Спомен за единствената Бинка Желязкова
Какво още може да се каже за Бинка Желязкова, което да не повтори с учтива баналност натрупаното? Всичко сякаш е изговорено. Текстове и монографии са изписани. Направи се документален филм. Самата аз писах за 70-годишнината й статия със заглавие „Желязната Бинка”. Но нея вече я няма и перспективата е друга. Отместваме поглед от човека към приноса му в националната култура. И оставаме смаяни от актуалността и мъдростта на прозренията й във време на чалга-култура и нравствена ентропия. Бинка още приживе беше определена от чуждата критика като носителка на българската „нова вълна” (заедно с Рангел Вълчанов, вж. Роналд Холоуей) може би именно заради авангардността и радикалността на идеите си. Непримирима бунтарка, тя и нейният съпруг и съмишленик в живота и изкуството Христо Ганев предусетиха и интерпретираха художествено фундаменталния конфликт на следвоенното време, когато соцреализмът беше в разцвета си и канонът беше неразбиваем. Филмът им „Животът си тече тихо...” от 1957 за първи път в страните от Източния блок постави страшния въпрос за разминаването с идеала, за осребряването и принизяването му до битов комфорт. Не непременно социалистическият идеал. Идеалът като нравствено-духовна категория. Онова морално ядро, което крепи човека във всички драматични ситуации и най-вече пред лицето на смъртта. Този програмен филм беше арестуван и скрит дълбоко, за да не тревожи съвестите на партийната номенклатура и бодрите строители на комунизма. В „А бяхме млади” (1961) Бинка продължи да изследва етичните дилеми на антифашистката съпротива, но в по-изповеден план и филмът получи международно признание, налагайки я като режисьор със свой визуален стил. В „Привързаният балон”(1967) тя направи най-модерния и стилизиран кинопрочит на Радичковата проза, ненадминат и до днес, и постави проблема духовно/материално в кадъра на националния характер. Но може би дисонансите и изместването в ценностната система най-драстично се проявиха в задъхания и експресивен „Последната дума” (1973), където 6 жени, осъдени на смърт за съпротива на властта, обсъждат в една килия смисъла на живота, стремленията си, вината. За да оцелеят психически, художничката сред тях започва да рисува стените с великденски бои и постепенно килията се превръща в цветна градина с фантастични птици и цветя, в сюрреалистична стая, където съжителстват бруталното насилие с кървяща женственост, несъвместими манталитети и доктрини, където раждат, докато чакат смъртта. „Смъртта не е изход” - нарежда партийната функционерка, на която Партията подготвя бягство и която агитира жените-смъртнички да се откажат от идеите си, за да се спасят. А учителката-майка, родила в затвора детето си, отговаря: „А изход ли е да спася живота си, ако с това загубя смисъла му?”. Заради бягството на активистката затворничките са обесени. „Вината няма да е моя” – оправдала се е праволинейната комунистка. „Извън тебе и мене няма вина” – отвръщат й. Виждаме я след години, побеляла, но оцеляла, да си припомня с непреодолима горчивина разигралата се някога трагедия.
Времената са се променили, но неразрешимите нравствени дилеми остават. Бинка Желязкова подлага на радикална критика методите и политиките на Партията и със средствата на асоциативно, силно експресивно и стилизирано, нажежено от емоции кино, подема вечния дебат – кое е по-достойно – да останеш жив или да опазиш ненакърнени възгледите си, загубвайки живота си. Морални казуси Бинка неотменно ще повдига и в другите си филми в по-различен ключ - по-битово в „Басейнът”(1977) и по-метафорично в „Голямото нощно къпане” (1980), и в двете си покъртителни документални есета за престъплението, наказанието, вината и изкуплението „Лице и опако” и „Нани-на” (1982), и в последния „Нощем по покривите”(1988). Погледнати от днешната перспектива, това са филми отвъд идеологемите, полагащи своите герои в полето на общочовешкото. Те очертават драматичната духовна биография на България от втората половина на ХХ век така, както го правят и произведенията на големите европейски режисьорки от нейното време: Аниес Варда, Вера Хитилова, Лина Вертмюлер, Кира Муратова, Лариса Шепитко, Лана Гогоберидзе, Маргарете фон Трота – с изстраданото самочувствие на реализирани творци. И, за да не зазвучи патетично и високопарно, ще цитирам накрая прости думи на самата Бинка, казани по повод на „Последната дума”. Те носят веруюто й на човек и творец: ”Понякога обстоятелствата не ни предоставят избор и включени в „партия билярд”, трябва да направим много малко, за да участваме честно в играта – да не бъдем топка, която ще блъснат, за да блъсне тя другата; да запазим своята елементарна човешка порядъчност...”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
