С Ам Бъл казано…
Нестандартно започна и тази година АМБЪЛ – винаги очакваният с интерес фестивал на американска и българска музика. Уютното пето студио на НДК беше подходящото място за отбелязване на 75-ия рожден ден на един от създателите на минимализма - Стив Райх, със 7.5 часов концертен маратон, с живи изпълнения и видеозаписи. В хронологичен порядък чухме (и видяхме) творческия път на композитора – от клавирните пиеси, създавани през 60-те години (прекрасни живи изпълнения на Анжела Тошева и Михаил Големинов), през няколко още знакови произведения, в които използва разнообразни техники на звука – жив и манипулиран, на различни ритмични съчетания – „Дръминг”, „Клепинг мюзик”, „Върмонт” и „Ню Йорк”- контрапункти – чухме и видяхме интересен видео разказ на самия композитор за творческия му път, за идеи и постигане; магически визуализации на някои от мащабните му творби – „Музика за 18 музиканти”, „Дезърт мюзик” - цялостен модел на една типично урбанистична естетика, синтетичен поток от звукови и визуални пулсации, в който по най-естествен начин се вплитат всички прояви на градското ежедневие. Слушателят се оказва въвлечен в този поток, той е част от него. Така изкуството се оказва около нас, вътре в нас, музиката е естествена, както дишането, а човешкото дихание е мярка за музикална продължителност. В художественото битие на града са вплетени различни познати явления – грохотът на индустрията, на трафика, фрагменти от политически речи – всичко това моментално „обраства” с музика, поставено в музикален контекст, подчинено на един общ пулс (като в „Коянискаци” на Филип Глас). Това не е експресионизмът в разнообразните му прояви, не е вик на болка - много от творбите на Стив Райх могат да се възприемат просто като част от купона (купонът дойде съвсем естествено в края на маратона след доста основния „преглед” на творчеството на Стийв Райх.). Самият композитор се занимава с джаз, леко и артистично превключва на всякакви стилове и техники; всъщност, за него поставянето на изкуствени граници между популярна и класическа музика е грях, който приписва на Шьонберг и нововиенци. Кулминацията в концертния маратон беше творбата „Различни влакове” – квартет „Фрош” я свири не за първи път и всеки път много емоционално, с точно намерения тембър, експресия, пулсация. Пиесата е писана в 1988 г., тогава в творчеството на Стив Райх навлизат по-мрачни нотки, включително темата за холокоста.
Минималистичната техника, пулсацията на битието, точните пропорции - анализът на всяко произведение говори за почти математически изчисления на пулсации, времетраене, фази. Не можем, обаче, да виним автора в спекулации с формата, в преднамереност: той търси съвършенството на абсолютната хармония, която намираме (ако можем) в числата. Авторът и „преводачът” (изпълнителят) се развличат и с тази страна на музиката му, с красотата на съвършените числа, но това остава скрито за слушателя, до него достига емоционалният резултат.
„Клавирно казано” звучи къде по-интригуващо от „Концерт от творби на…”. Това беше арменски акцент в програмата – творби от един американски арменец (Алън Хованес, роден преди 100 години) и един български – Артин Потурлян. Бих сравнила чутото от Хованес с клавирната музика на Панчо Владигеров или Веселин Стоянов (почти съвременници са), но без деликатната хубост в творбите на българите. Ефектна музика, подчертано колоритна, повествователна - с изключение на трите прелюдии и фуги, които са претоварени с екзотика, с характерната арменска мелизматика, а това ги прави много трудни за свирене и не особено ясни за слушане. Алън Хованес е изучавал характерна музика от Изтока, екзотиката в музиката му е почти натрапчива. Реакциите сред музикантството по негово време са били различни: от подкрепа сред арменската общност до пълно отрицание от страна на композитори, като Копланд или Бърнстейн: последният дори отбелязва по повод първата симфония на Хованес, че не понася тая евтина гето-музика. Все пак, Хованес натрупва огромно творчество – над 450 опуса (периодично унищожава части от тях), воден от убеждението, което патетично прокламира в 1942 г., че желае да твори героична музика, която да вдъхновява цялото човечество; че му е чуждо създаването на псевдо изтънчени опуси, които да подхранват дебатите на неколцина музикални критици. Тенденции на епохата? Иначе музиката му наистина е ефектна, достъпна и дори приятна за широка публика. И много трудна технически (героично постижение на пианистката Евгения Симеонова).
