Невена Тошева на 90
Съпричастия
Преди малко повече от година Невена Тошева, с помощта на Дима Димова и Иван Драгошинов, издаде книгата-колаж „Докато паметта ми е жива”. Тя помогна и на мен да „сверя” спомените си, провокира ме и да напиша няколко реда.
„Открих” Невена Тошева на един фестивал в Пловдив през 1979 г. благодарение на филма й „Пансионът”. Това е разказ за тягостното ежедневие в старчески пансион от епохата на „зрелия социализъм”, командван от груб, амбициозен директор. На пръв поглед всичко е наред, само дето хората в пансиона не се чувстват щастливи. Ненатрапчива метафора на обществото, в което живеехме.
Особено ме порази таланта на режисьорката да се идентифицира с героите си, да им съчувства. Днес назоваваме това умение с малко купешкия термин емпатия. Аз предпочитам съпричастие.
След това видях и някои от по-ранните и вече знаменити филми на Невена: „Толкова ли съм лош”, ”Измерения”, „Звеното”, „Моми”, „Учители”. Различни герои и съдби, а се усеща един стил: клишета се преобръщат чрез вглеждане в човека. Невена притежава невероятна дарба да разприказва героите си пред камерата, да спечели тяхното доверие, да отвори душите им.
Особено обичам „Моми”. В него тя се среща с няколко жени от кюстендилските села, позирали за картините на Майстора. Колко пласта има в този филм! На първо място това е безценен документ за големия български художник, оставен от неговите модели. В безхитростния разказ на тези необразовани селски жени Владимир Димитров-Майстора е странен, на моменти смешен, на моменти плашещ (малките деца бягали, щом го видели).Всяка от героините вижда в картините му не „въплъщение на българката”, а най-вече себе си. Срещата с нарисуваното от Майстора отприщва у тях и гордост, и печал. Една от жените (доколкото си спомням, училищна прислужничка) признаваше, че, като се видяланарисувана като млада, в стаята на кюстендилския кмет, се върнала вкъщи и плакала цял час. Така, без помпозност, филмът се превръща в размисъл за преходността на човека и за опита на изкуството да се пребори с тая преходност.
Ами „Звеното”. Филмът получи награда на един от най-престижните фестивали за документално кино в Лил. Навремето очеркът бе най-социалистическият жанр, много търсен и добре платен. Но именно от материал за очерк Невена Тошева успя да направи невероятен колективен портрет на няколко обикновени и необикновени българки. Беше им досаждала с дни, бе ги следвала по петите с камера, сред тютюневите ниви, в къщите им. Разговорите с тях са простички, лишени от патетичност, но достигат неподозирани дълбочини.
По-късно, като редактор в Студия за научно-популярни и документални филми „Време”, имах шанса да работя с Невена Тошева. Разбрах, че, освен талант, притежава и невероятен хъс за работа. Малко преди промените започна филм за Кръстьо Раковски, деец на международното комунистическо движение, съветски дипломат, първия министър-председател на Украйна, осъден в показните сталински процеси, впоследствие екзекутиран. Невена изрови всичко, които можеше да се изрови в България, поръчваше книги от Франция, Швейцария, намери невероятен хроникален материал в Украйна. Работеше, сякаш подготвяше докторска дисертация. Невена е ненаситна в своето любопитство, обича пътуванията, чете много... Музиката е също много важна за нея - от Бетовен до Кийт Джарет.
Още един филм от 1987, който харесвам – „Малки послания”. Той не е от най-известните, според мен незаслужено. Той е за семейство, в което и двамата съпрузи работят на ненормирано работно време и затова се налага често да си общуват задочно. Жената беше по-активната в тази странна кореспонденция и, вместо хвърчащи листчета, използваше тефтер. Така се бяха запазили записки, писани години наред. Някои от тях биха представлявали интерес за социолозите, защото са поръчки за покупки, бакалски сметки в стремеж да се закърпи семейния бюджет. Но често се появяват и записки, израз на любовни обяснения, радости, страхове, надежди. Като тази, например: „Стьопа, много важна новина – на „Клемент Готвалд” и „Гогол” има портиерски апартамент – стая, кухня, баня, парно. Но трябва два пъти да се мие стълбището! Аз съм навита! Ако и ти си навит…” Житие-битието на малкия човек в чеховски стил. Преди време срещнах въпросния Стьопа (Стефан) от филма, попитах го за тефтера, каза ми, че вече нямало тефтер. Жалко, мислех си да предложа на Невена да направи продължение.
Винаги, когато чуя за поредната книга или филм за Ванга (а те са вече десетки, повечето от жълти по-жълти, някаква „Вангомания”), си спомням „Феномен” на Невена Тошева. Преди време издателство „Колибри” публикува в книга документален запис на този филм от 1977 под заглавието „Ванга, автентично”. Много точно заглавие. Защото филмът е именно автентичен, чужд на днешната истерия и смешна надпревара да се докаже кой е бил по-близък с пророчицата. „Феномен” е невероятен филм, не само защото е документ. Направен е без прехласвания, но с удивление пред онова, което вижда камерата. Ванга е просто още една героиня в галерията на женските образи, заснети от Невена Тошева. В едни моменти - съпричастна към съдбата на страдащия, спестяваща му „кажуване”, което би го отчаяло, в други - опиянена от своите необикновени способности, дори груба, надменна, в трети - самотна жена, дарена, но и ограбена от съдбата. От другата страна са учените, събрали се да осветят феномена, тяхното объркване, лутане, безпомощност в опита да обяснят необяснимото. Това също е автентичен документ за състоянието на българската наука в онова време. И третата страна - хората, всеки от тях дошъл със своята болка, надежда и страх пред къщата на пророчицата.
Може би Ванга е предрекла, че Невена Тошева ще достигне преклонна възраст. Самата тя признава, че пророчицата й казала някои неща за бъдещето. Разбира се, не ги е включила във филма си и ние можем само да гадаем. Дано да й е предрекла и повече здраве!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 28.01.2012 12:06
Eтюд
Eтюд
От: Eвгени Илиев
Доколкото знам "Етюд" на Невена Тошева е представен в Кан. Хубаво би било този филм да беше показан на ретроспективата в "Оден". Тези неща са важни. Така младите изучаващи кино и обикновени кинолюбители ще могат и те да го преценят- поне малко да се възстанови прекъснатата у нас колективна памет, по отношение на културата и историята. Малко наши филми са достигнали до значими кинофестивали. Но забелязвам, че в показваните филми на юбиляри в кино "Одеон" най- престижно наградените им творби не се дават, а пишещите затова не го отбелязват. Изглежда се дължи повече на завист у селекционера на филмите и пишещия, отколкото на лошо копие или слаба памет. Крайно време е и в това да се присъединим към развитите страни. Съвсем друг е въпросът какви "придворни" филми е създал режисьора Тошева.
