Български  |  English

Бутафория на смисъла

 
За премиерата на мюзикъла „Зоро” по музика на Gipsy Kings, адаптирана от Джон Камерън, в Музикалния театър
 
Кризата в Музикалния театър не е нито от днес, нито от вчера, тя продължава вече близо 15-ина години и се задълбочава от сезон на сезон - заради пълната неспособност на ръководствата да създадат разпознаваем творчески почерк на трупата, да зададат адекватен репертоарен план и да изградят цялостен културен облик на тази иначе уникална институция. Малко са европейските градове, които могат да се гордеят със специализиран оперетен театър, още по-малко - с толкова дълголетна традиция и художествени постижения, каквито има Оперетата. Дали ретроградността, некомпетентността или безидейността са основните виновници, е трудно да се каже, но при всички положения, от далечното директорстване на Пламен Карталов в началата на 90-те с красивите постановки на „Хубавата Елена”, „Цигулар на покрива” и особено на „Прилепът”, в Оперетата не се случва нищо кой знае колко значимо. След многолетното, твърде лъкатушещо в художествено отношение управление на Светлозар Донев, настъпиха още по-неприятни дрязги и неуспешни трансформации. Временният директор Марио Николов беше отстранен, за да се отвори път на сега експерта в Министерството на културата, режисьор на несполучливи мюзикъли, Борис Панкин, когото напълно резонно трупата не прие. След множество скандали и обединяването с балет „Арабеск”, днес, вече почти две години, театърът е оглавяван от Тодор Димитров, изявявал се като хорист в хор "Мадригал", със заместник една от звездите на трупата, Мариана Арсенова.
Две години не е нито много, нито малко време за значими трансформации, но дава повод за разсъждение върху насоките и търсенията на ръководството и художествените перспективи. Дали обаче нещо се е променило?! Трудно е да призная, че след всяко посещение в Оперета, единственото, което изпитвам, е съжаление – за труда на артистите, за музиката, за публиката, копнееща за съкровено емоционално преживяване, за изгубеното време и не на последно място - за жалкото упорство на посредствеността да блести и да се покрива с труфила. Постановката на „Зоро” нито спасява трупата от многогодишната кичозна летаргия, нито променя стереотипа – отново се гласува доверие на не можещи и доказали неспособността си за художествени открития хора. У нас винаги се случва все едно и също - кадърните отстъпват пред кряскащата демонстративност на незнаещите. Панкин охули трупата, че е застаряваща (и това не е далеч от истината); каза, че трябва да поставя повече мюзикъли. Но това не означава да се прави мюзикъл след мюзикъл и да се кани кой ли не на сцената само защото е млад и красив, макар още да не се научил добре да пее, танцува и да се превъплъщава. Оперетата е храм на особен вид музика - бравурна, жизнерадостна, шеговита, но и иронична, великолепна и многопластова като тази на Офенбах, Щраус, Супе, Лехар, Калман и др. А защо не се търсят и класическите автори на мюзикъла, като Джеръм Керн, Коул Портър, Ричард Родърс и Бърнстейн?! Риторическите въпроси са безкрайни.
Защо „Зоро”?! В опитите да се съвземе, Музикалният театър залага на успешни западни продукти, доказали касовия си успех. Миналата година - нова постановка на „Иисус Христос Суперзвезда”, тази  - на „Зоро”. Живеем в епоха на мултипликация и отсъствие на оригинала, на разрушената аура на неповторимостта на творбата. Мюзикълът е комерсиален и консуматорски музикален жанр, залагащ на достъпни и лесно запомнящи се мелодии, фрапантни сюжети и пищни сценични зрелища. Като продукт на масовата култура и като стилистичен кросоувър между танц, театър и пеене, той вече притежава собствен облик и изисквания. У нас мюзикъл модата идва не само със закъснение, но и с характерното неразбиране за предизвикателствата на жанра. Все още не сме видели адекватно превъплъщение. Творбите, които се правят у нас, обичайно са с изтекли права за директни реплики – т.