Комунизмът’ 2011
Между присъдата и носталгията
В навечерието на 10 ноември се състоя кръгла маса “Българският комунизъм – две десетилетия по-късно”. Конференцията бе организирана от Български хелзинкски комитет, Институт “Отворено общество”, Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия, Институт за изследване на близкото минало, Център за академични изследвания, Център за либерални стратегии и се проведе в хотел “Радисън”.
При откриването й Ивайло Знеполски от Института за изследване на близкото минало посочи, че младите поколения нямат представа от социалистическия режим и неговите практики, а по-скоро имат спомен за един дребнав, ограничаващ строй, който обаче не е чак толкова непреодолим исторически фактор. Сред причините за това са късането на връзката между поколенията и трудността да се направи скала на ценностите и ориентациите. Културологът подчерта, че в публичното пространство се вижда субективно използване на разколебаването на ценностите с цел конюнктурни изгоди, като не се дават никакви конкретни ценностни ориентири, върху които да се изгражда демокрацията днес. “Така или иначе, хората ще разберат, че нито свободните избори, нито пък смяната на елитите са основният елемент на едно демократично общество, а тъкмо смяната на ценностите, които ни позволяват да оценяваме както миналото, така и настоящето”, завърши изказването си Знеполски. В хода на дискусията на него многократно му се налагаше да се включва в подкрепа на тази своя теза с коментари. Така Знеполски коментира докладите на Румен Аврамов и на Александър Везенков, сравнявайки ги с последователи на германския историк Ернст Нолте, занимаващи се с исторически ревизионизъм – т.е., с релативизиране на историческия процес, със забелязване на сходни елементи и на национални типологии във всички етапи от българското развитие – от Освобождението до днес, с цел оневиняване на социализма. Той директно атакува една от тезите на Румен Аврамов, че антикомунизмът у нас често пъти изпира съвести и памети на хора, които до някаква степен се чувстват гузни, обвързани с режима, поставяйки въпрос от обратната перспектива: “А историческият релативизъм какво изпира?”
Питането на Знеполски би могло да се интерпретира и като контраатака, провокирана от изказването на Румен Аврамов, в което той посочи, че 20 години след 1989 г. има стремеж за вкаменяване в полярни, канонични версии на миналото - както в лявата, така и в дясната среда, и че такава тенденция съществува и в средите на Института за близкото миналото. Разбира се, това бе странична подробност в доклада на Аврамов, който бе посветен на това как обществото възприема 20 години по-късно три важни исторически епизода, задаващи посоката на развитие на българската държава - Освобождението, 1944 г. и 1989 г. Най-често носталгията е другото име на усещането за провал на случилото се през 20-годишния период, който ни отделя от тези събития, посочи Аврамов: през 1900 г. достатъчно често се говори, че “под турско е било по-добре”; през 1966 г., макар че официално миналото преди 1944 г. е напълно отречено, в обществото има ясно усещане, че нещо трябва да се промени. Освен това, носталгията по повратните събития съжителства и с някаква утопия: през 1900 г. това е националната идея; през 1966 г. - илюзията за променимост на режима; през 2011 г., обаче, е по-различно, защото доминира отсъствието на перспектива.
Освен това, всичките 20 години след повратните исторически моменти са период на митотворчество – около 1900 г. това са разказите, посветени на Освобождението, на Иван Вазов, Захари Стоянов, а през 1966 г. - историите за партизаните. Основопалагащият мит, обаче, е митът за началото на нещо различно. Според Аврамов комунизмът не е инцидент и той е имал предистория. По думите му, комунизмът живее в битието на микросредата – в малките компромиси, мерзости и конформизми, които, както преди 20 години, така и преди 70, си приличат поразяващо. Освен това, според Аврамов, много от младите, които сега изглеждат напълно имунизирани от комунизма, са хора, които, ако бяха живели при предишната система, щяха да са послушна част от нея. “Някои от по-възрастните, включително и от хората, които са тук, са били такива”, каза Аврамов.
Накрая той препоръча в рамките на дискусията за комунизма да не се говори за възпитание на обществото и за нормативни гледни точки, защото това е сравнимо с желанието да се забранят различните интерпретации на миналото.
