Страна без държава?
Има някакво „гръцко недоразумение” в Европейския съюз. Когато се говори за Италия на Силвио Берлускони, никому няма да хрумне да спомене Римската империя, но в същото време рядкост са онези, които не правят връзка между Антична Гърция и съвременна Гърция. Като че ли славното минало на гърците им дава право да използват настоящето. Така например, заради „приноса й към европейската цивилизация”, президентът Валери Жискар д’Естен издейства през 1981 година страната да бъде приета в Европейската икономическа общност, без да е изпълнила никой от необходимите критерии. През 2002 година Атина бе допусната в еврозоната по същите причини, докато в същото време всички бяха наясно, че тя не е готова икономически. И днес някои не се колебаят да викат духа на Аристотел, за да оправдаят скъпоструващото финансово спасяване на една фалирала страна. В същото време, модерна Гърция, чиято история започва с независимостта от 1828 година, няма много общо с Антична Гърция – четири века османска окупация са преминали през нея.
Гръцкият историк Никола Блуданис (54 г.), който живее в Патмос (островът, където е бил депортиран евангелистът Йоан, който пише там Апокалипсиса), публикува наскоро книгата „Гръцките фалити – историческа съдба”. Той е автор и на една „История на модерна Гърция 1828-2010, митове и реалности”. Блуданис предлага едно прочистващо виждане за гръцката история, освобождаващо я от националистически клишета, осветяващо по нов начин кризата на публичния дълг, която заплашва еврозоната.
Разговор с Никола Блуданис
- Може ли да се каже, че Гърция е страна без държава?
- В Гърция има държава, но тя функционира с прекъсвания. Такъв е периодът, например, от края на Гражданската война през 1950 до края на диктатурата на полковниците през 1974. Но всеки път, когато държавата е функционирала, става въпрос за една авторитарна държава, в която политическите и гражданските права са ограничени. Без да говорим за годините на диктатура, в гръцката история е имало периоди, през които държавата е била управлявана от една много силна личност, като Елефтериос Венизелос в началото на XX век или Константинос Караманлис през 50-те и 60-години. Така че, в колективната памет на гърците, държава значи авторитарна държава, към която трябва да се отнасяш с недоверие и подозрение..
- Гърция е поставена под европейско настойничество, „европейски борд”. Обаче тя не за първи път се озовава в подобна ситуация.
- Наистина, след фалита си през 1893 година Гърция е поставена под настойничеството на своите кредитори, главно Великобритания, Франция и Германия, което има положителен ефект, въпреки че 10% от населението емигрира. Тогавашния борд, който е облечен във формата на Международна финансова комисия, настанена в Атина и натоварена да контролира директно държавния бюджет, позволява да бъде изградена държава. Финансовата и икономическата ситуация се подобряват, отклоняването и злоупотребите със средства, които характеризират Гърция по онова време (между 1828 и 1892 година политическата класа злоупотребява със 75% от общата сума на заемите), биват ограничени и страната може отново да взема заеми, за да извърши много важни дейности по инфраструктурата, която липсва жестоко. Османската империя не е оставила много след себе си.
Но най-вече успяват да се зародят местен капитализъм и местна буржоазия – тя взема властта през 1909, издигайки за глава на правителството Елефтериос Венизелос, шефа на либералната партия. Една нова конституция позволява да бъдат оздравени политическият живот и правосъдието. Започва почистването на администрацията от корумпирани елементи, гласувани са социални реформи (подоходен данък, аграрна реформа и т.н.).Гръцкото общество тръгва най-накрая по пътя на модернизацията.
- Но войната с Турция рязко прекъсва това движение.
- Гърция иска да довърши освобождението на териториите си (Македония, Епир, Крит...) и на гръцкото население под османско владичество. Балканските войни, които започват през 1912 и завършват с Лондонския договор през 1913, са успех – територията нараства три пъти, а населението от 2.5 милиона достига до 5 милиона.
Първата световна война позволява ново разширяване в Тракия и в Мала Азия... Но тази „Велика Гърция” събужда турския национализъм. Новата война завършва с катастрофа – по договора от Лозана (1923) Гърция губи Тракия и Измир - и 1.2 милиона гърци, които живеят от две хилядолетия в Азия, трябва да се настанят в една разрушена от десет години войни Гърция. Представете си шока от пристигането на 1.2 милиона души при население от 5 милиона. И преди всичко, напливът на население от Мала Азия връща Гърция към ориенталските традиции от нейните първи години преди век - левантинският му дух, съчетаващ ловкост, компромис и финес, но и пасивност и политическа индиферентност, плод на османската реалност от XIX век, подсилва клиентелизма и корупцията, които били почнали да изчезват.
