Сфумато" /> Култура :: Изборът на "Култура" :: Маргарита Младенова и Иван Добчев: Маршрутите на театрална работилница <i>Сфумато</i>
Български  |  English

Маргарита Младенова и Иван Добчев: Маршрутите на театрална работилница Сфумато

 

- Току що дойде новината, че „Сфумато” е приет за член на Съюза на театрите на Европа...

Иван Добчев: Това е следствие от 22-годишната биография на „Сфумато”, който от самото начало на създаването си като лаборатория за театрални търсения беше забелязан и оценен на едни от най-престижните европейски форуми – Le Festival d’Automne (Есенния фестивал в Париж), Le Festival d’Avignon, Авиньон; Passages (Пасажи) в Нанси, Летния фестивал в Хамбург, Bonner Biennale (Биеналето в Бон), Театъра на нациите в Берлин – представянето във всеки един от тези фестивали довеждаше до нови покани, спектаклите на „Сфумато” са показвани на Фестивала на камерните театри в Риека, Хърватска; MESS, Сараево, Ex Ponto, Любляна; Люксембург – Европейска столица на културата; Белгия; Piccolo Teatro di Milano (театъра на Стрелер), Националния театър Sao Joao на Порто, Португалия; Kontakt, Торун, и театърът на Шайна във Варшава; Чехия; Националния театър на Румъния; Охридско лято, Македония; Център Меерхолд, Русия; Шизуока, Япония и SPAF, Сеул, Корея. Участието в тези престижни фестивали е било отбелязвано с награди – Първа награда на журито и Наградата на публиката от МЕСС, Сараево, за „Черното руно”, награда от Фестивал на камерните театри в Риека, Златен витяз от VІІ Международен театрален форум в Москва за „Сънят на Гогол”, индивидуални награди за актьорите на Сфумато Владимир Пенев, Цветан Алексиев, на композитора Асен Аврамов... Множество сериозни отзиви в издания като „Либерасион”, „Монд”, „Фигаро”, някои от които са били представяни на читателите на „Култура”.
Маргарита Младенова: Да не пропуснем партньорството на „Сфумато” в много международни проекти, печелили финансова подкрепа от Европейската комисия - 25++, THEOREM (Теорем), SEAS (Морета) и др. Благодарение на тях се състояха международните ателиета на „Сфумато” тук, в България, с участието на артисти от много европейски държави. Тези артисти и досега поддържат връзка с нас и очакват следващи съвместни акции.
Иван Добчев: Показателни за престижа на „Сфумато” са и поканите, които ние двамата като режисьори сме получавали: двумесечен майсторски клас с абсолвенти на Консерваторията в Париж, който завърши със спектакъл по „Кървава сватба” на Лорка, предложението от Авиньонския фестивал (като копродуцент) за спектакъл с френски актьори по „Вишнева градина” на Чехов, ателиета с френски актьори върху текстове от „Чайка” на Чехов и „Малки трагедии” на Пушкин, спектакъл по писма на Пушкин, двумесечен майсторски клас със студенти от Консерваторията към TNS (Националния театър в Страсбург), който завърши със спектакъл по текстове на Достоевски, безпрецедентна покана за 20 представления на чуждоезичен театър в TNS, Страсбург, на цялата програма по Стриндберг... Всички тези покани не са плод на усилията на някой печен мениджър, каквито, впрочем, ползват всички големи режисьорски имена, а са следствие на най-естествения пиар, който може да се случи на едно театрално събитие – театралите, които са го гледали, да го препоръчат на други, да го споделят като нещо значимо... Така ни се случи и поканата от Националния театър Sao Joao в Порто – ние не се познавахме лично с директорите на театъра, те не бяха гледали нищо от „Сфумато”, всичко се основаваше на препоръки и възторжени отзиви за нашата работа. Там всъщност ни беше отправена и поканата за включване в Съюза на театрите на Европа, една много елитна театрална мрежа, в която се влиза със специални препоръки и прецизно оглеждане на кандидата...