Ако събитието имаше състезателен характер, бих присъдила първото място на „нашия” арменец – Артин Потурлян. Съвсем друг звуков свят! Прозрачност, яснота, финес. Дори в популярните малки пиеси не е търсен евтин ефект, например, натруфена фактура или ярки динамики. Арменският колорит, доколкото го има, не е натрапван, а използван като нюанс. Пиесите, изсвирени прекрасно от Анаида Акопян, представят един „клавирен” портрет на композитора – от студентски години (1965 г.) до последните, написани наскоро за конкурса Вива Пиано 2012 г., всяка от тях, натоварена с различни художествени и технически задачи. И в най-сложните фактури звучността си остава фино акварелна. С изключение на Сонатина (1970), пиесите са програмни, всяка е определен миниатюрен образ със свой точен звуков свят. На Потурлян очевидно не се е налагало да унищожава периодично множество опуси.
Прескачам концерта, озаглавен „Вокални виждания през погледа на Флорестан” – на него ще се върна по-късно, защото се открои по необичаен за нашата музикално-изпълнителска практика начин. Насочвам се към последния ден, в който беше поставена рамка на минималистичните събития – „Сега всички заедно” – Тери Райли, изпълнена от 25 музиканти за близо час. Всеки участник има своята роля в „купона”, в многотията от звук, в нанизването на модели. Лично аз предпочитам варианта, представен в 2007 г. от 5-6 души и развит в рамките на 26 минути, където по-ясно се усеща пулсацията, взаимното зареждане на участниците с енергия. Но този път организаторите на фестивала са наблегнали на консолидиращата идея за музиката като комуникация, за възторга, излъчван от големи маси музициращи хора. Не мисля, обаче, че се получи желаният художествен резултат, ако такъв изобщо е бил търсен. По-скоро надделя любопитството: дали тази музика, изпълнена за първи път преди около 50 години, успява да наложи идеята за комуникация по чисто художествен път или като състезание на различни роли: публика – изпълнители; доколко двете групи наблюдаващи се участници в събитието се преценяват взаимно, докога и как изпълнителите ще удържат неистовото пулсиране на разнородни звуци; самите музиканти също се състезават помежду си – по художествена и извън художествена издръжливост. Пиесата, с други думи, за мене е по-скоро модел за различно, нетрадиционно битие на музиката.
И, ако това беше шумният почти едночасов финал на АМБЪЛ 2011, то предхождащото го събитие (в същия ден) беше големият динамичен контраст: почти пълна тишина. „Ротко отзвуци – Мортън Фелдман и Драгомир Йосифов” или „Мортън Фелдман – Rothko Chapel” за гласове, виола, челеста и ударни и Драгомир Йосифов – Rothko Echoes за глас и пиано. Изпълнение на хор „Проф. Васил Арнаудов” от Русе, диригент Драгомир Йосифов, Валентин Геров, виола и Радосвет Кукудов, ударни. Пиесата на Фелдман е вдъхновена от капелата „Ротко” – място на всички религии, на пълната възможност да останеш насаме със себе си сред другите: царство на покоя – така е замислено и артистичната публика, която има нужда от духовен комфорт, поддържа „излъчването” на тишината. Вероятно силата на тази обител е така привлекателна (описана е в много красиво есе от Драгомир Йосифов), че стимулира раждането на опуси. В това число и изпълнената на този концерт творба на Фелдман, създадена в 1971 г. Преди години разглеждах в музея за съвременно изкуство във Вашингтон десетки квадратни метри платна от Марк Ротко – утехата ми беше, че прочутият художник се е изръсил с много боя. В съвременния свят е много важно да убедиш себе си и другите в уникалността и важността на това, което правиш. Марк Ротко е сред успелите, а вероятно параклисът е бил подходящото място за неговите идеи - изкуство, което не протича. В благословения храмов покой нищо не протича, музиката звучи почти само в съзнанието на само вглъбилия се. Музика, която съществува (почти) само благодарение на собственото съзнание и чувствителност – нещо като музикален солипсизъм. Музика на тишината. Прекалено много тишина. Която в още по-големи отрязъци от време увисва в „ехото на” произведението на Драгомир Йосифов. Толкова много тишина, че поражда не покой, а тревожно очакване – на нещо, което не се случва. Произведение, в което тишината има важна формообразуваща роля; за мен, обаче, музиката е тоново изкуство, очаквам тонове, за да осмисля тишината…