- И по това време гръцката политическа класа придобива чертите, които я характеризират и днес.
- Тогава политическата класа започва да се грижи повече за удържането на властта и произтичащите от нея привилегии, отколкото от интересите на държавата. Тя придобива „самосъзнанието” си през периодите на диктатура, като режима на генерал Метаксас (1936-1940) или на полковниците (1967-1974): всъщност, тези авторитарни режими са тежка конкуренция за политиците, особена в областта на привилегиите и на възможностите за забогатяване, запазени за тези, които държат властта. Както преди войната, така и в началото на 70-те години се наблюдава сливане на интересите и появата на солидарност между преди неприятелски настроени политически течения, които са изгубили привилегиите си...
След възстановяването на демокрацията през 1974 година част от гръцката левица, дотогава остракирана заради гражданската война (1946-1949), е присъединена към „семейството”. С редки изключения, това положение не се е променило. Дори днес, по времето, когато от населението се изискват огромни жертви, депутати и политици от всички цветове не желаят упорито да си намалят несъразмерно високите заплати, отказват дори на йота да се откажат от привилегиите си.
- Вторият фалит - през 1932 година, на тази некадърност на държавата ли се дължи?
- Не бих казал. Периодът 1929-1932 е, от икономическа гледна точка, много по-труден от това, което живеем днес, и доста държави фалират тогава – като Австрия, България и даже Германия. Освен това, Гърция не може да си позволи да разпилява получените между 1924 и 1930 година от чужбина кредити, защото повечето от тях са наблюдавани от Обществото на народите и служат за решаване на проблемите на милион и двестате хиляди бежанци от 1922-1923 година.
Всъщност, формално гръцката държава остава в борд: Международната финансова комисия, създадена през 1897 година, стои в Атина до 1936 година. В крайна сметка, гръцките правителства са обсъждали всяка година с кредиторите обслужването на дълга и успяват да върнат между 30 и 45%. През 1944-1945 процедурите по издължаването са предефинирани и приключват през 1969 година.
- По време на плана Маршал американците се сблъскват с „гръцката действителност”...
- През 1947-1949 година Съединените щати поставят като условие за тяхната финансова помощ оздравяването на икономическите практики и на социалната обстановка в страната. Пол Рортър, който е начело на комисията, натоварена да прецени ситуацията в Гърция през 1947-1948, описва в доклада си до Конгреса състоянието на страната така: Изключително ниското ниво на живот на населението е основният фактор за социалното напрежение, което характеризира Гърция. Икономиката се намира в мъртва точка, а в същото време огромни суми потъват в мошенически финансови операции и за внос на луксозни стоки. Правителството не знае друга политика, освен да проси чуждестранна помощ, за да задържа властта си и да опазва интересите на кликата от търговци и банкери... решена да защитава на всяка цена своите интереси, без да я е грижа какво това може да струна на страната. Естествено, господин Портър е човек от New Deal.
- Адаптирана ли е към Гърция шоковата терапия, която прилагат на страната от две години насам Европейският съюз и Международният валутен фонд?
- Икономическата структура на Гърция е сериозно етатизирана и прилича повече на страните от Източна Европа, които започнаха да излизат от комунизма в началото на 90-те години. Тоест, за нея би трябвало по-скоро да прилагат рецептите, които бяха използвани за бившите „народни демокрации” в преход, по-специално, приватизирайки публичните дружества и свивайки драстично размера на държавните дейности. Трябва да се атакува и данъчният имунитет, от който се ползват либералните професии и православната църква. Няма да има голяма полза от това да се притискат гражданите с нови данъци, докато в същото време данъчната система работи много слабо – само ще се подхранва чувството за социална несправедливост на тези, които не могат да избягат от данъка. След като не е поставена правилната диагноза, болният получава несъобразено с болестта лекарство и състоянието му се влошава – обратното на това, което се случва, например, в Ирландия.
- Тоест, гръцката икономика не е пазарна икономика.
- Не е функционираща пазарна икономика, въпреки че в Гърция, редом с държания сектор, съществува и голям частен сектор. Проблемът е, че той се състои главно от много малки предприятия (между един и десет работника), които се простират от таверната до дребната манифактура, минавайки през занаятчийството. Има и няколко големи частни предприятия в корабостроителството и корабопритежанието, които функционират ефикасно, понеже са в контакт със световната икономика. Но те са изключение. Всичко останало в икономиката се контролира от държавата.