Маргарита Младенова: Тази естественост, спонтанност, с която се образуват маршрутите на „Сфумато”, е най-забележителното в биографията му. Това не може да се измисли, това не се „урежда”. Японците ни откриха в Авиньон, директорът на МЕСС (Сараево) – в Чивидале, корейците – в София, Страсбург – в Париж и т.н., и т.н. Така и не разбрах защо тази автономност на световния живот на „Сфумато” най-трудно се прощава, тя като че ли не съществува за българския контекст. Точно той не цени приносите на „Сфумато” за вписване на българското театрално мислене в световната културна картина. Понеже днес се слагат единствено и само количествени мерки за дейност – да се загледа поне в количеството – за 20 години над 300 представления в най-престижни световни форуми и десетки ателиета, лекции, дискусии и то в ускорение, въпреки кризите от всякакъв род.
- Какво всъщност представлява тази театрална асоциация?
Маргарита Младенова: Асоциацията "Съюз на театрите на Европа", основана през 1990 г. от режисьора Джорджо Стрелер, директор на Piccolo Teatro di Milano, и френския министър на културата Жак Ланг, представлява театрална мрежа на международно ниво с 35 члена от 16 страни. Те организират малки тематични фестивали, както и участие в големите фестивали, в които представят собствени постановки, резултати от проекти, както и работата си с млади професионалисти. Асоциацията също така организира изложби, лаборатории и майсторски класове, лекции по актуални въпроси и транснационални проекти. Тази "многонационална театрална къща" се занимава предимно с проблемите на европейската идентичност и отпадането или определянето на граници. Поради това, тя изисква постоянна работа по съвместни изследвания и дебати. В центъра на настоящата програма на Асоциацията са проекти, които експериментират с нови начини на работа с цел да се обединят в дългосрочни проекти театрални творци с опит с творци от идващите поколения.
Иван Добчев: Съставът на Асоциацията е следният. Има членуващи театри: Национален театър на Атина, Гърция, Театро Luire, Барселона, Испания, Югословенско Драмско Позорище, Белград,Сърбия, Bobigny MC93, Франция, Teaтър Буландра, Букурещ, Румъния, Унгарски театър на град Клуж, Румъния, Schauspielhaus, Грац, Австрия, Piccolo Teatro di Milano - Teatro d'Europa, Италия, Театър Мали, Москва, Русия, Teatro Garibaldi, Палермо, Италия, Национален театър Sao Joao, Порто, Португалия, Народен театър, Прага, Република Чехия, Мали театър - театър на Европа, Санкт Петербург, Русия, Националния театър на Северна Гърция, Солун, Гърция, Народен театър на Израел, Тел Авив, Израел, Teatro Stabile ди Торино, Италия.
Има още членове: Жорж-Франсоа Хирш, Соланж Барбизие; отделни членове: Виктор Ардити, Тадеуш Брадецки, Чаба Антал, Ели Малка, Джорджо Урсини, Силвиу Пуркарете; почетни членове: Лев Додин, Анджей Вайда, Жак Ланг, Анатолий Василиев, Робърт Стуруа, Патрис Шеро, Кристиан Лупа.
 
- Какво ви дава това, какви нови перспективи отваря за „Сфумато”?
Иван Добчев: Това е като да те приемат в Шенген, ти наистина ставаш гражданин на света, отвъд всякакви граници и доморасли критерии. Освен признанието, което получаваме за значимостта на работата си, това членство отваря врати, за които само сме мечтали. „Сфумато” и неговите програми ще влязат в дневния ред на тази многонационална театрална къща, ние ще се впишем в този международен контекст, ще участваме в реализирането на европейски програми, ще се включим в мрежата от театрални сцени от Петербург, през Порто, Прага, Грац и Тел Авив; може би най-сетне ще бъдем и у нашите претенциозни съседи в Белград, които досега единствени от бивша Югославия не са обръщали внимание на „Сфумато”, както и гърците от Солун и Атина.
