Български  |  English

Не съвсем социалистически и съвсем не реализъм

 

Тоталитарно изкуство от колекциите на Националната художествена галерия и Националния исторически музей (от средата на 40-те години до средата на 50-те години на ХХ век). Уредник Бисера Йосифова, открита на 22 март 2012

“Настоящата изложба представя подбор на художествен материал от преддемократичното минало/етапа на т.нар. “класически соцреализъм”, който е бивша собственост на несъществуващи вече институции, като Националния музей на революционното движение и Музея на българо-съветската дружба.” Така започва въвеждащият текст на Бисера Йосифова към втората изложба в музея на социалистическото изкуство. Само дето показаното в този “подбор” отговаря по-скоро на цветистото определение на Андрей Синявски: „Полукласическо полуизкуство, не съвсем социалистическо и съвсем не реализъм.“ [1] Какво имам предвид.

Още с откриването си, този музей заяви своята пълна безотговорност към периода, който представя. Безогледното боравене с терминологията, с хронологическите етапи и стиловите особености на изкуството са очевидно вече утвърден подход. Интересното, обаче, е, че в него прозира едно твърде “непрофесионално” схващане за соцреализма като за изначално “лошо изкуство”. Няма как да не забележа и традиционно ретроградния шаблон за музейна ценност като фактор, който налага “високо художествената” стойност като водеща в подбора за сметка на историческата отговорност и обективното изследване. И сега под “класически соцреализъм” се “пробутват” произведения главно на автори, които през социалистическия период са правили и “друго” изкуство, имали са „паралелно творческо съществуване”. Цялата изложба като че ли съдържа едно извинение. Да не говорим за грубите грешки по отношение на хронологията и особеностите на стила. Тази експозиция отваря толкова еретично неговите възможности и граници, че ако има начин да се окачи някъде там в началото на 50-те като част от някоя ОХИ, със сигурност би навлякла тежки санкции на организаторите си, да не говорим за напрегнатия дебат и канонадата от политически постулати, които ще се изсипят в отговор. Ако пък тази изложба цели по-скоро да покаже една идея за социалистическия реализъм 60 години по-късно, преминала през компресиите на по-късните етапи, то как разбираме това, щом тя е просто обявена като самата „класика в жанра”?
И тук, в опита си да въведа поне хронологически ред, услужливо бих привела още един цитат. Според едно от най-синтезираните определения, които съм срещала, “социалистическият реализъм всъщност е политестетическа доктрина, която в България се налага окончателно с приемането на републиканската форма на управление през 1946 г. и с реалното утвърждаване през 1947 г. на еднопартийна комунистическа диктатура”.[2] Като част от това просветителско отклонение ще добавя също, че т. нар. “класическа” или „нормативна” фаза на социалистическия реализъм в страната ни обхваща периода от 1948 до 1956 г. – кратък, но доста съдържателен отрязък, който агресивно помита всички наченки на модернизъм, индивидуализъм и свободен творчески избор в българското изкуство.
За сметка на това, обаче, “класическият соцрелизъм”, който ни се показва в музея сега, изглежда чак приветлив. Той е изпълнен със светлина, въздух, перспектива, импресионистична мазка, динамична композиция, ярък колорит, че дори и сюрреалистични сюжети. Да не говорим, че условното му позициониране “от средата на 40-те години до средата на 50-те години” е, меко казано, несериозно. А по повод гръмкото название “Тоталитарно изкуство” бих казала, че ми е все по-трудно да разбера екзотичните схващания на тази институция за “социалистическо”, “тоталитарно” и прочее определения. Но ми се струва, че щом е там, със същия успех изложбата можеше да се нарече “Изложба”. Точно толкова информация носи названието й сега, точно толкова концептуализирано и осмислено е съдържанието й.
Давам си сметка, че наблюденията ми са твърде общи, но не е ли такъв подходът в самата експозиция?! Питам се как е възможно “иконата” - “Червеният конник” на Цанко Лавренов от 1944 г., да се сложи редом до портрет на Сталин, рисуван от колектив в края на 40-те, или до монументалната “Конференция на ТКЗС”, рисувана от Дечко Узунов и бригада от 1951 до 1953 г. Как Андрей Николов, Васка Емануилова от 30-те и Мара Георгиева от 1945 г. попадат редом до безкрайно тиражираните по онова време анонимни скулптурни бюстове и фигури на Сталин. Изложбата с нищо не отчита, че, примерно, тематичните композиции непосредствено след 9 септември 1944 г. се намират в една “предкласическа” фаза на соцреализма и при тях това определение, всъщност, е неприложимо; че след смъртта на Сталин през 1953 г. и в първите години след Априлския пленум социалистическият реализъм буквално “буксува” в невъзможността си да откликне на новите директиви за ликвидиране на “култа към личността”. Редицата от картини и скулптури е потресаващо равнодушна към всички тези етапи и исторически обрати. Явно “мъдростта” на организаторите е надмогнала усилията на голям брой изследователи и ги е довела преди всички до простия извод, че социалистическият реализъм е всъщност една относително хомогенна маса от произведения, които съвпадат като период с комунистическата власт и като тема с пропагандните цели на тази власт.
Бисера Йосифова се е обосновала с това, че „подходът към художествените обекти е позитивистичен, основан на историческо самообладание и професионализъм. Представянето на тази част от българския визуален опит от социалистическата епоха едва ли вече би могъл да нанася идеологически травми. В настоящия прочит той е лишен както от носталгия, така и от ирония.” Ще добавя, че, за съжаление, е лишен отново от какъвто и да било анализ, от адекватна контекстуализация и най-лошото – лишен е от отношение. Факт е, че уводният текст, който цитирам в опит да се хвана все пак за някаква концепция, е просто лека редакция на текста на Йосифова по повод изложбата “Образи от подземието”, показана в същия безхаберен стил в НХГ преди четири години.
Изложбата сега има потенциала да предложи поне някакъв сравнителен анализ именно с това „паралелно творческо съществуване” на показаните автори, защото тук, освен споменатите, са и Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов и т.н. И, наистина, в това сравнение може да се очертаят изключително красноречиво и нюансите на стила, и характерът на историческия период. Но тази възможност е абсолютно пропиляна в поредния неорганизиран сбор от налични творби.
На финала не мога да не се запитам дали „класическият соцреализъм” наистина е изхвърлен и заличен физически или само е абсолютно неизвестен за някои специалисти.