А препоръката на Александър Везенков, направена в доклада му, която явно засегна някои от участниците в дискусията, бе, че самите изследователи трябва да вземат категоричното решение да се освободят от собствената си политическа ангажираност, като заложат единствено и само на академични критерии в една отворена, плуралистична среда. Именно това, подчерта Везенков, “ще осигури по-нормални учебници по история и ще маргинализира шарлатаните и политически ангажираните писачи от всякакви разцветки”.
Според Везенков, необходими са не присъди, а по-добро познание за комунистическото минало, което би намалило възможностите както за идеализирането, така и за сатанизирането му, което дава козове на всички онези, които искат да го реабилитират. Везенков говори и за учебниците по история, които към днешна дата в рамките на 400 страници поднасят захаросания образ на едно минало величие, което прави нереалистична възможността след това да се добавят още 50 страници аналитични и критични текстове, осъждащи тоталитарните режими.
Историкът Михаил Груев обясни много точно и в какво се състои проблемът с учебниците по история - те са възпроизвели дебата за комунистическото минало от началото на 90-те години, когато страхът да се влезе в оценъчност довежда до развихряне на позитивизма, заради което в тях липсва моралната оценка за сметка на изобилие от факти, заради което тези страници са станали неинтересни и нечетими. Натоварването с фактология пък сякаш е насърчило и самото учителство да предпочете да не преподава този период. Накрая Груев подчерта, че дискусията, която се води, е ценна не толкова с въпроса за учебниците, колкото със задачата на изследователите всичко, което те имат като изследвания, постепенно да се прелее в публичното пространство, а след това, на един по-късен етап, и в учебникарската литература.
Тук само телеграфно ще спомена някои други изследвания, които бяха представени в рамките на кръглата маса: Политиките към малцинствата по време на социализма, представено от Антонина Желязкова от Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия;Конституциите и върховенството на правото в комунистическата държава, изложено от Лъчезар Стоянов от НБУ; Падането на режима от гледна точка на разсекретения архив на ДС от периода 1988 г. – 1990 г., представено от Момчил Методиев – главен редактор на “Християнство и култура”; Държавната политика спрямо българската имиграция, представена от Бойко Киряков, заместник-председател на Държавна агенция “Архиви”; Отношението към икономическата политика по времето на социализма, представено от Даниел Вачков от Института по история на БАН, Социалистическата идеология върху вещи за всекидневна употреба, представено от Иван Еленков от СУ; Политиките за прием във висшите училища, представено от Пепка Бояджиева от Института по социология на БАН.
От своя страна, психиатърът Николай Михайлов отговори на витаещия във въздуха въпрос: „Какво да се прави”, с думите, че нищо не може да се направи, защото има всеобща атрофия на чувството за истина, а и в постмодерния свят правенето на разлика между добро и зло става все по-непопулярно занимание. Той предупреди, че комунизмът не принадлежи на миналото, а на бъдещето – най-малкото във фантазиите на хора, които топографират себе си в ляво и имат висок научен престиж, като например френския философ Ален Бадиу. По думите на д-р Михайлов, трябва да се има предвид, че комунистическият утопизъм, почиващ на факта, че комунизмът има престижа да бъде секуларизирана версия на старозаветната проповед в името на бедните и беззащитните, ще стои устойчиво като афективен инвариант вътре в тези, които мислят или бленуват комунизма. И ако той бъде банализиран или бъде пресрещнат с глупостта на един политизиран и крайно лицемерен антикомунизъм, ефектът ще е възпроизводство на предразсъдък и мобилизация на дълбоките основания той да бъде живян отново и отново.
Философът Цочо Бояджиев припомни на изкушените от постмодерното многоучено говорене за посланието на Христос от проповедта на планината: “Но думата ви да бъде: “да”, “да”; “не”, “не”, а каквото е повече от това, то е от лукавия.” По думите му, “за да бъде разговорът ни смислен, за да успеем да проникнем не само умно и учено, но сърдечно и ангажирано в травмата на нашето неособено далечно минало”, трябва да тръгнем от простото “да” – да кажем: да, комунизмът е безусловно зло.
