Крешендо/декрешендо (музика), брой 14 (2941), 13 април 2012" /> Култура :: Наблюдатели :: 52. Мартенски музикални дни – ІV
Български  |  English

52. Мартенски музикални дни – ІV

Подобаващ финал

 
Юрий Башмет и “Московски солисти” пристигнаха в Русе с две, забележителни по замисъл, програми. Интензитетът, с който се работи в този състав, не може да се проумее тук. Това, че час след дългия път, хотелът вече звучи отвсякъде, т.е. хванали са инструментите, не е единственото. Само вижте програмите:  Шнитке – Трио Соната, потресаваща с неистов реализъм, екстремни състояния, звукова експанзия; Шуберт – Арпеджионе за Башмет и струнни – категорично обръщане на звуковата емисия: отдалеченост, елегантност, мекота, неистовостта изчезва, обективизира се звуковото пространство предимно чрез щрих и различен в тежестта си лък – много фина игра с него при успокоено вибрато. Звукът трепти в специфично равновесие, фразира се в чудесно издържано легато. Съставът пее, атмосферата след Шнитке е уталожена в следване на класическото. И чудесно подредените бисови пиеси в чест на 20-годишнината на московчани. Не съм познавач на поезия, но в този момент си спомням какво писа Бродски за Баришников: Талант его не стерся. Само че аз мисля отново за Башмет. Каквото и да кажеш за музикант с такава мощ, звучи банално. Той зарежда въображението и с програмите, които е съставил за фестивала – Chiaroscuroот Гия Канчели бе нещо потресаващо. Пиесата е написана за конкурса за струнни квартети миналата година в Реджо Емилия. През януари тази година в Брюксел и в Париж пиесата бе представена от Гидон Кремер и Кремерата Балтика (версия за цигулка, ударни и струнни). Башмет в Русе “отговори” с аранжимент за виола, ударни и струнни (на ударните бе нашата Татяна Колева с фантастична сензитивност за паузите и динамиките в пиесата). Канчели с пулса на своето музикално време и с тази неистовост в динамиките, амплифицирана сякаш от паузите между тях, въздейства физически; слушаш сякаш наближаваща смърт, която идва все по-близо, но предпочита мъчителната игра на изчакване. И играта на паметта, на потискащия спомен, който предизвиква конвулсии. Конвулсии с глас на виола.Но тук виолата не е като в “Стикс” – там оплаква мъртви; тук тя иска оплакване, защото умира. “Светлосенки” като че ли е пиеса за смъртта. Съвременна пиеса с толкова автентична мощ на днешния глас, че “Просветлена нощ” от Шьонберг до нея действително остава два века назад. Бе изпълнена с подчертана вълнообразност на движението и една издържана екстатичност на чувството в отстояване на усещането за обреченост. Не спират - нито Башмет, нито “Московските солисти”. Движат се в темпо, което човек трудно обема в представите си.
Заключението на фестивала дойде с “Фиделио” – приказка за съпружеска любов в единствената опера на Лудвиг ван Бетовен под палката на Георги Димитров, един диригент, който владее великолепно класическата конвенция. Нека преди това напомня, че творбата е набедена от днешните българските режисьори като скучна. У нас е имала две сценични реализации в София (1941 и 1957) - все с Драган Кърджиев, режисьор, и диригент Асен Найденов, и едно концертно изпълнение в Русе (1986) пак с Георги Димитров. Връщането на диригента към това заглавие след толкова години донесе всеобщо удовлетворение. „Фиделио” звучеше меко, подредено, с великолепно фразиране, с постигане на максимума от възможностите на Русенския оркестър и хор “Дунавски звуци”. Съставът на солистите, съобразен с финансовите възможности на фестивала, се състоеше предимно от българи, единствено теноровата партия на Флорестан бе поверена на швейцареца Мартин Хощетлер. Нашите певци, водени от големия български диригент, се представиха с хомогенни ансамбли, стилни арии - особено Линка Стоянова, Иван Консулов, Гиргина Гиргинова и Красимир Динев – съответно в партиите на Леонора, Пизаро, Марцелина и Жакино. Забележителен артист и певец е Иван Консулов, все още пристъпва към музикалния текст с радост, с очакване. Дарява публиката с харизма, излъчване... Гласът на зрялата му възраст фразира пъргаво, с изразителност, на която човек може да се възхищава. Търси подстъпи към разнообразяване на партията, дори когато става дума за по-целенасочено определен образ като Пизаро. Хощетлер постигна силно внушение в началната си поява във второто действие, въпреки че не е героичен, а по-скоро лиричен тенор. Слушахме музициране с висока класическа култура, с прозрачност във фактурата и обем в интерпретацията на музикалния текст. Светозар Рангелов (Роко) и Стоян Стоянджов (Дон Фернандо) също имаха своите добри моменти в артикулацията на стила. Най-хубавото е, че тази, почти изцяло българска концертна вечер удържа достойно високото равнище. Заслугата за това, разбира се, е на сериозната работа на Георги Димитров, който, въпреки непрекъснатите оркестрантски “лъчове” за “блиц-представления” в името на “изпълнението на плана” – т.е., въпреки непрекъснатите влизания и излизания на музиканти от репетиционния процес (при Бетовенова фактура!), направи невероятното, за да защити името си и да покаже творбата в цялата й красота. Беше вечер на вдъхновено съвместно общуване, вечер, която действително “направи” финала на фестивалната конструкция.
Така събитието “Мартенски музикални дни” придоби своята цялост. Фестивалът засега има репутацията на стабилно положен в контекста на непрекъснатите нелогични движения у нас, свързани с неясни цели, мъгливи стремежи и още по-неопределени финанси. Затова очакваме отсега идеите на неговото ръководство за 2013.
още от автора


ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”