е. постановка, идентична с оригинала като декор, костюм и режисура, различна само по изпълнителски състав, а са „адаптации-редакции”, нови режисьорски решения, което по нашенски означава пренебрегване на великото мюзикълно триединство – пеене, танц и актьорска органика. Независимо кой мюзикъл ще посетите от вече не малкия репертоар в Оперетата - от „Йосиф...”, „Евита”, „Котки” до „Иисус”, той все ще е осъществен по един и същи начин с евтините напъни на наличното и дори можете да не го познаете, ако случайно познавате от записи оригинала или сте го видели в чужбина. „Зоро” не предлага изненади – бледо копие на западен оригинал. В постмодерната ситуация на пласмасови емоции, без велики страсти и дълбоки идеи, но с кухи зрелища, „Зоро” на Музикалния театър е тържество на бутафорията, зрелище без удивление. Веднъж заради режисьорската наивност и нелепи решения, втори път заради музикалната неубедителност, слабите актьорски превъплъщения, вялостта и отчайващата сценична скука.
Режисьорската инвенция на Бойко Илиев за пореден път (негов е миналогодишният „Иисус...”) не залага на никакъв втори план или конфликт, а търси евтините ефекти като прелитане с въже и възпламеняващи се огньове, без да се досеща, че след втория полет, това техническо средство е вече безинтересно. Режисьорът не задава характери, оставя певците да се лутат без конструиращ мизансцен по сцената, няма общо решение за драматургията, работи на парче и създава предвидими жестове и ситуации, безсрамно копира шаблони, без дори да се помъчи да ги интерпретира. Въпреки многотията на събития и образи, действието тече вяло и не рядко се превръща в досада. Сцените са еднотипни, жестовете - груби и необосновани. Особено неприятни са сцените в Затвора и Пещерата.
„Зоро”, чиято премиера се е състояла в Лондон през 2008, вече няколко години е касов хит в Париж, Тел Авив, Москва, Рио де Жанейро, Амстердам, Берлин, Милано, Токио и Шанхай. През 2009 получава пет номинации за наградата „Лорънс Оливие”, включително за най-добро шоу и за най-добра хореография. Музикалната адаптация на Джон Камерън е за малък състав, дръм секция, медни духови, електронна и акустична китара. Стилът е поп-рок фламенко с типичните редувания на бързи и лирични бавни моменти. Ариите са написани удобно, а хоровите сцени са върху най-популярните рефрени на Gipsy Kings. Камерън се е справил добре по всички мерки на жанра - големи арии, масови сцени, дуети, фиеста и т.н., но партитурата не блести нито с оригиналност, нито със стилови изненади или обрати. Музикалната стилистика следва напълно логиката на установените модели на Уебър, търсенето на общ приятен, не затормозващ, лъскав и като цяло сладникав музикален тон с екзотичен привкус, полиран с поп лустро, красиви, лесно запомнящи се звукови конструкции, големи сопранови арии с рефрен. Камерън сякаш слага юзди на неудържимата стихия на мелодиите на Gipsy Kings, намалява градуса на варварската им виталност, пъстротата на циганската им страст и намалява блясъка на екзалтираната експлозия от веселие и радост на това поп-фламенко, наречено Sevillana. При него същите мотиви звучат по-скоро кротко и дори лежерно, като разчитат на емоционалната инерция на хитовата памет на слушателя, а не на непосредствеността на музикалното събитие. Разбира се, сугестивността е доверена изцяло на изпълнителя, който разполага с удобна вокално партия, която да не го затруднява, докато танцува или прелита над сцената, и ако той притежава силна харизма, ще успее, ако ли не, партията ще разкрие цялата си мелодична усредненост. Защото музиката на Камерън в „Зоро” е не толкова за слушане, колкото е несмущаващ декоративен фон на ефектно зрелище.
Диригентът Игор Богданов добре се справя с динамиките в партитурата, но за пореден път лъсват всеизвестните проблеми с акустиката в театъра. В първо действие звукорежисьорите вдигат толкова високо звука на оркестъра, че усещането е като за нощно заведение, гласовете не се чуват, изпълнителите грешат и се надвикват, музикалната маса е просто тътнеж. А когато това престава след двайсетина минути, солистите и хора вече са съвсем объркани. Началото е дадено от акапелен фламенко дует. В него особено убедителна е гостът Ивелина Балтаджиева като Ширан, чисто вокална партия, която пее с хъс и страст и открива в гласа си силна, плътна, на места дрезгава, напълно адекватна за фламенко бленда. Това не може да се каже за Владимир Михайлов като Зоро-Диего, който е разконцентриран в първо действие и се затруднява на бездруго не толкова виртуозно написаните фортисими в партията. Във второ действие е вокално