Как да измерим прекаленото омаловажаване
На 23 януари френският Сенат ще трябва да се произнесе по един закон, който ще позволи наказателно преследване за отричане на арменския геноцид от 1915 година, както и на всяко друго събитие, признато за геноцид от френските закони. Този закон вече беше гласуван от Националното събрание. Би било добре, обаче, Сенатът да го отхвърли в името на свободата на словото, на свободата на историографията, както и в името на член 11 от Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 година („свободната размяна на мисли и възгледи е едно от най-ценните права на човека”).
Въпросът не е в това дали жестокостите, извършени спрямо арменците в края на господството на Османската империя, са били наистина ужасяващи или дали те налагат на Турция и Европа да помнят за тях. Този въпрос не се поставя. Да, жестокостите са били ужасни и, не, никой не би трябвало да ги забравя. Истинският въпрос е по-скоро следният: трябва ли да подлежи на наказателно преследване (във Франция и в други страни) това, че поставяш под съмнение факта, че тези събития съставляват или не геноцид – термин, използван в международното право? Големият специалист по Османската империя Bernard Lewis преди време изрази съмнение именно по тази точка, без при това да омаловажава страданията на арменците. И един друг въпрос: има ли френският парламент необходимите средства и способности, за да си присвои правото на съдник на Всеобщата история и да произнася присъди по миналото поведение на други страни? Отговорът е, естествено, не.
И като капак на всичко, на наказателно преследване подлежи не само „оспорването” на арменския геноцид, а и „прекаленото омаловажаване” на този геноцид. Както подчерта Франсоаз Шандернагор в рамките на кампанията „Свобода за историята”, това е изключително неясно понятие, мерено дори с аршина на мемориалните закони. За турската страна броят на загиналите е 500 000, за арменската той съставлява 1.5 милиона. От колко загинали нататък ще можем да говорим за омаловажаване? От 547 000? И дали министър-председателят на Турция Реджеп Тайип Ердоган при следващата си официална визита ще бъда арестуван за „омаловажаване” на геноцида? (Законът предвижда глоба до 45 000 евро и една година затвор.)
За този, който има идеализирано виждане за човешката природа, общо казано, и за френската политическа класа, в частност, става дума единствено за несръчен опит в служба на благородни намерения. Това е наивна интерпретация. Всъщност, има очевидна корелация между появата във френския парламент на законопроекти от този род и приближаването на президентските избори, при които гласовете на половин милион избиратели с арменски произход са много важни. Арменската трагедия бе официално призната за геноцид от френските законодатели през декември 2001 година, точно преди президентските и парламентарни избори. Близък по смисъл закон бе представен в Националното събрание през 2006 година (отхвърлен, обаче, от Сената), когато наближаваха изборите от 2007. Какво ни очаква през 2012? Избори, разбира се!
Арменската трагедия би трябвало да е предмет на тържествено почитане на паметта на загиналите и на истински исторически дебат, в който изсмуканите от пръстите хипотези биха били спокойно противопоставени на установените факти. Вместо това, тя бива инструментализирана, превръщат я в предизборен залог. Връщат се към броенето на труповете от миналото, за да могат да трупат гласове утре.
Междувременно турските интелектуалци – като Нобеловият лауреат Орхан Памук – които имаха смелостта да кажат, че това, което са понесли арменците, е чисто и просто геноцид, рискуват да бъдат преследвани в самата Турция. Това, което е истина, постановена със закон от държавата във Франция, е лъжа, доказана от държавата в Турция.
Френският законопроект е зле нагласен и опортюнистичен. Да се надяваме, че френският Сенат ще даде пример на американския Конгрес, проявявайки се като защитник на интелектуалната свобода.
Тимъти Гартън Аш
The Guardian, 20 януари 2012
Още в края на 2005 година група френски интелектуалци издигнаха глас срещу т. нар. мемориални закони в прочутото си обръщение Свобода за историята. Тук ще припомним пасажи от него:
Историята не е религия. Историкът не приема никакви догми, не се съобразява с ничия забрана, не познава табута. Той може да безпокои и да смущава.
Историята не е морал. Ролята на историка не е да превъзнася или да осъжда, той обяснява.
Историята не е роб на съвременността. Историкът не налага върху миналото съвременни идеологически схеми и не вписва в едновремешни събития днешна чувствителност.
Историята не е памет. В научните си занимания историкът събира спомени на хора, сравнява ги помежду им, сблъсква ги с документите, с предметите, със следите и установява фактите. Историята държи сметка за паметта, но не се свежда до нея.
Историята не е юридически предмет. В една свободна държава нито Парламент, нито юридически власти могат да определят историческата истина. Политиката на държавата, дори движена от най-благи намерения, не е политиката на историята.
Едва ли има какво да се добави...
К
* Американският Конгрес трябва да се произнесе по проектозакона за интелектуалното пиратство, критикуван от интернет активистите, които виждат в него посегателство върху свободата в мрежата.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