- Как се стигна дотук?
- До към края на 70-те години Гърция не беше изключение в Европа. Тогава бе царството на „смесената пазарна икономика”, държавите контролираха много предприятия – и във Франция, и във Великобритания. В началото на 80-те години, с основание или без, този модел бе подставен под въпрос от либералната икономика, дошла от англосаксонските страни, и това доведе до отдръпване на държавата от икономическия сектор.
Това се случи навсякъде с изключение на Гърция. Защото през цялата си модерна история гръцката държава трябваше да запълва липсите на местен капитал, който рядко инвестираше в страната: държавата бе принудена сама да създава предприятия и индустриална инфраструктура...
Най-лошото е, че Гърция, която е малка страна, зависеща изцяло от международното си обкръжение, започна да плува срещу течението, одържавявайки още повече своята икономика от 1981 година насам, след идването на власт на ПАСОК (социалистическата партия) на Андреас Папандреу, бащата на сегашния министър-председател. Между 1981 и 1985 година не по-малко от 230 предприятия бяха национализирани. Наистина, и във Франция имаше национализации през 1982 година, но там имаше и реприватизация след 1986 година.
- Национализацията не беше успешна...
- Беше очевиден неуспех. Държавните предприятия не са много конкурентоспособни и иновативни, трябва да се каже, че техният персонал е свръхизобилен и много по-добре платен, отколкото работещите в частния сектор, но пък и много некомпетентен, защото е назначаван по политически критерии. И нещо още по-лошо – държавните предприятия почти се съуправляват от синдикатите, които имат думата по стратегическите избори, без обаче представителите им да имат способност за това. Равносметката на икономическата политика на ПАСОК е катастрофална. Единственият положителен елемент е намалената безработица, защото държавата създаде десетки хиляди фиктивни работни места и лансира една относително напредничава система за социална сигурност.
- Тоест, Социалистическата партия носи голяма отговорност за нарастването на дълга.
- Андреас Папандреу построи „социализъм на кредит”. Но не е той единственият виновник – десницата е също толкова етатистка, колкото и ПАСОК. Трябва да се каже, че кризата с публичните дългове не започва през 2009 година, въпреки че на пазарите им трябваше време, за да забележат, че има проблем. Гръцката политическа класа винаги драматично е обърквала приходите и заемите. Особено след приемането на Гърция в еврозоната, през 2002 година, което й позволи да взима заеми при същите условия като Германия.
Рядкост бяха тези, които опитваха да реагират. Трябва добре да бъде разбрано, че политическата класа не иска тази етатистка политика да се поставя под въпрос, защото тя й позволява да си създава политически клиентели. В Гърция не се гласува за политики, гласува се за този, който ще ви помогне материално. Прочее, политическите партии са структурирани около някои големи семейства: синове, племенници, протежета остават верни на старшия в семейството. Така например, в редиците на ПАСОК, партията, която най-дълго време е управлявала през последните трийсет години, могат да се открият хора с убеждения към крайната десница, но които са й верни заради семейната традиция. Тази клиентелистка система, която е в основата на гръцкото общество, датира от XIX век и времето на независимостта.
- Значи, през 2002 година Гърция не трябваше да влиза в Еврозоната?
- Обективно погледнато, не. Но през 2001 година Германия и Франция, които искаха в еврозоната да има възможно най-много страни, оказаха натиск върху Комисията, за да може Гърция да се присъедини. Така или иначе, приемането можеше да й е от полза – до 2005 година беше все още възможно ситуацията да се поправи. Но дясното правителство на Костас Караманлис-младши (племеник на Константинос Караманлис), избрано през 2004 година, не направи абсолютно нищо от страх да не разочарова клиентелата си – никаква приватизация, никакво свиване на заетостта в държавния сектор, никакви реформи в държавата.
И когато ПАСОК се върна на власт през октомври 2008 година, беше много късно – бюджетната ситуация беше вече извън всякакъв контрол. Днес принадлежността на Гърция към еврозоната е факт – настойничеството, под което е поставена, е директно следствие от проевропейския й избор, то може да има положителен ефект. То ще я застави да изгради една правова държава, една истинска пазарна икономика, ще я застави да приключи с илюзиите за т.нар. „гръцка реалност”.
Разговора води Жан Катрьомер
Публикувано в неговия блог Coulisses de Bruxelle, UE
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