 
- С какво това членство помага на ситуацията ви в България?
Маргарита Младенова: Не вярвам да повлияе. Тук винаги сме имали единствено това, което сами постигнем. Правило без изключение, уви.
Пътуванията на „Сфумато” не се финансират от българска страна. Връщаме всички приходи от цялата си международна дейност в националния бюджет и с тях захранваме артистичната си дейност, творческото производство и труда на артистите.
В отчетните схеми на Министерство на културата няма даже кутийки за всичко това.
Цялата чисто некомерсиална дейност на работилницата (6000 зрители годишно за акциите със свободен вход – малките сезони, ателиетата, паралелните програми с участия на млади и свободни театрални „валенции”, на които предоставяме 80% от прихода, освен цялото обгрижване и настаняване в „дядовата ръкавичка”) почти не е обхваната от формулата на реформата.
По тази формула ние сме таксувани като репертоарен театър – въпреки статута ни на лаборатория, приет от Министерство на културата.
По методиките размера на дотацията за продаден билет (12.50 лв. за 2011 г) не отчита даже огромната ни работа с младите. Нашите игрални пространства са малки (120 – 30 – 40 места), в тях не може да се показва паралелно. За да заработим фонд „Работна заплата” за екипа, играем всяка вечер.
Залите ни са пълни, но малки. Стеснява се пространството за чиста лаборатория, стопяват се времената на митичните дълги репетиции, които отглеждат мислене, език, качество... и броим, броим, броим…
Направили сме сериозен анализ след бакалската в това отношение 2011 г. Имаме смислени предложения – в логиката на всеобщите, но и специфичните правила на играта – и ще настояваме за развитие на формулите. Не може качеството да няма значение, това е пагубно не за нас – ние заради него сме се създали и удържаме – пагубно е за българина утре, за мерките на живеене. Слава богу, по света все още има „зони”, които изповядват артистичните практики като духовни.
 
- Какви са следващите ви международни проекти?
Маргарита Младенова: В началото на януари имаме среща в Рен, Франция, с Ерик Ла Каскад и ръководителите на „Театро дел албе” в Равена, Италия – за един проект за тристранна лаборатория „Давид и Голиат”, който трябва да се реализира до края на 2012 г. с български, френски и италиански актьори.
През пролетта на 2013 г. по предложение на НЕТА двамата ще ръководим балкански проект, който ще участва във фестивалната мрежа на асоциацията, включваща Любляна, Сараево, Охрид, Риека, Черна гора и др.
Есента на 2013 г. предстоят „Мъртви души” с френски актьори от TNS – Страсбург, и Колмар. Заедно с българското „Сънят на Гогол” двете акции образуват продължението на програма Гогол за 2014 г.
По предложение на американската Шекспирова компания Shakespeare&Co. започваме тригодишен съвместен проект, който включва размяна на участници в ателиета (Даниела Варон  вече участва в последното ни ателие „Аз съм актриса”); покана да водим ателие при тях, намерения да разпространяват там представления на „Сфумато”.
Тепърва ще се уговаря активното ни участие в програмите на Съюза на европейските театри.
 
-След 22 години не подлежи ли поетиката на „Сфумато” на някаква ревизия/преосмисляне/”презареждане”?