[1] Пламен Дойнов, Българският соцреализъм 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ, Институт за изследване на близкото минало, София, 2011, с. 34
 
[2] Пак там, с. 42
още от автора


1 - 06.04.2012 16:30

"Всеки ден ли майка да те кити?"/К.Христов
От: Shidifu
Колко е неприятно, госпожо К., да се наблюдават гърчовете на агонията на официалното тоталитарно изкуство! Инструмент на илюзията, каквото то винаги е било, днес, постлетално, то не се свени да си осигури невъзможния втори живот след смъртта и да подлъже наивните, че трупът не е напуснат все още от щастливата виталност. Лъже ни още, че има история там, където имаше само тление. Впрочем в интерес на макабрената си илюзия то не се поколеба да кастрира културата на коментара, когато вече беше станал възможен трезвият поглед върху отровната му същност. „Ние нормализирахме изкуствознанието“ провикна се комисарят Шошев за да бъде затворен зад стената на мълчанието новият хоризонт, отворен за нашето изкуство. Без излишна казуистика следва да се подчертае тройната непочтенност на т.нар. СР в неговия български вариант. Първо: инфлацията на класическите образци на западноевропейското изкуство, които той възпроизвежда. Лицемерен наследник, СР жертвува автентичността в името на каноничната им предъвканост и недоразбраното им репродуциране. Второ: каноничният редукционизъм на образците го прави агент на отчуждението. Никакво човешко съдържание не може да се помести в границите на зададения канон. И най-амбициозните и хамелеонски негови проявления остават неизменно в калъфа на хладната пропаганда. Трето: Особено характерно за българския, „творчески“ вариант на СР е, че той издигна стена и пред контактите на българската култура с европейския и световен художествен дебат. Няма друга школа в бившите соцстрани, която да е тъй изолирана от тенценциите на международния художествен процес както българската. Нито в Полша, нито в Унгария или Чехословакия, даже нито в бившите ГДР или СССР не се култивираше нарцистичната самодостатъчност тъй както у нас. Ако има наистина история, тя все още не е написана. Случайните,редки и изолирани прояви на индивидуален произвол създаваха достойнството на българското изкуство през тоталитарния период, който, включително и във Вашата хроника, отказва да се признае за минало...
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”