Във връзка с темата за осъждането на комунизма интересна бе тезата на Георги Лозанов защо не се стига до консенсус при осъждането на комунизма: доктрината на антикомунизма се превръща в политически проект с противоречиви резултати, откъдето от само себе си излиза, че комунизмът не е бил зло; в посткомунизма няма защитници на комунизма в същинския смисъл на думата и заради това не се стига до продуктивен дебат.
Противно на позициите, защитени в първата част на дискусията, в нейната последна част стана ясно, че в по-малките населени места хората масово изпитват носталгия по социализма. Според Веселин Тепавичаров от Историческия факултет на СУ е невъзможно хората, родени през 20-те и 30-те години на ХХ век, да бъдат убедени, че комунизмът е зло, защото едва след 9 септември 1944 г., когато започва масовата индустриализация, те започват да осъществяват своите малки житейски проекти, а преди това са живели в голяма бедност. “Битовизмът им създава защитна стена срещу всичко онова, което не им е било потребно – като социалистическа пропаганда и идеология,” подчерта Тепавичаров. Евгения Иванова от НБУ, която заедно с Евелина Келбечева от Американския университет в Благоевград провежда над 1100 интервюта в малки градове на страната, говори за няколко типа памет: паметта носталгия, която е през личното и има най-общо три топоса – потребление, сигурност, модернизация; паметта травма, при която има много блед нюанс на институционализиране през Народния съд, лагерите, политическите убийства, Възродителния процес, като единствено катастрофата “Чернобил” е памет травма, която е преживяна и лично от всеки един от анкетираните. Третият тип памет е паметта присмех, която се наблюдава най-вече при интелектуалците и гравитира около топосите – абсурден свят; липса на смисъл; ужасяваща скука. Противно на някои свои колеги, които сравняват паметта за комунизма с паметта за Холокоста, Иванова подчерта, че паметта срам отсъства от обществените ни нагласи, но затова пък присъства забравата.
От своя страна, културоложката Даниела Колева от СУ, която е направила 90 интервюта, говори за носталияга по опитомения, по одомашнения социализъм – т.е., не по режима или по политическата система, а по всекидневието и по топлите общности, можещи да се характеризират и с понятието “културна интимност”. Колева говори и за това, че в много от случаите носталгията е обърната назад утопия, защото става дума не за миналото, а за обещанията на миналото. Накрая тя се противопостави на всеобщо изразената тревога, че носталгията по социализма развращава, защото, по думите й, тя е просто нормален етап от мисленето на социализма, който в началото е мислен яростно, сега - носталгично, а в бъдеще – вероятно иронично.
Социоложката Петя Кабакчиева не прие тезата на колегите си, че има масова червена носталгия, защото нейните социологически проучвания, правени в по-големите градове, показват, че носталгиците са около 30%. Освен това тя подчерта, че страшното не е носталгията, а фактът, че комунизмът продължава да съществува, репродуцирайки практиките си на централизация в политическата власт и в институциите.
Накрая доктор Михайлов обвини в грях всички, които наричат “битовизъм” човешкия свят на анкетираните, в който те са имали възможност да практикуват елементарната, базисна човешка радост да бъдеш жив на това място, при този хабитус; и посъветва “тези работи да бъдат съобщавани лоялно. Защото по следите на реалното ще намерим собствената си свобода от износените дихотомии, от страстните противопоставяния и партийните екзалтации”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
2 - 18.11.2011 22:28
За някои си отива, за други не
За някои си отива, за други не
От: Petrov
Цинично е партийни секретари и "специалисти" като Ивайло Знеполски по "Критика на антимарксистките схващания за социалистическото изкуство" от бившия ИССТ да се изживяват като съдници за това кой е бил демократ и кой не.
1 - 18.11.2011 11:06
Комунизмът НЕ си отива
Комунизмът НЕ си отива
От: Dr Vesselin Krastev
Във всеки научен съвет хората свързани с някогашната ДС имат мнозинство.
