Ако не бяха забраните на филмите и проектите й...
Филмите на Бинка Желязкова, увенчани с престижни международни награди, отдавна са станали национална кинокласика. Днес нови млади в чужбина ги преоткриват, вълнуват се от непомръкналата им сила и от трагичната съдба на голямата режисьорка. Елка Николова от Ню Йорк засне документален филм за нея. Евгения Гарболевски защити докторат в САЩ с изследване, в което пространно място бе отделено на Бинка. И друга българка, докторантка в Испания, пише дисертация за творчеството й.
Този нарастващ интерес към Бинка потвърждава отдавнашното ми убеждение, че тя е художник от изключителна величина, проправящ нови пътища в изкуството. Тя и Христо Ганев първи сред кинематографистите от Източния блок надигнаха глас срещу своеволията на тоталитаризма – в забранения цели 31 години “Животът си тече тихо...” (1957) те дръзнаха да разкрият прояждащото въздействие на властта върху съзнанието на главния си герой, бивш партизанин, заел ръководен пост. Този, уви, задушен пръв вик на протест бе изпреварил полските “филми на моралното безпокойство”. В онези времена на задължителни хепиенди Бинка и Христо се бяха осмелили да оставят финала на филма си отворен, без отговор на повдигнатите болезнени въпроси. Някогашните партизани стоят смълчани под дъжда, мрачни, разобщени. Втурнала се от самото начало към темата за самотата и отчуждението, Бинка продължи – заедно с Христо – да разравя нови пластове в нея, за да стигне до все по-тревожни прозрения за нравствения вакуум в духовното битие на съвременника.
И във филмите си по собствени сценарии – “Последната дума” и двата документални филма за жените-затворнички - Бинка не престана да задава плашещи властта въпроси, да търси корените на разкрилите й се трагедии, да навлиза в преизподнята на човешкото падение и страдание.
Страхът у чиновниците се пораждаше не само от въпросите, поставяни от Бинка - той бе примесен с боязън и от непривичната естетическа природа на филмите й, особено на “Привързаният балон” с неговата сложна сплав от трагично и гротесково, карнавално и абсурдно. С начина, по който бе одухотворила на екрана цялата налудност на мечтите и страстите у героите на Радичков, Бинка бе навлязла в тайнството на един стил, който след време придоби известност като “магически реализъм”. Осъществила бе с балкански темперамент и емоция една “реалност, излитаща в небето” далеч преди Кустурица. Името й щеше да е известно по света не по-малко от неговото и на други прославени режисьори, ако не бяха забраните на филмите и проектите й.
Вярвам, че нестихващият интерес на нови млади изследователи в чужбина към Бинка Желязкова ще й отреди достойно място и в световната филмова класика.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 17.11.2011 09:48
Ако не бяха забраните на филмите и проектите й...
Ако не бяха забраните на филмите и проектите й...
От: Илияна Иванова
Филмите й наистина са уникални.