по-спокоен и дори на финала успява да трогне в арията-изповед с добре намерен тембров оттенък. Въпреки голямото си старание, е също толкова неравен и като актьорско присъствие - тича, скача, но като че не му достига енергия за чара и стихията на доблестния и загадъчен мъж Зоро. Липсата на режисьорско решение тежи и на Ива Николаева като огнената циганка Инес. Тя е вокално сигурна и притежава рядкото умение лесно да съсредоточава вниманието върху себе си, но, за съжаление, не съумява актьорски да градира образа си, нито да разгърне очевидния си дар, защото е заставена да се движи в прекомерно агресивен и елементарен мизансцен, наподобяващ жените фурии, тип Кармен. Въпреки това, именно Николаева е истинското откритие на вечерта като органичност и, надявам се, ще се окаже един стойностен и мислещ артист в трупата, способен на развитие. Весела Делчева притежава красив глас и пее много добре в партията на Луиза, но маниерното й, нарцистично и непрестанно самонаблюдаващо се поведение в и без това елементарните актьорски задачи, с избора на твърде нелогични и неприятни кресливи бленди в говорните сцени, разваля напълно впечатлението от вокалните й постижения. Злодеят Рамон на Румен Григоров също е изграден доста еднопланово, но все пак опитът на Григоров го спасява както вокално, така и актьорски.
Декорът на Евгения Раева напомня всичките й постановки от последните петнадесет години – сценично пространство на два етажа, подвижни метални стълби и неизменните малки картини – стаи от стена и платформа на колелца, бутана от сценичен работник, църква от свещници и червена драперия –все в отдавна демодирания стил на сценографския функционален конструктивизъм. Още по-дразнещо е въздушното пространство, тежко песъчливо, сякаш каменно и пустинно, обичайно осветено в плътна охра, а не рядко се пее за ведрото синьо небе. 
Костюмографията, дело на Цветанка Петкова-Стойнова, издържана в пълната палитра на червеното - от алено до кармин и циклама, черно, бяло и само при някои в сиво и бежаво, с яркосините сержантски униформени мундири на епохата, всъщност е единствено стилово адекватна – реплики на испански фламенко облекла, прекрасни подвижни набори на цигански поли и отчетливи силуети, въпреки че на мен ми липсваше пъстроцветието дори в неговата циганска дързост. Очевидно червено върху червено е режисьорска ремарка, която тежи през трите пълни часа на спектакъла, траеш приблизително колкото „Рейнско злато”.
Балетният състав на театъра отдавна се намира в неравновесно състояние, липсват красиви фигури, разпознаваеми лица както в женския, така и в мъжкия състав. Въпреки че се състои от школувани класически балерини, качеството на пластическото им майсторство е твърде незадоволително и, за съжаление, не успява да въплъти прекрасните танцови инвенции на двамата хореографи Антоанета Алексиева и Светлин Ивелинов. Двамата са поставили умели общи масови сцени между хор и балет, великолепни неми фламенко акценти от палмас – пляскане с ръце и тракане с токове, едва удържани от певците танцови дуети, но заредени с много идеи и драматургичен финес. Едва когато на сцената танцува самата Алексиева, се разбира защо фламенкото е опасен танц на страстта, разкрива се дръзката му еротичност и горда непристъпност. Нейното соло е магнетично, много чисто и близко до фламенко стила, наситено с толкова енергия и едва сдържана стихийна страст, че спира дъха - големият артист въплъщава истински емоции, а не просто изпълнява движенчески текст.
Мюзикълът като жанр просто изисква синкретична изравненост на вокален, актьорски и танцов дар от страна на артиста, умелост и остроумност от страна на постановчика и отдаденост на трупата. Отдавна на Запад знаят, че успешното зрелище, което пълни касите, макар и да е дъвка за очите, е сложен рисков занаят, който изисква мислене. Зрелището „Зоро” буди не просто въпроси с демодираната си естетика, овехтели театрални средства, анахроничен език, но сякаш се превръща в симптоматична диагноза за състоянието на българската култура и държава – всичко се прави на ужким, бутафорно, лишено от какъвто и да е смисъл, за келепира, за сеира, за да се замаже положението, наполовина, без майсторлък, но най-вече без вдъхновение. Онова, което остава, е съжалението за пропиляното на вятъра.
 
