Ходене по буквите
Мария Донева. „Магазинче за обли камъчета”. ИК „Жанет 45”, Пд, 2011, цена 11 лева
„Ако не говоря за пейзажа/ и за всяко срещнато животно,/ ще ми се наложи да разкажа,/ колко ми е тъжно и сиротно”, шеговито признава последното стихотворение на Мария Донева. То огрява книжка, съдържаща чисти, прости, уютни и всъщност обичливи стихотворения. Книжка на сладките предчувствия. „Магазинче за обли камъчета” предизвиква щастие, защото обещава, че сезонът ще се смени – и всичко ще е по-хубаво, дори още по-хубаво. И стихотворенията й предизвикват щастие, защото не лъжат. Мария Донева пише извън модите, извън диктата на времето, пише задушевно – неща, които ти се прищява да си препишеш на ръка, като самотен ученик. Вложената в тях човешка добрина напомня за света на първомайстора Валери Петров, чиито рими спяват хармонично света ни, свят мъничко тъжен, но вече подреден и очовечен именно от поезията. Закачливостта й напомня за пакостливата мъдрост на Виктор Самуилов. А просълзяващата песничка „Буболечка”, посветена на бабичката, за която „хапчетата са сметало/ и отмерват часовете” е посестрима на „Баба” на Екатерина Йосифова… И въпреки това, Мария е неподражаема. Тя вярва, че стихотворението е като бебе, сложено в кошница и пуснато да плава по вълните. И вече всичко е в ръцете на човека, който ще го види в прилива от гласове, ще го спаси от живите вълнения на мъртвите езици, ще вложи своя смисъл в звуците и ще ги направи думи. Наскоро попаднах на статус във фейсбук, според който „едва ли има по-зареждащо нещо от тичащите към училище деца една минута след звънеца”. Има, има – новата стихосбирка на Мария Донева.
Леони Ходкевич. „Солено”. Разкази. ИК „Алтера”, С., 2011, цена 10 лева
Да четеш новата книга на Леони Ходкевич, означава да изпитваш смущение и неловкост. Означава да привикваш с неопределеността и несигурността на нейния повествователен свят. Доколкото можеш, разбира се, да привикваш със зловещината. Леони ни въвежда в свят на главоблъсканици. Тя иронично наднича зад привидности, наднича дори през стихотворения в проза. Персонажите на нейните разкази потискат тревогата си, че са попаднали в клаустрофобични обстоятелства. И около тях – реално и символно - се говори чужд, малцинствен, древен език, но читателят не може да потисне завладяващата красота на собствената си тревога пред недомлъвката на действието. И много по-остро от героите се усеща издебван, тайно убиван... В „Солено” няма еднозначен повествователен ход. Плод на прецизни психологически изчисления, текстовете на писателката са знак за майсторство, за което словото е самоироничен декор в обрисуването на нашата самота и стъписаност пред битието. Хитроумното изящество на повествователната нишка, плашещото забавление с достоянията на метафизиката, безпощадната критика на скъсения хоризонт на човешкото същество присъстваха и в романа „Щаделбауер”. В „Солено”, обаче, много по-драматично от другаде виждаме как модернистичното светоусещане на Кафка си приказва хапливо с постмодернизма на Томас Бернхард. И разговорът им осветява странни дълбини.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар