Разтърсващо. Без натоварване
Интересното на Калин Терзийски са не толкова самите му книги; интересното е успехът му – бърз, шумен и безкомпромисен. „Кайо“ е навсякъде, по всички канали, всички вестници, всички разговори, независимо дали става дума за литература, психиатрия, алкохол или извънземни цивилизации. И се продава. И се чете. Вездесъщото му присъствие изкарва различни реакции в спектъра от тънка завист през умерен скептицизъм до нескрит възторг (сред второкурсничките). С една дума: Калин Терзийски е звезда.
Никой няма право да си криви душата: не старателната медийна експозиция, колкото и да е силна, доведе до успеха му. Най-много да го поддържа. Просто писането на Калин Терзийски се оказа онова писане, което харесва българският читател и което пустите му български писатели някак все не щат да му предлагат. У нас се харесва патосът, харесват се силните страсти: някой да си раздира ризата, да се бие в гърдите и да крещи как се напил вчера, как изневерил на жена си, как животът му се влачи сив по сивите софийски улици като раздърпана опашка на бездомно псе. Харесва се писане семпло, ударно, нахъсено; писане за живот на бързи обороти; писане, което хем те хваща и разтърсва, хем не те натоварва. Това, последното, е изключително ценна комбинация, ако търсиш комерсиален успех; и удържането й е въпрос на талант и умение, които определено трябва да бъдат признати.
Нещо повече: писането на Терзийски има всички предпоставки и за международен успех, защото напълно отговаря на онова, което оттатък Будапеща очакват, като разтворят книга, писана отсам Будапеща. Алкохолици, луди, бездомни кучета, социални низини, черен хумор. Истинска Източна Европа. Само тоталитаризъм няма.
„Лудост“ (“Сиела”) е нова порция от същото, макар и вече позагубило енергията на „Алкохол“ (“Сиела”) или някои от разказите. (Впрочем, тъкмо в разказа би следвало Терзийски да е най-силен: там, където ситуацията прави свят сама по себе си, а кратката форма възпира многословието). Романът разказва за преживяванията на автора (естествено) като психиатър в конкретна психиатрична болница. Тези преживявания са разказани във фрагментарни истории, които като цяло нямат особена връзка помежду си: мяркат се някакви персонажи, някакви случки, които после нямат развитие, те са си просто така, за илюстрация, не служат на някаква фабула, тъй като, разбира се, истинският живот не следва предварително замислени параметри. Ясно, че такова преднамерено отъждествяване на разказвача-протагонист от едно литературно произведение с живия и крачещ по улиците автор на произведението по никакъв начин не е безпроблемно. Но тъкмо това е един от козовете на Калин Терзийски, с които печели: той претендира, че пише за себе си и само за себе си. За много хора това е интересно, вълнуващо. Сигурно се вълнуват и от приложените към романа есемеси, които авторът изпращал до Елена Братиславова (не я познавам), докато пишел книгата си. Без майтап, струва си да бъде анализиран по-внимателно този тип литературен вкус: всъщност, антилитературен, защото иска от литературата да не бъде фикция, да бъде „истинска“. На практика, това е абсолютно точен книжен аналог на телевизионното риалити-шоу. Жанр, който по българските телевизии измести филмите от най-гледаното време.
С риск да вбеся сърдитите литератори и особено онези, които пишат учебници, българската публика е възпитавана да харесва писане а ла Калин Терзийски от десетилетия. Това става в училище: чрез насаждания култ към изповедната поезия, големите страсти, силното любене и мразене. Много български читатели смятат, че ако поетът – или белетристът – не си „излее душата“, то няма въобще какво да се чете в писанията му. Е, Терзийски си излива душата и още как... Трябва, обаче, да се отчете, че го прави с умение: неговите книги стават за четене, което не може да се каже за всеки бестселър. Това все пак е нещо.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
