Толкова ли не можахте да го окачите като хората?
RASSIM, Маслена живопис, Галерия Credo Bonum, 19 януари – 17 февруари 2012
“Какво мислиш, да изложим картината така: изкривена енграма - спомен-образ? Разбира се, аз днес ще видя как ще седи. Мисля си, че работата толкова се е деформирала, че само бог може да помогне да се изправи. Но сега тръгвам към галерията. Имам и други варианти за подреждане. Много интересни неща съпътстват тази изложба…”. Това е мейлът, който получих от Расим в неделя сутринта, три дни преди откриването на неговата изложба “Маслена живопис” в галерия Credo Bonum. Разкривам нещо иззад кулисите, историята на една деформирана картина не заради угризение или като оправдание, а по-скоро като пример, който не спира да ме вълнува и през който гледам всички други изложби напоследък. Тази история би могла да бъде и най-достоверното обяснение защо, в крайна сметка, окачихме тази картина така, все едно е отлющила ъгъла на галерията и пада, макар да не мисля, че има нужда от него. Все пак, вероятно за напредналите е много притеснително да издадат лутането си в дилемата, това нарочно ли е или случайно, или просто “непрофесионално”. А за новаците, които страхливо отстъпват назад, за да не ги удари “падащото” изкуство, то си е вече чисто разочарование. Не стига, че някой ги е “метнал”, че ще гледат маслена живопис, ами сега и това.
За мен в този случай най-важна е реакцията на художника и решението му да се довери на волята на Онзи, същия, който единствен може да помогне за изправянето на изкривената картина. Да се вслушва в случайността, да работи по интуиция, да търси специални знаци и в обикновени технологични спънки, да рисува с масло, това не е съвсем присъщо на образа, който имаме за “авангардист”. Нито пък репликата: “Какво стана сега, Леонардо се е тревожил за боите и пигментите си, а аз – за рамки...”. В това отношение Расим прави стереотипа на пух и прах, при това с целия си респект към класиката. Той може да обясни от начало до край работата си с моторното масло, откъде е тръгнал и защо го е направил, като през цялото време оплита най-умело поетичното начало на живописта с рационалната взискателност на съвремието. И накрая да се остави на волята на съдбата или по-скоро да я концептуализира, да я прозре не като грешка, а като решение, което иначе би му убягнало. Така картината му си смени статута, стана “реди мейд”, концепцията е превърната в лирична импресия, а споменът – в обект.
Оттук нататък е почти безсмислено да обяснявам, че “отлепването” на неговата “Енграма V” от стената попадна съвсем синкретично в темата за лъжовната и променлива природа на спомените и в идеята за актуализиране на понятието за живопис, заложена в цялата изложба. Тя е чак необходима за изложбата в този вид, защото променя стерилната непробиваемост на ордера по стените, тоест, пак бяга от каквито и да било модели; защото разкрива най-важното за автора; и защото дразни или радва този, който трябва. Още по-ненужно е да подчертавам как енграмата е не друго, а точно живият и непредвидимо нахлуващ в настоящето запис от минали събития и преживявания, който влияе дори върху ежедневните ни решения. С това има риск да затрудня още повече консервативното съзнание, загубено и без това в сухите понятия. То няма как да проумее, че разликата между това дали картината пада или лети не е на стената, а в собствената му глава.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 20.02.2012 13:08
Кураторът "наблюдава" собствената си изложба
Кураторът "наблюдава" собствената си изложба
От: Диана Попова
А редакцията се разсейва. Колко мило!