Иван Добчев: „Логиката на видимото в служба на невидимото” – този тезис на Одилон Рьодон е бил основополагащ за изграждането на нашата естетическа програма. Аскезата на актьорската акция, отменянето на всичко онова, което задържа вниманието на действащия във видимото, в бита, нетърпимост към имитативните жестове и поведение, които „бъбрят” само във видимото, имитират живия живот без никакъв хоризонт към тайната на Битието, към невидимото – това са елементите на една поетика, която ние припознаваме като своя. В генезиса на нейното изграждане много попътни ни бяха „уроците” на Гротовски, неговата идеосинкразия към „въоръжения” с похвати актьор, към лъжата в играенето пред публика, призивите му към обезоръжаване, към откриване пред Другия, пред Брата, който е дошъл за Срещата. Тези наши пристрастия са били обект на множество предубеждения и една непрекъснато натрапваща се лъжа, че актьорът в „Сфумато” е подложен на фрустрация, че не му се позволява да бъде „свободен”, да бъде себе си и оттам нататък се отива до мълвата, че актьорите и спектаклите на „Сфумато” са неразбираеми, скучни, неестествени и логично нямат публика. Имахме среща със зрителите след спектакъла на „Стриндберг в Дамаск” в Шербург, Франция, и един зрител сподели, че след първите 20 минути е престанал да чете титрите на френски език, защото това, което се случва на сцената, му е било ясно и без думите. Ние знаем, че нашите спектакли не са за всяка уста лъжица, ние не си позволяваме да предъвкваме всичко, за да го направим лесно за консумация. Ние уважаваме нашия зрител, човека, дошъл на театър, има глад за духовност, за Среща, той е наш Брат. И е съвсем логично дошлият да бъде забавляван, да бъде епидермално погъделичкан да стане и да си излезе посред действието. Тази опозиция на повсеместната разтуха, която се шири по нашите сцени, се удържа все по-трудно. Чалгата ни залива като потоп. Ревизиите, които се опитваме да правим на поетиката си, нямат за цел някакъв завой към лесната смилаемост на спектакъла и угаждането на тълпата. В театъра вече пристъпват зрители, които нямат никакви спомени от социализма, зрители, които са се изградили като човеци през интернет мрежите. Това са друга порода хора с друг, небивал досега сетивен опит. Срещата с тях е нещо като Среща от третия вид. А и не само те, поколенията, които подскачаха по митингите на Промяната, също прескочиха в Мрежата, превъоръжиха се, мутираха, виртуализираха се. Какво може да им даде театралната Среща със своето сетивно тук и сега”, когато те същински нонстоп обитават „там, някъде”? Тези въпроси не могат да не предизвикат ревизии на довчерашните ни естетически убеждения.
Ние започнахме с Чехов. И досега считаме, че неговата драматургия е тест за театъра, който иска да надникне в загадката, наречена Човек. Чеховата мярка за човешкото е била изповедна за „Сфумато”. Дори когато правехме опити върху текстове на Радичков или Достоевски, в затъмненията и паузите се дочуваха неговите скъсани струни. И ето сега, след като сме стигнали до Шекспир, ние някак неочаквано осъзнаваме, че Чехов не е написал нито една „историческа” пиеса, неговите герои са негови съвременници, те живеят там, в някое забутано имение, бълнуват за „нови форми” и не обичат театъра, който прави родната им майка – а тя вероятно прави театър, който може да се види в Москва или Петербург, писателят Тригорин публикува в списания, които можеш да си купиш, като излезеш от театъра, и се сравнява с Тургенев – все още жив класик. Всичко в пиесите на Чехов е в контекста на едно непрекъснато натрапващо се съвремие, неговите персонажи дишат същия въздух, тъпчат се със същите блини, които те очакват в бюфета на театъра по време на антракта. Петя Трофимов вече бръщолеви за неща, които след няколко години ще се материализират в кошмара, наречен Октомврийска революция, сега засега той е само смешен, но банкрутът на вишневата градина, преди да стане метафора за един цял свят, си е просто реален факт – Раневская и нейният отвеян брат харчат някакви наследствени пари, не умеят (ненавиждат) да печелят, да превърнат имението си в дачни парцели, както ги съветва Лопахин, и всичко това вероятно е било отразявано всекидневно в пресата. Тук няма нужда от никакво „магическо ако”, просто героите и зрителите са в едно и също време/пространство. Това придава невероятна сетивна енергия на спектаклите по тези пиеси. Горки говори за „Вуйчо Ваньо” като за „парен чук”, който се стоварва върху главите на зрителите. Затова са разбираеми вбесяванията на Чехов от вчерашния, овехтял маниер на артистите на МХТ да „влачат” действието като в мелодрамите, с които са били закърмени. Разказват как се появил зад кулисите в антракта с изваден джобен часовник и заплашил, че ако продължават така да се разполагат във времето, ще съкрати следващото действие. Днес ние непрекъснато се сблъскваме с вчерашния ден на тези персонажи, ние все търсим аналогии, въпросът не е просто да навлечем едни джинси на Треплев и да го „осъвременим”, неговите реалии са далечни и чужди, те непрекъснато изискват от зрителя да държи буден в съзнанието си един преводач на смислите, на значението на някои изрази, които тогава са били детонатор за мигновени асоциативни вериги. И това е проблем на съвременния театър всеки път, когато се захваща с класиката. Опасността да правиш „музеен” театър е въплътена не само в костюмите и реквизита от епохата, но и в самите думи – те са от вчера, те говорят на уши, които вече са мъртви.