още от автора


11 - 14.12.2012 13:45

ГОДИНА ПО-КЪСНО - СЪЩИТЕ ДЕФЕКТИ
От: veselin
Горещо НЕ препоръчвам на никoй мeломан този кичозен спектакъл, направен с много пари и малко ум. Потресаващо е човек да открие същите дeфекти, описани по-горе, година по-късно. Как никoй досега не се погрижи за отвратителния звук, особено по време на речитативите? Родителите ми, които заведох, си спомняха времето на Видин Даскалов, когато един микрофон над сцената е озвучавал цялата зала. Сега актьорите са окичени като извънземни с антенки, които непрекъснато пипат, докато пеят, но резултатът си е едно неразбираемо гъгнене. Това не е музика, а наслагване на звуци. Гледах състава на Б.Спиров,А.Мутафчийски,А.Топалова,Н.Панайотова... Не съм познавач на театъра, но или тези хора не си могат, или са жертва на безумните режисьорки решения и слаба сценография. Бих отличил единствено артистичността и гласа на Тодор Велков... И, разбира се, изумителната ИВЕЛИНА БАЛЧЕВА, която, уви, дори не е част от постоянния състав, но която е единствената причина този дълъг, отегчителен и слаб спектакъл да не бъде освиркан.
10 - 20.03.2012 20:31

размисъл по повод статията
От: 2ana
Тази статия - с унищожителния си патос да размаже всичко в мюзикъла - от диригентската и режисьорската работа до певците, танцьорите, костюмографията, ефектите и Театъра като цяло - звучи като част от поръчковите ангажименти на "интелектуалци", заели се с мисията да доунищожат и без това крехкото тяло на българската култура (и да пируват върху него), на истинското и стойностно изкуство, правено с всеотдайност и професионализъм. За да остане само масовата и непретенциозна попкултура, чалгата и евтините комерсиални забавления, излъчвани от медиите. Софи Маринова и Евровизия, или бутафория на смисъла - ето една тема, която чудесно пасва на ефектното заглавие на автора. Но вероятно мисията е друга, затова е по-лесно да се обругават добри постановки, да се мълчи снисходително за по-слаби, а да се одобрява (гласно и/или негласно) всичко, което се вписва в официалната културна идеология у нас от последното десетилетие. Затова подобни статии будят не само тъга или недоумение, но и възмущение. Идеолозите на смисъла, законотворците на вкуса - кои са те и каква е мисията им? И дали е платена? В едно интервю Оливър Стоун казва, че нито една творба (филм), правена 2 години, не заслужава снисходителното и унищожително мнение на критик, отделящ 20 мин. за отзив. А дали творбата е хубава - нека прецени зрителя, който първо трябва да влезе в залата, а не да бъде прогонван предварително от чужди "елитарни" мнения.
9 - 19.03.2012 14:32

