Тухла за опонента
Протойерей Дмитрий Смирнов предложи ефективен начин за борба срещу враговете на семейството. Техните имена, лични данни, адреси, телефони трябва да бъдат „окачени навсякъде” – и тогава привържениците на семейните ценности ще могат да се оправят както трябва. Не е много ясно къде именно протойереят има намерение да окачва имената на враговете: дали в интернет или, според своите консервативни убеждения, по стълбовете. Важно е друго – той има намерение да ги посочва сам. За което съобщи на участниците в кръглата маса „Кризата в семейството в XXI век”, проведена наскоро на изложбата-панаир „Православната Русия”.
Отчето не крие и къде смята да открива и разобличава враговете. Преди всичко – в телевизията. Която безсрамно развращава младежта, като разпалва в нея низки инстинкти. Която се наслаждава на всякакви убийства. След такива кадри не ти се живее, камо ли да създаваш семейство. Може и да се съгласим за шестващата из телевизорите безвкусица, но Смирнов не се ограничава с телевизията. Той повдига обвинение срещу цялата съвременна култура, която възпитава култ към индивидуализма, като проявява прекалена грижа за правата на отделния човек. Нещо повече, защитава правата на жените и – страшно е да го кажем – правата на децата. Семейните устои се рушат пред очите ни. Общо взето, ясно е, че след имената на телевизионните работници, на стълбовете трябва да се появят и имената на онези, които поощряват всичко това. Които предпочитат светската култура пред православната традиция. А подбора ще извършва сам протойереят.
Трябва да кажем, че отчето не казва нищо ново. Преди няколко години той по подобен начин предложи имената на сектантите да се изложат пред всички, като заяви лукаво, че няколко тухли в прозорчето на еретика бързо ще го принудят да се откаже от пропагандиране на вредни възгледи. Да беше отчето фундаменталист-маргинал..., но той не е такъв и не е случаен човек, в патриаршията отговаря за връзките със силовите структури. Така че се явява представителна фигура и по бойките му думи може да се съди за важни тенденции в Руската православна църква.
Да вземем, например, преподаването на религия в училище. Решено е, че предметът „Основи на религиозните култури и светска етика” успешно е преминал апробацията си и до 2014 г. трябва да бъде въведен във всички училища. Предметът се състои от четири модула – по един час православие, ислям, будизъм и юдаизъм. Плюс още два – по светска етика и история на религиите. Руската православна църква активно лобираше за предмета, но резултатите от апробацията я разочароваха. 42% от родителите избраха светската етика за децата си, други 18% - история на религиите и само една трета – православието. На исляма се падат 9%, а на будизма и юдаизма - по около 1%. Ясно е, че преобладаващото мнозинство жители на Русия (60%) са се отказали от конфесионалния подход и са избирали между светската етика и историята.
Тези резултати отразяват повече или по-малко количеството на православните и съчувстващите им в страната, но става дума за друго. Очевидно е, че значителна част от руската публика (18%), която не е безразлична към религията, е предпочела децата да учат за нея от обективни научни източници. И това съвсем не е лошо. Ние сме многорелигиозна, многонационална страна, за децата няма да е вредно, ако се запознаят не само с една вяра, но и с религиозните възгледи на онези, с които им предстои да живеят в една държава през целия си следващ живот. А ако нещо от този модул предизвика личния им интерес, те ще могат да го учат и извън училище. Ще имат предостатъчно възможности за това.
В Руската православна църква, обаче, са извлекли от апробацията съвсем други уроци. Това, че много родители са предпочели светската етика, веднага бе обяснено с тяхното опасно религиозно невежество. И с общ мисионерски порив, то трябва да бъде ликвидирано. А за да бъде поривът и горещ, трябва да поставим свои хора, т.е. свещенослужители, да преподават конфесионалните модули. Те ще заразят учениците с вярата си, а учениците ще я препредадат щафетно на съкласниците си, които не са обхванати от религиозен ентусиазъм. Лесно е да си представим в какво ще се излее детското мисионерство, като имаме предвид повишената детска агресивност. Но това не безпокои църквата. За нея главното е да държи на своето. Тъй като, както е известно, всичко останало е от лукавия. И с него трябва да се борим не на живот, а на смърт.
Този подход издава една от главните черти на днешното руско православие.
След като излезе иззад църковната ограда, църквата започна да смята себе си за монополист, за държател на истината не само по въпросите на вероучението (което е напълно естествено за всяка конфесия), но и по културните и социалните проблеми.
И затова лесно екстраполира навън цеховата си нетърпимост към ересите. При нея активното участие в обществения живот бива съпроводено с абсолютно неприемане на всяко мнение, което не съвпада с нейното. Като че ли обществото, с махването на една вълшебна пръчица, се е превърнало в една огромна черква. И привържениците на светското, които се съмняват в резултатите от тази магическа операция, не са идейни опоненти, а вътрешни врагове, за победата над които са добри всички средства.
Ето това е причината за призивите на протойерей Смирнов да бъдат подложени на публичен остракизъм онези, които не споделят православните представи за семейните ценности. От борбата с еретиците той съвсем естествено премина към борбата с всякакви другомислещи. Фронтът на борбата се разшири, но бойните инструменти са си старите. Вчера призоваваше имената на сектантите да се изложат пред всички, днес – имената на всички онези, които той смята за врагове на семейството. В какво може да се излее такъв остракизъм в Русия, той знае отлично – иначе нямаше да се шегува с тухли, които летят към чужди прозорци. Вчера са летели към сектантите, утре ще полетят към „либерастите”.
Агресивното неприемане на чуждите възгледи предизвиква ответна реакция, при която агресията е не по-малка.
Битката между вярващите и антиклерикалите в сайтовете по интернет все повече напомня пиянско псуване, на границата на юмручната свада.
Неслучайно учените обясняват, че анонимността в интернет довежда анонимника до състояние на алкохолно или наркотично опиянение. Културните условности вече не го сдържат и той с упоение съобщава на противника си гадости, които едва ли би му казал в лицето. Всъщност, защо не? Наскоро един радиодиспут между представители на църквата и антиклерикалите завърши с обмяна на такива любезности, че първият хвърли на втория микрофон в лицето. А можеше да му хвърли и тухла.
Борис Фаликов
Gazeta.ru
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
