В очакване на новите уроци по стъписване
Животът си тече тихо
на Бинка и Христо
А бяхме млади, ех, Да бяхме млади
Привързани прибързано към не един балон
С Последната си дума пак сме безпощадни
В Басейнът мълчи многомилионен стон...
Написах това посвещение още като студент, когато вече бях в екипа на Бинка за филма „Голямото нощно къпане” и то е израз на най-дълбокото ми възхищение и преклонение пред Бинка и Христо. И ако трябва с една дума да определя присъствието им в моя живот и най-вече в историята на българското кино – то е величествено! Спомням си как след една паметна за всички нас първа прожекция на „Полет над кукувичето гнездо” в Дома на киното случайно ги видях в градинката пред Банята... Те вървяха пред мен и държаха ръцете си – сякаш това беше финалният кадър на „А бяхме млади” и само ненаситното въображение на студент по кинорежисура можеше да „монтира” в светлите кръгове на влюбените фенерчета лицата на Бинка и Христо...
Двадесет години по-късно, в предаването „Понеделник 8 1/2” за филма „Басейнът” оставих финалния кадър с фенерчетата и един стих на Карл Сандбърг, който сякаш наистина е посветен на тях: „... Има допир между две ръце, пред който всичките енциклопедии мълчат...”
Никога няма да се примиря с факта, че трябва да говоря за Бинка в минало време... За мен Бинка Желязкова е и ще бъде завинаги мой учител и приятел...
Имах невероятния късмет да се срещна с нея като студент по кинорежисура във ВИТИЗ. Първият „урок по стъписване” от нея беше, когато обсъждахме сценария на филма „Басейнът” и тя търсеше момичето за главната роля. Пред нас проведе първия „кастинг” и избра Янина Кашева за ролята на Бела. А за главната мъжка роля каза, че Апостол Карамитев й е направил „голям номер”, тъй като сценарият е написан за него (главният герой е Апостол!), а той чрез смъртта си е „отказал” тази роля!... Мога да изброя цял каталог от всички „уроци по стъписване” от Бинка Желязкова – от разказа за първия „художествен” съвет на „Животът си тече тихо...” до притеснението пред Жорж Садул на Московския фестивал, който я попитал как е направила онзи знаменит кадър в „А бяхме млади” - с „травелинг” в гората, без да се виждат релсите. И тя, която не знае, че става дума за операторската количка на релси, известна като „фарт”, все пак разкрила своя „патент” за този кадър – самата тя при изтеглянето на фарта е разхвърляла есенни листа върху релсите, за да останат невидими в този наистина уникален кадър в българското кино. Познавам филмите на Бинка едва ли не „покадрово” и вероятно не е моя работа аз да говоря за нейния принос в обогатяването на българския киноезик, но дори само субективната камера с негативното изображение при смъртта на фотографката в „А бяхме млади” и светлите кръгове на влюбените фенерчета са достатъчни да бъдат цитирани в историята на европейското и световното кино.
Бинка Желязкова си остава еталон за режисьорска дързост и свобода. Имах щастието да бъда близо до нея във филмите „Басейнът” и „Голямото нощно къпане” като студент и като асистент-режисьор. Винаги съм се възхищавал и вдъхновявал от нейните филми, защото те са най -близко до поезията. И Бинка е най-близко до онова, което най-точно е казано от Орсън Уелс: „Камерата е око в главата на поет”.
Пред угрозата на „финалните надписи” ще спомена, че пазя като скъпа реликва клапата на филма „Голямото нощно къпане” и че моят разговор с Бинка Желязкова продължава в очакване на новите „уроци по стъписване”, защото: „Какво друго е животът, ако не упорството да завършим един спомен...”(Р. П. Уорън). Споменът за единствената Бинка Желязкова...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