Оставям за край концерта, който ми направи особено силно впечатление: „Вокални виждания: През погледа на Флорестан”. Песни за глас и пиано от Стефания де Кенеси, Рут Крофърд-Сийгър, Димитър Ненов, Либи Ларсен, изпълнени от Сюзън Бронфийлд, сопран, и Арън Енгебрет, баритон, на пианото – Даниела Дикова и Алисън д,Амато. Проект „Флорестан”? – институция, която се грижи за развитието на художествената песен, за възпитаване на изпълнители и публика, за насърчаването на творци. Защо „Флорестан”? Моделът е фантастичният Шуманов герой, напорист, упорит и съзидателен. Този концерт внушава оптимистичното убеждение, че художествената песен е жива, че има смисъл, че се прави и изпълнява с любов и талант. Сюзън Бронфийлд (заедно с Даниела Дикова) изпълни цикъл песни от Стефания де Кенеси по стихове на Вирджиния Атанасова – приятни, достъпни за повече слушатели, в същото време не лишени от художествени качества. Петте песни на Димитър Ненов по стихове на Елисавета Багряна (същото дуо) прозвучаха с изящество и проникновение, на което мнозина певци, с роден български език, биха завидели. Певицата е работила над текста, над прозодията, над съдържанието, което я е изумило и, водена от мисълта, че езикът е първооснова на всяка национална музика, а за нея българският е удивително красив за пеене, е навлязла и в българската култура. Димитър Ненов прозвуча значително по-съвременно от Стефания де Кенеси, а цикълът от 5 песни на неговата съвременница Рут Крофърд-Сийгър говори пряко с езика на времето си, много близък до идеите на Нововиенската школа. (Интересен и търсен паралел: Ненов и Крофърд са родени в 1901 г. и са починали в 1953.) Този цикъл, както и последвалата изключително интересна творба – „Странният случай на д-р Холмс” от Либи Ларсен, изпълни блестящият баритон Арън Енгебрет с пианистката Алисън д,Амато. Двамата са прекрасни музиканти, отдадени на соловото изпълнителско изкуство, основатели и съоснователи на институциите, занимаващи се с това. Артистичен и музикален, Енгебрет „изиграва” малката вокална форма. Творбата на Либи Ларсен е написана във форма, необичайна за нашите представи за вокално камерно музициране: това е своеобразен музикален трилър, автобиография, която си разказва един от най-зловещите серийни убийци на ХІХ в. Музиката е колоритна, познати, банални жанрове, популярни по онова време, очертават гротеската и ужаса. Развитието на подобна форма до голяма степен популяризира жанра, прави го по-занимателен, натоварва го със сюжет (различен от поетичната линия на романтичните песенни цикли, напр.). В същото време, признават изпълнителите от проекта „Флорестан”, една чисто театрална идея може да се развие значително по-евтино от истинския музикален театър.
И тук прибавям още един финал – задължителната кода на повествованието си: купона, наречен „Тук не е Америка – 20 г. Джефри Дийн в България”.Още един щрих към празника, който дължим на това 20-годишно присъствие, на несекващото въображение на Джефри. Имаше взаимни подаръци: за Джефри – от неколцина приятели – Старобългарски текстове на Георги Арнаудов, много подходящ дар, оценка за завидното умение на Джефри да говори български с всички жаргонни тънкости, знак за дълбокото познаване на българската душевност с нейните й кривини, с вечния страх на българина да не бъде прецакан и пр. А музиката, която сам юбилярът изпя и изсвири, си носи художествените белези на стила на композитора и при следващо изпълнение (не от Джефри като вокалист, дано ме извини за това!) ще се усети цялата й старинна прелест; пореден виц поднесе Румен Бальозов – Капричио за Дж. Д., в което остроумно се преплитат „Янки дудъл” и химна на ЕС във форма на някаква копаница (тук е и Америка, и Европа!); „Циклопът” на Михаил Големинов (пак подарък) показа артистичните заложби на Дж. Д. с чело в ръка. Подаръкът на Джефри към приятелите: забавен сценарий, по който купонът протече, и малко музика по Астор Пиацола, изпълнена от „Астор 4”, любима на мнозина от приятелите и колегите на Джефри.
Е, наистина, тази година фестивалът беше повече Ам, отколкото Бъл, но пък преживяванията бяха повече от нестандартни.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