Това беше един доста обиколен път, за да стигнем до същността на въпроса: какви ревизии, преосмисляния или презареждане на поетиката следват?
Иска ни се да увеличим ефекта на емпатия, на пълното, плътното влизане в усещанията на Другия, на театрален жаргон това се изразява с „влизане в кожата” на героя. Но нас ни занимава още повече емпатията на дошлия на Срещата, на самия зрител. Колкото по-безусловно е появяването на един персонаж на сцената, колкото повече неговото съществование няма нужда от уговорки и пояснения, толкова по-спонтанно протича токът на припознаването, на емпатията, на чудесното „аз съм той”. Преди години пан Гротовски, преди окончателно да скъса с театъра, осъществи паратеатралния проект „Планината” – участниците (поклонници на Театър Лабораториум) били поканени да се изкачат на една планина, като всеки имал зададен маршрут върху топографска карта, и когато изтощени и изподрани се събрали на уречената поляна, Гротовски им обявил, че това е самият проект, смисълът му е в самото извървяване (лично) на пътя, на изкачването на Планината. Разказват, че имало доста смутени, даже раздразнени хора, дори някакъв японец искал да му възмездят пътните. „Шегата” на Гротовски, разбира се, има за цел да манифестира и скъсването с парадигмата на театъра: вие идвате при нас, а ние нещо ви показваме, както и да заяви неговото допускане за една радикална емпатия – не ние показваме /изиграваме/изживяваме нещо пред вас/Другите, а вие сами ставате самото показвано, влизате в него, живеете го, случва ви се... Другостта. Това е на границата на утопията, също като при Антонен Арто; това означава излизане от театъра, от неговите конвенции. Но тези „бълнувания” за нещо отвъд познатото зареждат и могат да се превърнат в подстъпи към утрешния театър.
Маргарита Младенова: Фокусиране върху действителното днес. Проявленията му: няма откровение – защото няма вътрешно; няма уникално – защото няма интимно, няма под- и над-текст, има само текст. Няма монолог – защото никое натрупване не се въздържа. Няма диалог – защото всеки иска не да слуша, а да го чуят; не да гледа – а да го видят. Няма ресурс за утопия, за хоризонт.
Няма аз и ти, има само аз. Няма другото – има само моето. В персоналното, общностното, социалното, политическото. Няма сакрално, има само профанно.
Тогава?! Единствено възможната кауза – да търсим диалог, да реабилитираме диалога и през него – човека като участие в битието.
 
- Какви са вашите допускания за новата рецепция на днешната публика?
