Между разрухата и утопията. Отвъд тях
Завръщане във Витенберг от Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница Сфумато, премиера: 07.10.2011
Наскоро Александър Шурбанов обърна отново внимание, че английската литература (поне до ХХ в.) държи да разказва атрактивни истории, без обаче да влага в тях метафизични, етични или светогледни послания. Шекспировият Хамлет бе изрично споменат в този контекст. Съвсем не такива са амбициите на Иван Добчев и Георги Тенев при писането на Завръщане във Витенберг.
С дълбок поклон към Том Стопард, но тръгвайки в друга посока, те сериозно задават въпроса какво се случва след развихрянето на „оня безмилостен сержант с косата” в Хамлет. Какво става с останалите живи, единственият по-значим персонаж сред които е Хораций (и тук – по силата на добър образец – наричан Хор). „Хамлет не свършва със смъртта на Хамлет. Хамлет беше нещо твърде голямо, за да бъде носено от един единствен мъж. За да съществува, бяхте нужни двама: Хамлет… Хор…” – твърдят авторите през устата на техния Англичанин.
Хор е вагабонт, незаконен син и оръженосец на стария Хамлет, удивително приличащ на принц Хамлет, под чието име се е подвизавал във Витенберг, докато принцът се е отдавал на театралните си страсти в Англия. Хор е, който, по Хамлетова повеля, отлага изпиването на фаталната чаша и дава властта над Дания на Фортинбрас. Той обитава доброволно подземието, обитава затвора в компанията на същата тази чаша.
Затвор е, обаче, и цяла Дания: тя е пространството на разрухата, на смъртта, на жестокостта. Тя е светът без смисъл: светът е затвор. „Човешкото време се е разпаднало – коментират авторите - загубило е небесното си основание и е затънало в гнойните си проявления”.
Този затвор има разни килии, клетки и ями, лабиринти от проходи и подземни пътища, в които именно се осъществяват екзистенцията и естетиката на разрухата в различните им ипостаси, в разните жизнени стратегии. Разрухата се живее и в апатията, и в отчаянието, в цинизма, в добронамерения, но тотален скепсис; тя съществува, обаче, и чрез унилата апокалиптичност, и чрез безсмисления ентусиазъм: наивния порив да се изгори затвора, за да бъде – в последна сметка – построен отново. „Нашият живот е мъртъв”.
Витенберг е сякаш пълната антитеза на мъртвия живот и за натам уж стяга багажа си Хор. Витенберг е „убежната точка на духовността и свободата”; той е „друг топос на живеене”. Тръгването нататък е жест на загърбване на затвора. Витенберг е мястото на смисъла. Затова „напускането на този свят има смисъл на завръщане”. Но Витенберг е утопия. Той не е топос от този свят. Витенберг не съществува, Витенберг е илюзия, пътят към която очевидно преминава през смъртта, колкото и красиви да са нейните имена. Алтернативата между разрухата и утопията е фалшива: тя не е никаква алтернатива. Действителният живот е отвъд нея.
Разпознаването на този живот става посредством съживената (съживената?) Офелия. Неговото пространство е любовта: любовта, която е по-силна от смърт. Геометрията на тази територия е очертана от почти нереалната, музикално-крехката прегръдка на Офелия и Хор под покрова на градския план на Витенберг – покрити с картографираната утопия. Прикрити с нея, но биващи далеч оттатък.
Казано иначе: Добчев и Тенев излъчват светогледни и метафизични послания, давайки вид, че разказват една атрактивна история. Те разгръщат своите прозрения, своите философеми и теологумени. Заявяват своя морален и естетически концепт. Демонстрират своите глобални антропологически и патоантропологически заключения, изпълнени с тревога за обществото, за културата, за цивилизацията.
Завръщане във Витенберг е истинен театър: той е фундаментално антропологическо изследване, представено с респектиращо изящество. Сценичната визия, постигната от Иван Добчев в съзаклятие с Асен Аврамов, Даниела Олег Ляхова, Мила Искренова, Любомир Младенов и актьорите Пенко Господинов, Малин Кръстев, Елена Димитрова, Йордан Биков, Христо Петков, Антонио Димитриевски и Явор Бахаров, е не просто феерично-внушителна – тя е инспирираща. Заредена е с потенциал да атакува едновременно сетивата, емоциите, вкуса, волята и ума, придавайки им нови качества. С други думи: Завръщане във Витенберг е заредено с театър от най-висок регистър – с театър в същинския и най-висок смисъл на думата.
Представлението, което гледах (фаталното второ!), подсказа, че този потенциал, реализиран наистина респектиращо, може да бъде актуализиран и в още по-могъщ обем. Чак удивително е актьорското овладяване на претенциозно-сложната партитура на текста и режисьорската визия. Вижда се, обаче, че някои от актьорите имат да догонват изискването да анализират, без да забравят, че представят тъкмо една атрактивна история. Има място за отнемане на патетика и умозрителност. Сигурен съм, че и текстът е готов да преживее още едно развъртане на ножицата, прогонваща останалите тук и там тезисни заключения и декларирани формули. Знам, че Добчев и екипът работят в тази посока.
Колкото и да беше второ представлението, в което живях, то прави възможно едно-единствено заключение: Завръщане във Витенберг е спектакъл, който умива лицето на българския театър и то не само в хоризонта на текущия сезон. Толкова по-притеснителни са шушуканията тъкмо из театралната гилдия, че, видите ли, получил се е, но е някак си не динамично, умуващо, лишено от забава, напрягащо, чуждеещо се спрямо днешната публика. Спектакълът сякаш се превръща и в „кръвна проба” за състоянието на самото театрално съсловие, диагностицираща загуба на собствено театрален вкус, дефицити в усета за същината на театралното. Тя фиксира чалгизиране или – по израза на един по-кибритлия мой приятел – „опростачване на театрите и хората в тях”.
Именно на тези театрални профети от нов тип казвам: Уважаеми, при представленията на Завръщане във Витенберг залата е претъпкана – на ръба на противопожарните норми. Тя е пълна най-вече с млади хора, предимно студенти. Те са бъдещите меродавни театрали, те са бъдещите актуални съдници на българския театър. Мислете му!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
