Световна премиера и феноменален солист
Първата ми асоциация от началните думи на споделеното от Милен Панайотов за новата му творба “Гайшувир”, цитирани в програмата на концерта на Софийска филхармония („Думата “Гайшувир” не съществува в никой език....”), ме насочиха естествено към едно от най-чаровните приключения на Пипи Дългото Чорапче: когато, заедно с приятелчетата си, тя се впуска да търси съдържание на новоизмислената дума “спунк”. По-нататък, обаче, Милен, без да напуска докрай чара на словесното приключение, обяснява корена, асоциациите, идеите на своя “спунк”. “Подзаглавието – “Оркестърът като гайда”, продължава той, “ насочва към идеята, но не изчерпва вложения смисъл”. В съставните части на думата той открива два музикални символа – “свиря” и “гайда”. Разширява смисъла на думите в различните езици, търси емоционалното им отражение и така придава на идеята си “по-така международно звучене”. Развитието й по-нататък надхвърля етнографските параметри – желанието на автора е да надмогне планините от опуси, които най-често не казват нищо, да сътвори пиеса, “в която да отеква хилядолетната българска традиция...” Това е съвсем накратко “резюмето” на споделените от автора намерения. Успял ли е? За мене, поне, да! В поредицата опуси, в които чуваме или само вътрешния си глас, или множество колективно пулсиращи сигнали, зовящи към комуникация, “Гайшувир” отпрати към публиката неочакван пълноценен поток от плътни звукови вълни, от тембри, които общуват, ритми, в които слушателят се оказва увлечен; гласове от някъде там, “по-така”, където композиторът е намерил емоционалната точка на своя “спунк”. В творбата просто “звучи” неудържимият стремеж към импровизация и подчертаният лаконизъм на изказа – много характерни за клавирния почерк на Милен; той “обуздава” много елегантно инвенцията си, без следа от разточителство. Оставя слушателя винаги с очакване – може би за повече опуси?
Дитер Флури в Концерта за флейта и оркестър от Жак Ибер беше другото събитие на вечерта – първи флейтист на Виенската филхармония, много титулуван музикант – камерен изпълнител, солист, педагог... богатата му творческа биография не би се побрала в малко редове. Концертът на Ибер не е сред репертоарните у нас – една от причините, вероятно, е, че е сред най-трудните в жанра си – изисква феноменална техника от солиста, безукорна оркестрова гъвкавост. Традиционната форма – две бързи крайни части и лирична средна - крият изумителното образно богатство, влияния на различните изкуства от първата половина на ХХ столетие: тук ще чуем почти кинематографична динамика, театрална реторика, красива, по френски многословна разточителна лирика. Превъплъщенията на Дитер Флури бяха съвършени – наистина феноменална техника, красив тон, гъвкава динамична палитра. Оркестърът партнираше много добре – с особено красиво фразиране в лиричната втора част, с майсторски темпераментно изграждане на много трудния драматичен фон на първата и третата части.
Шотландската симфония на Менделсон беше романтичният финал на вечерта. Но, докато в първите две произведения вниманието на слушателя естествено е насочено към солиста или към премиерата, тук то неизбежно е свързано с очаквана романтична пищност. Е, трудно се получава подобен ефект в една старателно тапицирана кинозала, която образцово поглъща всеки звук (гостоприемен домакин на софийските филхармоници беше Министерството на външните работи). Разбира се, че и зала “България” трябва да се ремонтира от време навреме (друг е въпросът кога да става това), но тук пак стигаме до тъжната констатация, че в Република България не е строена зала с подходяща акустика нито от “народната власт”, нито от сегашната, “ненародната”. И че един национален оркестър трябва да свири в кинозали с 300 – 350 места. Заедно със звезди от световна величина.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