Иван Добчев: Вече споменахме за променените нагласи и стереотипи на младите. Те несъмнено се отразяват на начина, по който тези хора стоят срещу театралното представление. Какво допускам, че се е случило? Появила се е някаква умора. Георги Господинов го формулира като тъга, меланхолия. В романа си „Физика на тъгата” той говори за „есента на света”, за света като едно много тъжно място за обитаване. Писателят има особени антени за протичащото в ефира и трябва да се вслушваме в неговите „апокрифни” новини. Още повече, че той непрестанно съпоставя вчерашното с днешното, дори античните митове имат отношение към криминалната хроника на днешния ден. Човечеството се умори от утопии, които променят света. Философите говорят за криза на утопиите или по-точно за липса на утопии. Човеците се настройват да живеят по принципа „ден да мине – друг да дойде”, а знаем, че този български лаф е преизпълнен с апатия и отменя всякакви хоризонти на живеенето, освен безпросветното наливане с алкохол, дрогирането, масовата екзалтация на футболните фенове, безразборен секс, порно, силиконови певачки, кич и разходки в мола. Публичното пространство се изпълни с жълти вестници и журналисти, които ровят в мръсното бельо на медийните звезди на тия същите жълти вестници. Според данните на Националния статистически институт, средно 30% от всички българи водят някакъв спорадичен културен живот. Около 70 хиляди са тези, които активно следят културния живот - това са хората между 34 – 54 години. Един и същи е кръгът от хора, които ходят на театър, кино, концерти, изложби. 3 милионна е обаче армията на тези, които изобщо не четат, не ходят на кино, театър, музеи – между тях има както много млади хора, така и пенсионери. Милион и половина българи нямат книги в къщата, а над два милиона не са прочели нито една книга през изминалата година.
Каква може да е рецепцията (каква претенциозна дума за нашия „културен” пейзаж!) на хора, които живеят в контекста на едно нечленоразделно говорене, агресия, нагъл цинизъм – някакъв висш духовник се изцепил на Никулден във Варна със супер Линкълн, бил му подарен (от някоя мутра вероятно) - така щял да харчи по-малко бензин, като ходи по Божите си дела!!! Какви Божии дела – ние живеем във времето на всепозволеността, за което предупреждаваше Достоевски, във властта на Великия инквизитор – представям си как нашият провинциален инквизитор качва в Линкълна завърналия се Христос и му разказва правилата на играта: „Върви си! Без тебе сме я подредили по-добре.” Не съм сигурен дали Христос на изпроводяк ще го целуне по устата, както е по Достоевски, или ще го заплюе. Духовното пространството смърди от Смердяковци... А ние искаме да говорим за Среща, очакваме Брата, Другия? Не знам какво ни очаква, страх ме е от тези, които идват, какво носят в погледите си, какво крият в душите си? И имат ли още такива... Юлия Кръстева го е казала с повече оптимизъм: „Като хуманисти, чрез споделимата единичност на вътрешния опит, ние можем да се борим с тази нова баналност на злото, каквато е автоматизацията, на която е подложен човешкият вид. Защото ние сме говорещи, пишещи, рисуващи, музициращи, играещи, въобразяващи си същества, ние не сме осъдени да се превърнем в „елементи на езика”, в ускорена хипервръзка. Безкрайността на способностите за представа е нашата обител, дълбочина и освобождение, нашата свобода.”
Маргарита Младенова: Пресищането от клишетата на „индустриите за забавление”, безогледно свръхпроизвеждани по нарочно посредствени образци (да не подценяваме кича, той е печеливш код, не по-малко от мистификациите на фармацевтичните колоси) – поражда глад за друго.
Неслучайно последните години „Сфумато” има друга, нова, млада аудитория. Усетлива, взискателна, критична и любопитна. Тя чете „между редовете”. Тя търси същност зад привидностите, надежда – отвъд скепсиса, естетически ред сред грубия хаос. Търси твърда опора сред пясъка, дух на сериозност сред унинието.
Новият зрител иска помощ, чете изкуството като друг език на липсващите съдържания. Срещу „фракталното” разпадане този зрител търси своята цялост; неоромантичното си припознаване като свят в света.
Култура


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”