Ходене по буквите
Таня Кольовска. „Такава гъста светлина”. Нови и избрани стихотворения. Художник Магда Абазова. Поредица „Нова българска лира” под редакцията на Мартин Христов. Издателство „Ерго”, С., 2012, цена 10 лева
За „Такава гъста светлина” Кристин Димитрова казва: „Стиховете на Таня Кольовска пускат кръв, но не признават хленчене.”Затова в поетическата си равносметка поетесата заявява: „Само с есента го можем:/ да сме хубави и стари.” (”Вълшебство”). Небрежната красота на стихотворенията й дръзва да върне прямотата на лирическото преживяване в нашия свят, изопвайки достойнството на Словото. Неслучайно употребявам точно това старомодно словосъчетание, защото съм убеден, че житейският път на Таня подхранва разбирането, че стихотворението е преди всичко новина, дори за самия му автор, изненадваща информация за спешно споделяне (и не само защото Кольовска е преводачката на култовите публицисти Роберто Савиано и Ориана Фалачи). Всъщност, през досегашните й книги и новите й стихотворения се доближаваме до разпознаваем лирически глас, който общува деликатно и тихо, но твърдо с читателя. Глас, загадъчен в пестеливостта си, но задъхан и изчакващ, на места насмешлив - и още по-често самонасмешлив. Зад акварелната реч има бодливо признание. Зад доверителния тон се дочува опомнящо подсвирване. Има свежа нежност на лирическото преживяване, има завладяващо усещане за отговорност пред безсмъртието на поезията. Таня Кольовска дискретно осветява някой етичен детайл от общуването, за да ни подскаже границите на изразимото, нещо повече, неговите извори. Затова стихът й е гъст – и същевременно прозрачен. В него плуват предизвикателни иронии и парадокси. И търсят пречистване чрез тайната новина на поезията, превърната в умен прозорец към човека. Защото, както казва Кольовска в стихотворението „Поет”, посветено на Екатерина Йосифова: „Удобно е/ че от всичко прави/ стихове./ Така/ и което не става/ за живеене,/ става за четене.”
Петър Денчев. „Тихото слънце”. ИК „Жанет 45”, Пд, 2012
Майсторството на Петър Денчев е в способността му всеобхватно да опише и тълкува една метафизическа, а всъщност направо физическа заплаха. Тази политическа процедура на "Тихото слънце" обаче ни най-малко не снема напрежението в текста. Умът на Петър Денчев не облекчава никого, напротив, предизвиква фоноцентрични теоретизации, споделяйки лаконично посоката на Кафка и Кутси. И това, което той предвещава като полицейски кошмар за цялото общество, най-вероятно е вече реалност във всеки един от нас. Стига да си отворим ушите, разбира се, за додекафонията на речта, за проиграването на гласовете на героите, от което Денчев е заинтригуван и в статута си на набиращ скорост театрален режисьор. Всъщност, всяко изречение е като зловещо-безотказна апаратура в медицинска клиника (и в това пункт намирам аналог в романовото писане на Денчев само в стилистиката на друг прецизен театрал – Георги Тенев). Но болезнената точност на белетриста е само началото…
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