размисли по повод мюзикъла "Зоро"
От: 2ana
Статията на П. Пламенов, както и други негови публикации (напр. в "Култура"), е доминирана от негативизъм и крайна критическа нагласа към сценичната работа на творците. Тя създава усещането за напразност и безплодност на усилията в сферата на изкуството у нас. "Мюзикълът като жанр просто изисква синкретична изравненост на вокален, актьорски и танцов дар от страна на артиста, умелост и остроумност от страна на постановчика и отдаденост на трупата", казва Пламенов. Първо, това не е „просто”, и второ, всичко това е налице в мюзикъла "Зоро" на Музикалния театър. Да се обиждат певци с качествата на Владимир Михайлов (като "затрудняващи се с фортисимите") е несериозно. Всеки, който го е слушал как пее и е усетил сценичното му присъствие (не само в "Зоро", но и в "Исус" - в ролята на Юда), ще се съгласи с това. Същото се отнася и за пеенето и сценичното присъствие на Весела Делчева, както и на останалите изпълнители. Декорът не е оригинален и нов, но балетът се справя отлично със сложните танци. Ако имаше сериозен бюджет и ок. 1 година време за подготовка на спектакъла (което е необходимо за такива мащабни постановки), нещата щяха да са други. Но ние живеем тук и сега, в България, и реалностите са други (в сравнение с Париж, Лондон и др.). Затова вместо да се обургава труда и таланта на трупата, на великолепните музиканти и актьорите, певците и танцьорите, да си спомним колко е крехко и трудно това изкуство, което освен всичко, за да съществува, трябва да се развива, да е един непрекъснат процес ... на спадове и възходи, на създаване на традиции, на отглеждането на тези традиции... И да се радваме на много добре направените български мюзикъли, без да ги сравняваме първо и непременно с това, което става на световните оперни, оперетни и театрални сцени. И то само с най-доброто там...! Тези, които са гледали откъси от мюзикъла "Зоро" в интернет, ще се убедят, че качеството и на българския "Зоро" е също на европейско ниво.
Да напомним само на критиците, очакващи чудеса от сцената, че кризата в учебните и в културните институции в България не е от вчера. Тя е от вече две десетилетия и резултатите са доста пагубни. Актьорите, излизащи от НАТФИЗ, също не са на онова ниво, но което бяха студентите от 90-те г., това личи вече и в театралните постановки из страната. Същото се отнася и за качеството на студентите в другите вузове в България. Днес пазарните отношения са основен критерий за успешност на една постановка (и на един театър), а това повдига и въпроса как да се създават елитарни творби и да се подготвят нови кадри за сцената? Как да се танцува фламенко на световно ниво, с каква трупа се очаква да стане това у нас – с трупата на Антонио Гадес? Кой се грижи за балета, пантомимата, оперетата и операта в страната? Каква е съдбата на трупата от великолепно подготвени пантомимни актьори на Вельо Горанов? Това ли ще е и съдбата на българския мюзикъл – да последва участта на българския балет, на българския пантомимен театър? Как (и откъде) да се вливат на сцената нови млади таланти? Да си припомним и откога датират традициите на мюзикъла в Европа (напр. във Франция), и откога – у нас. Откъде да се вземат тези органични таланти на сцената, ако няма традиции и у нас? И когато малцината наистина талантливи творци (не просто ентусиасти, но и отговорни професионалисти) се съберат и отдадено работят месеци наред, за да се появи мюзикъл като „Зоро” – те биват негативно оценени с претенциозната констатация, че в Европа това изкуство е на по-високо ниво, отколкото в България. Да се замислим какво стои зад красивия, динамичен и труден (както и много ефектен) сценичен бой в „Зоро”: той е убедителен, а в същото време е съобразен и с наличния актьорски и певчески състав на сцената. Същото се отнася и за великолепната хореография, за красивите (и скъпи) костюми, за убедителното фламенко на сцената на Музикалния театър в „Зоро”. Ако на някой му се струва, че това не е достатъчно, нека се замисли и над въпроса колко орязани са щатовете в театрите и оперно-филхармоничните дружества от последните години, където редом с оркестрантите първи пострадаха танцьорите. Да се замисли и за хонорарите на творците, които не желаят да се комерсиализират, а свирят, пеят и танцуват в театъра (а не в барове и занимателни предавания по телевизията). Запазването на традициите във високото изкуство, колкото и да са крехки те, изискват в наши дни куража и отдадеността, които притежават творци като тези в Музикалния театър. А мюзикъла „Зоро” е доказателство, че си струва това да се прави! Той е векиколепно празненство на духа и сетивата, което си струва да се види! На добър час на тази успешна българска творба!
8 - 18.03.2012 22:05

2ana
От: 2ana
извинявам се за неволната грешка - за статията на г-н Петър Пламенов става дума.
7 - 18.03.2012 21:48

още едно мнение за мюзикъла "Зоро"
От: 2ana
Шокирана съм от унищожителната рецензия на г-н Панайотов. Бях и на двете премиери, но като чета статията си мисля, че съм гледала друга постановка! Като изключим проблемите с озвучаването (които не са само на тази постановка), както и основателната констатация за декора, не считам, че казаното за "Зоро" е обективно и доброжелателно. Нито за режисьорската работа, нито за изпълнителите, нито за театъра. Да се прави мюзикъл е много трудно и деликанто нещо, особено в ситуация на дългогодишна криза - не само финансова, а и в културата като цяло. Това изкуство изисква дългогодишни традиции,свързани с балет, създаване на актьори с многостранен талант (танц, пеене, сценична игра, сценичен бой, пантомима...), режисьорски традиции в жанра и т.н. Но това не означава, че не трябва да се правят мюзикъли, ако те не са "велики" и на световна величина. Да се сравняват постановки като "Исус" и "Зоро" с опитите на Панкин също е неправомерно. Предполагам, че негативизмът е най-лесната позиция в случая, но това не е позиция на отговорен интелектуалец, който обича и уважава българското изкуство. И се радва на всяка негова добра стъпка към опита за съвършенство... за съграждане на една българска традиция, която да не умре, както всички други крехки сфери на изкуството, изискващи голям екип творци, умения, талант, обич и себеотдаване, естетически вкус. Радвам се на мюзикъла "Зоро", кйто харесах и който ме зарадва повече от доста театрални постановки през последните 2 сезона. На добър час на творците от Музикалния театър.
1 2 3 > »| 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”