неговите перипетии и собствена логика – е единственото (художествено!) пространство, което е утеха на духа. Затова есетата на Кундера се противопоставят на идеята за зависимото изкуство и създават история на романа, която го съхранява от посегателствата на идеологии от всякакъв тип.
„Животът е другаде” разказва биографията на Поета, който носи нееднозначното име Яромил – „Този, който обича Пролетта, или Този, който е обичан от Пролетта”. Всяка малка история в богатата на перипетии биография е също толкова нееднозначна. Най-напред, защото създаването на бъдещата творческа индивидуалност минава през детайлите на телесната физиология. Яромил е единственото дете в семейството, отгледано от властната си майка, а нейната болезнена привързаност към рожбата провокира и всички очаквани комплекси у малкото момче и юношата. Отсъствието на бащата в семейния портрет допълнително засилва личностната неувереност и свръхчувствителност. Биографията на Яромил съчетава традиционната инициация на момчето в юношата и мъжа с естетическата еволюция на твореца. Отделните части на книгата сглобяват историята на поета от неговото раждане през превъплъщението (раздвояването на Аз-а) в друга личност, през мастурбацията и ревността, за да стигнем до неговата смърт. Част от читателите на Кундера ще разпознаят идеите на Зигмунд Фройд. Всъщност, имаме достатъчно свобода да открием сами още много цитирани текстове, тъй като „Животът е другаде” пренаписва литературното наследство. Самото заглавие е цитиращо: надписът от стената на Сорбоната, написан от протестиращите студенти в Париж през 1968-а, отпраща към първия манифест на Андре Бретон от 1924 г., който съживява лириката на Артюр Рембо. Защо романът цитира?
Биографичната рамка е техниката, с която фигурата на Яромил е поставена редом до познати литературни биографеми. Еволюцията и изборът на фикционалния поет се тълкува през множество фрагменти от биографиите на Михаил Лермонтов, Пърси Шели, Джон Кийтс, Артюр Рембо, Иржи Волкер, Владимир Маяковски, Константин Бибъл, Витезслав Незвал и още много други. Всяко литературно време, от месианизма на романтиците насам, става част от времето на романа и откроява значещите места в провокативната биография на Поета. Книгата предвижда, че може да я приемем като образец на националната литература и ни предупреждава: „… целта ни не е да описваме онова време и да поставяме пред него нови и нови огледала. Не си избрахме онези години, защото сме жадували да им направим портрет, а само и единствено защото те ни се струваха уникален капан за Рембо и Лермонтов, уникален капан за лириката и младостта.” (с. 285)
Сюжетът допуска двуякото тълкуване на предателството – като морално престъпление и като истинско геройство. Яромил предава любимата си, оставя я на произвола на санкциониращата тоталитарна власт така, както ревнивият Джон Кийтс призовава своята любима към саможертва в името на любовта („да си толкова моя, че да умреш на колелото за мъчения, ако поискам”). Съживяването на сюрреализма и неговата биография въвеждат в романа съдбовната мисия на Поета, Поетът „не е този, който пише стихове, а този – да си припомним тази дума! – който е избран да ги пише…” Затова Кундера се обръща към Рембо и неговото писмо, според което „всички поети са братя, а само брат може да разпознае у брата си тайния белег на общия им род.”
Кундера ще се връща по-късно към литературните предателства, когато в „Книга за смеха и забравата” ще напомни като автентично литературно събитие предателството на левия в убежденията си Пол Елюар. През 1951 г., когато властта в Чехословакия забавя екзекуцията на политическия затворник (сюрреалист!) Завиш Каландра, Елюар държи в ръцете си живота на чешкия поет-събрат, но се отказва от Братството в името на Идеята, поставена над всичко. Поетът сюрреалист умира – и ако в Прага е неговата физическа смърт, предателството спрямо литературното братство може да се случи навсякъде.
Биографията на поета реконструира инициационния сюжет: малкият Яромил се сдобива с любим учител, усвоява неговия език, обиква любимите му книги (и крилатите фрази в тях), опиянява се от неговите картини. Романът, обаче, пародира традиционния сюжет: най-важните предпоставки за акта на посвещаването – въодушевеният адепт и опитният учител, не са недостатъчно условие. Най-напред майката на Яромил, самотна и изоставена съпруга, не устоява на чара на художника – учителя на сина й, авторитетът на учителя отстъпва пред обаянието на любовника и изкусителя. Юношата, вече млад поет, възпроизвежда механично езика на своя учител, тъй като не намира собствено пространство, в което да изрази себе си по-добре от усвоената чужда стилистика и нагласа. Отсъствието на духовната връзка между адепта и учителя ражда още едно предателство. Неприемливото за учителя свързване на революцията и поезията, слели се във „времето, в което властват ръка за ръка палачът и поетът”, се оказва пространството на истинската реализацията на младия поет. Жестоката разправа на лирическата възраст със света е в отказа от приемственост, в барикадите на революцията, издигнати от невинните поети срещу света на виновните бащи, в отричането на инициацията.
---
Кундера гарантира безсмъртието на авторската институция, която предвижда и направлява бъдещите прочити. Това поведение не е проява на нетолерантност или показна отдаденост на писателския занаят, а съпротива срещу всички читатели, които в най-почтените си подбуди редуцират посланията на неговите текстове до клишета, като „емигрантски роман”, „източноевропейска книга”, „връх в националната литература” или „политическа есеистика”. Впечатляващото постоянство на Кундера конструира контекст, който обслужва четенето на неговите романи. Писателят се противопоставя на критици и медии, които не се интересуват от литературата като пространство на духа със собствени закони и съдба. Литературната биография на автори, като Гомбрович, Кафка, Музил, Брох (любими примери на самия Кундера), или като Пол Целан, Владимир Набоков и много други, обезсмислят иначе изкусителната (в намерението си за универсално приложение) идея на Мишел Фуко за читателя демиург. Съдбата на книгите на писатели като Кундера показва, че читателят не може да бъде авторитетът, който с метафоричното убийство на реалния автор поема контрола върху четенето.
Присъствието на автора в текста на романа и в полето на интерпретацията е колкото част от обща стратегия, толкова и гаранция за качеството на превода. Високите очаквания на Кундера към неговите преводачи постепенно се превръщат в задължително условие. Когато Анжелина Пенчева работеше по превода на „Непосилната лекота на битието”, напътствията на автора завършваха с неделикатното припомняне, че точността на превода се дефинира и регулира от клаузите на правните отношения. Всъщност, началото на строгия контрол започва в края на 60-те години. Първото английско издание на „Шегата” се появява толкова редуцирано от издателите, че авторът публично се отказва от него в приложението на „Таймс”. Малко по-късно, както разказва самият Кундера, един от неговите испаноезични преводачи признава, че лошият превод всъщност не е толкова лош, когато е направен от сърце. И за да докаже верността си към текста, показва на Кундера снимката му, която носи в джоба, до сърцето си.
Към българските си издания Кундера проявява особена симпатия – приема безрезервно инвенциите на художника на кориците Стефан Касъров и дори се вслушва в предложенията на преводачите си, макар и да не съвпадат с неговите указания.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
