Софийска филхармония. Диригент Мартин Пантелеев. Солист Александър Сомов. Елгар, Берлиоз. 15 март, зала „България”

Четвъртък е - ден, който от детството си помня като Деня за концертите на филхармонията. И независимо от всичко, продължавам да се вълнувам, когато тръгвам към зала "България", когато пристъпвам в самата зала, когато сядам на втори балкон (като в ученическите години) и най-вече в момента, в който наистина прекрасните полилеи бавно угасват, за да остане осветена само сцената. Приказният елемент продължава да е там, но се появяват и елементи от реалността.

Първият е липсата на публика. Долу залата е пълна едва до половината, по балконите е рехаво, в ложите имаше хора, но те повечето са музиканти. Останалите вероятно са лекарите и юристите, които, казват, ще останат в залата, ако махнем музикантите. А програмата заслужаваше повече интерес, поне на първо четене - красивият концерт на Едуард Елгар за виолончело и преломната за жанра Фантастична симфония на Берлиоз.

Следващият ми сблъсък с реалността беше необосновано дългата и скучна реч, с която се благодареше (това е нормално и така се прави) за съдействието от страна на Френското посолство и следваха стандартно поднесените фрази за България като франкофонска страна. От тези речи, които знаем, че трябва да изслушаме - няма как. По цял свят големите филхармонии имат традицията да се говори преди концерт, но там някак знаят как да го направят, така че да допринесе за финеса и класата на вечерта, така че публиката да бъде обогатена или пък подготвена, или пък настроена за това, което предстои.

Но време е да стигна до самия концерт. Ще започна със солиста - Александър Сомов. От малък той даваше заявки за сериозна кариера и успя да я направи. Не само в измеренията, които са свързани с конкурси, стипендии и престижни зали, но и в онези, които са свързани с непрестанното израстване. Неговата интерпретация на концерта на Елгар бе красива, изпълнена с нюанси, с добре "дозирана" романтична душевност. Това е творба, в която се преплитат много линии - и стилистично, и като музикални влияния, и като елементи, които са предвестници за това, което е предстояло в музиката по времето, когато Елгар е писал въпросния концерт. И Александър Сомов се справи със всяка от тези линии, като изобщо няма нужда да споменавам, че нямаше никакви проблеми с техника и фразиране. Инструментът му има прекрасен звук - богат, плътен, докосващ сетивата, но това е заслуга и на Александър Сомов. Определено случи на солист филхармонията този път, на солист, който да увлече и "запали" колегите си в оркестъра. Пред него има още много музикално пространство за овладяване, но Александър Сомов доказва, че е стигнал до етапа, в който може да поднася големи музикални откровения. Затова аз лично с нетърпение ще очаквам следващата му поява с оркестър. А иначе публиката го оцени по достойнство, поиска си и получи един "бис", заслужаваше и още един, според мен.

А Софийската филхармония - ще попитате?! Ето какво усетих аз - оркестърът наистина расте с новия си главен диригент Мартин Пантелеев. Той самият беше подготвен, вложи много (говоря вече и за Фантастичната симфония), личи си, че най-после има някой, който постоянно да работи с оркестрантите. Тази спойка засега се усеща най-вече при щрайха, може би и поради факта, че самият Мартин е цигулар. Ако мога да се изразя метафорично и си представим оркестъра като картина, то цветовете и рисунъка на долната част са по-ярки и компактни, докато в горната част на картината тук-там има цветови "избухвания", които трябва да се тушират, а останалите цветове са по-бледи и още чакат да бъдат "пипнати" и да им бъде намерен точният оттенък. И да се впишат в цялостната картина. Определено не е лесно да си Софийската филхармония - ако мога да си позволя да възкликна така - и пътят към истината тепърва предстои. Но като че ли посоката е вярна.